Определение № 482 от 29.04.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 482 гр. Бургас, 29.04.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Георги Хр. ИВАНОВ

Членове:

СТАНИМИРА АНГ. ИВАНОВА

Донка Янк. Русинова като разгледа докладваното от СТАНИМИРА АНГ. ИВАНОВА Въззивно частно наказателно дело № 20262100600322 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 243, ал. 8 НПК.

С определение с рег. № 248 от 05.02.2026 г., постановено по ЧНД № 25/2026 г. състав при Бургаският районен съд е потвърдил постановление на прокурор при БРП от 15.12.2025 г. за прекратяване на наказателно производство по Досъдебно производство № 216/2025 г. по описа на ОДМВР-Бургас, пор. № 1667/2025 г. по описа на БРП, водено за престъпление по чл. 323, ал. 1 НК.

Срещу това определение е подадена жалба от Н. Н. К. с ЕГН: **********, депозирана чрез адв.Сергей Иванов от САК. В нея се изтъква, че по делото е установено по несъмнен начин, че И. П. е спрял водата към самостоятелните обекти в процесната сграда, находящи се на **** и ***** етаж, собственост на Н. и М.К..

Акцентира се в контекста на посоченото от проверяваната инстанция относно необходимост от наличие на спорно право, за да е налице съставът на самоуправството, че такова спорно право било налично между П. и сестрите К..

Спорът засягал качеството на изпълнената от П. ВиК инсталация, за което било образувано гражданско дело № 5596/2023 г. Доколкото в проверявания съдебен акт било посочено, че следвало, за да е налице самоуправство, промяна в съществуващо фактическо положение, се набляга върху извършената от П. промяна на водоподаването към самостоятелните обекти, собственост на Н. и М.К.. В жалбата е посочено, че доколкото чл.323 НК целял възпиране на граждани от каквито и да е самоволни действия, то в случая И. П. бил извършил именно такива, като е спрял водата до двата самостоятелни обекта, собственост на Н. и М.К.. С оглед на всичко 1 гореизложено, се иска отмяна на първоинстанционния акт като неправилен и незаконосъобразен. Моли се за връщане на делото на Районна прокуратура-Бургас с цел продължаване на процесуално-следствените действия.

По делото не е постъпил отговор от РП-Бургас.

Въззивният съдебен състав, след като се запозна с подадената жалба и с материалите по делото и като съобрази закона, намира следното:

Правилно районният съд е приел, че жалбата е депозирана в законоустановения срок срещу подлежащ на атакуване по този ред акт, от лице, което има процесуална легитимация за това.

Разгледана по същество обаче жалбата е неоснователна.

Досъдебно производство № 216/2025 г. по описа на ОДМВР-Бургас, пор. № 1667/2025 г. по описа на БРП, е образувано на 13.06.2025 г. по реда на чл. 212, ал. 1 НПК, за престъпление по чл. 323, ал. 1 НК.

В хода на разследването е събран обилен доказателствен материал, обективиран в разпити на свидетели и множество писмени доказателства, в резултат на което не е било привлечено към наказателна отговорност лице.

След приключване на разследването наблюдаващият прокурор приел, че разследването е проведено пълно, всестранно и обективно, както и че не са налице доказателства И. П. или друго лице да е извършило престъпление по чл.323 НК или друго престъпление от общ характер. Поради това с постановление от 15.12.2025 г. той прекратил наказателното производството. Това постановление били съобщено на М. и Н. К., като от правото си на жалба се възползвала само Н. К., по повод на която бил постановен обжалвания понастоящем съдебен акт.

