Решение № 12631 от 25.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12631 гр. София, 25.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СВЕТЛОЗАР Д. Д. при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. Д. Гражданско дело № 20261110106241 по описа за 2026 година

Производството е образувано е по искова молба на М. Г. Т. срещу „Микро кредит“ ЕАД.

Ищецът твърди, че на 09.03.2022г. сключил с ответника договор за заем № ****************, по силата на който ответникът се задължил да му предостави сумата от 1000лв. със срок на връщане 15 месеца при ГЛП 40,48% и ГПР 48,90%.

Счита, че договорът за кредит е нищожен, тъй като не отразява реалния процент разходи по кредита. В него не бил включен пакетът „Комфорт“ на стойност 62,88лв. месечно. Посочва, че е нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на кредита. Поддържа, че са заплатени общо 15 вноски по 148,93лв. или 2233,95лв., а в случая се дължи само чистата стойност от 1000лв., поради което горницата, възлизаща на 630,91 евро, е платена без основание.

С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 630,91 евро – платена без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Ответникът е подал отговора на исковата молба в законоустановения срок.

Счита исковата молба за нередовна, а искът за неоснователен. Посочва, че евентуално нищожна би била само конкретната клауза за ГПР, а не целия договор.

С оглед изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:

Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че на 09.03.2022г. между страните „Микро кредит“ АД и М. Г. Т. е сключен договор за заем Microcredit № ****************/09.03.2022, по силата на който ответникът, в качество на заемодател, се е задължил да предостави на ищеца, в качеството на заемател, сумата от 1000лв. Предвидено е, че срокът на кредита е 15 месеца, като 1 подлежи на връщане до 10.06.2023г. Посочен е 40,48% фиксиран ГЛП и 48,90% ГПР.

На същата дата е сключен договор за допълнителни услуги към договора за кредит, в който е посочено, че кредиторът предоставя на клиента пакет допълнителни услуги „Комфорт“ и допълнителна услуга „Връщане в 30-дневен срок“ за срок от 15 месеца при вноска от 62,88лв. месечно с падеж 10-то число. Самата услуга включва посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноска; безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банкова сметка на дружеството; безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; разглеждане до минути; преференциално обслужване; право за участие в специални промоции.

Съгласно приетото по делото заключение, по договора за кредит общо дължимата сума възлиза на 1290,75лв., а по договора за допълнителни услуги към договора за кредит 943,20лв., като падежите на вноските са еднакви. Според вещото лице, посоченият в договора за кредит ГПР от 48,90% е изчислен само при начисляване на възнаградителната лихва, без включване на пакета от допълнителни услуги. При неговото добавяне, ГПР възлиза на 295,30%. Експертът разяснява, че е отправил писмено искане за предоставяне на счетоводна информация от дружеството, но му е отговорило, че дружеството на разполага с такава.

При горните факти, съдът извежда следните правни изводи:

Процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП.

Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48,90%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, 2 когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Дължимите такси/вноски по свързания с договора за кредит „договор за допълнителни услуги“ към него представляват разход по договора за потребителски кредит и следва да бъдат включени в ГПР, като същите са били изначално известни на кредитора. Видно е, че тези суми са били начислени в същия момент, в който е сключен договорът за кредит, и са неразривно свързани с него, като срокът и падежът на плащанията е еднакъв. В посочения в договора за кредит ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните разходи по кредита. При добавянето им, действителният размер на ГПР става значително по-висок, а именно 295,30% според приетото експертно заключение. При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК.

В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи.

Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този 3 смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т.

61—63 и цитираната съдебна практика).

Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав включването на клаузи в договор за кредит или „допълнителни договори към договорите за кредит“, в които се уговарят такси и възнаграждения за някакви хипотетични услуги, представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.

От изложеното се налага изводът, че ГПР не е посочен правилно и при прибавяне на посочените разходи към кредита, което е абсолютно необходимо, неговият размер надхвърля значително максимално допустимия такъв. Налице е съществено нарушение на императивните законови изисквания на ЗПК, водещо до недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Тази норма представлява своеобразна санкция за недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