На първо място, въззивният съд следва да посочи, че целта на съдебния контрол по реда на чл. 243, ал. 5 и сл. от НПК е да се извърши проверка за правилността и законосъобразността на постановленията на прокурора, с които се поставя край на наказателното производство. За нуждите на производството по чл. 243 НПК съдът проверява дали са обосновани и законосъобразни изводите на прокурора, като за целта следи служебно за спазване на материалния и процесуалния закон. В обхвата на тази проверка се включва преценката дали разследването на досъдебната фаза е проведено обективно, всестранно и пълно, за да се спази принципът за разкриване на обективната истина, а когато разследването е в отклонение на тези изисквания, съдът разполага с правомощието да отмени постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство и да му укаже какви доказателства следва да бъдат събрани и какви следствени действия да бъдат проведени. В това производство съдът не може да изземе компетентността на прокуратурата и на фазата на досъдебното производство да прави преценка дали спрямо конкретно лице следва да се повдигне и/или поддържа обвинение или не. Противното би означавало, че съдът не контролира 2 правилността на прокурорския акт, а изземва ръководнорешаващите функции на прокурора. При произнасянето си съдът следва да извърши преценка дали прокурорът е провел пълно, всестранно и обективно разследване преди да формира окончателното си мнение и дали на база на изведените факти обвинителят правилно е формирал крайните си правни изводи – т.е. дали постановлението е обосновано или не. При всички положения, за да може съдът да упражни надлежно правомощието си за съдебен контрол на прокурорския акт, в него трябва на първо място да е посочена фактическата обстановка, която прокурорът приема за осъществена в обективната действителност, на следващо място - доказателствата, на база на които е изведена тази фактическа обстановка и едва след това – правните изводи, до които установените факти водят.

Ръководейки се от горните принципни положения и след запознаване с материалите по делото и с обжалвания първоинстанционен съдебен акт, въззивната инстанция счита, че РС- Бургас правилно е констатирал, че прокурорския акт е правилен и законосъобразен. По делото са събрани всички възможни и необходими за конкретния случай доказателсва. Въз основа на тях се установява следната фактическа обстановка, която в своята цялост съвпада с приетите за установени факти от проверяваната инстанция:

На 27.01.2012 г. между Н.К. /починал на 18.04.2021 г./ и Л. К. /починала на 14.02.2020 г./ от една страна, и И. П. от друга, бил сключен предварителен договор за изграждане на жилищна сграда и прехвърляне на обособени обекти от сграда по отношение на имот, находящ се гр. С., общ. Бургас, представляващ ПИ № ХI. Кв. 22 по ЗРП на гр. С.. Самата сграда била на четири етажа, като входа към първите два била откъм ул. „К.“, а за **** и ***** етаж се влизало откъм горната улица. Между първите два и горните етажи нямало изградена връзка.

По отношение на посочения имот имало отстъпено право на строеж съгласно Заповед № 60/05.02.1992 г. в полза на Н. и Л. К.. Към момента на подписване на договора в имота имало незавършено строителство в етап на завършеност груб строеж с положена покривна конструкция с изградени приземен, първи и втори жилищен етаж, както и таванско помещение, като след въвеждане на сградата в експлоатация с протокол обр. 16, правото на собственост върху приземен и първи етаж следвало да бъде прехвърлено на строителя И. Н. П..

На 12.06.2020 г. сключеният предварителен договор бил развален по инициатива на собствениците на имота. След развалянето П. завел срещу Н.К. (лично и в качеството му на наследник на вече починалата Л. К.), както и срещу Н. и М.К., иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, по повод който било образувано гр.д. № 1648/2020 г. по описа на Окръжен съд-Бургас. С Решение № 384/04.01.2022 г. по посоченото дело И. П. придобил собствеността върху първите два етажа от сградата. Междувременно 3 починал и Н.К., като наследници били Н. и М.К.. След постановяване на съдебното решение сградата не била въведена в експлоатация, поради неправилно извършени СМР от страна на строителя И. П., поради което и К. завели срещу него иск с основание чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, по който било образувано гр.д. № 5596/2023 г. по описа на Районен съд-Бургас. Една от неточностите при СМР, посочена в иска била свързана с ВиК инсталацията, която не била изградена съобразно проекта. Последният предвиждал, че за всеки етаж (самостоятелен обособен обект) в сградата следвало да бъде монтиран самостоятелен водомерно-арматурен възел, включително спирателен кран и абонатен водомер. При огледа на сградата било констатирано, че за самостоятелните обекти на **** и ***** етаж не били изпълнени такива индивидуални възли, като тези обекти следвало да бъдат обитавани от К..

Всички водомери в сградата, както и главният водомер, съответно спирателните кранове, се намирали на втори етаж, който бил собственост на И. П..

Тъй като сградата не била въведена в експлоатация, **** и ***** етаж били необитаеми. На 23.05.2024 г. Н. К. посетила имота заедно с вещото лице А.В. и своя познат А.А., като целта на посещението била извършване на оглед на обекта във връзка с водено пред РС-Варна дело. По време на посещението К. установила, че водоподаването на **** и ***** етаж е спряно. К. попитала П. защо водата е спряна, а той отговорил, че докато го съдят няма да имат вода.

Преценявайки обосноваността на атакуваното първоинстанционно определение, както и изводите на наблюдаващия досъдебното производство прокурор, обективирани в прекратителното постановление, настоящата въззивна инстанция намира, че фактическата обстановка по делото е изяснена в цялост. Коректно са изложени фактическите обстоятелства по случая, установени на база на събрания в хода на разследването доказателствен материал, положени са необходимите усилия за изясняване на обективната истина, като събраните доказателства са били подложени на анализ, проверка и оценка със средствата и способите на НПК. Не се констатират по делото неизяснени факти и обстоятелства, за да се налага допълнителното им изследване. Във връзка с възраженията, следва да се посочи, че и двете съдебни инстанции намират, че водоподаването на самостоятелните обекти в процесната сграда, находящи се на **** и ***** етаж, е извършено от И. П., което обстоятелство не е и спорно по делото.

При правилно изяснена фактическа обстановка от първоинстанционния съд, се явяват правилни и законосъобразни неговите правни изводи, извлечени въз основа на посочените от него теоретични постановки.

Същественото, което следва да се съблюдава и анализира в конкретния случай, е има ли налице оспорвано право, като без значение е видът на предприетото от насрещната страна “оспорване“- то може да бъде фактически /чрез думи или 4 манифестирани действия/, по административен или съдебен ред. Инициатор на спора е не деецът, а другото лице, което е заявило несъгласието си с претенциите на субекта и това съставомерно уточнение е направено именно с израза „оспорвано от другиго“.

Задължително оспорваното право трябва да е имуществено. Няма никакво значение дали правото, което се оспорва, принадлежи на дееца или на надлежно спорещия. То може да съществува като елемент на някакво развиващо се правоотношение и в този случай да бъде действително по смисъла на законовия текст. Но упражняването му от субекта, при наличие на насрещно оспорване, придобива съставомерно значение, защото е трябвало да се извърши по предвидения за това законов ред.

В случая действително има промяна на фактическото положение от П., но то не е свързано с упражняване на оспорено му от другиго право. Правилно е посочено от долната инстанция, че спирайки водата, П. не е осъществил свое или чуждо оспорено право. В случая между страните е имало спор, пренесен в съда, във връзка с твърдени от К. неизпълнени от П. задължения по договор за СМР, в това число изграждане на ВИК инсталации. Няма спор относно право, който да е породен от Н. или М.К., въпреки който П. да е осъществил това право. Правилно е посочено, че фактическите действия на П. по спиране на водоподаването към самостоятелните обекти в сградата на **** и ***** етаж не представляват по своето естество манифестиране на имуществено право, което е оспорвано от К.. Това са действия, чиито негативни последствия могат да бъдат отстранени, при липса на доброволно решаване на спора, по съдебен ред чрез завеждане, както правилно е посочил и съставът при БРС, на негаторен иск.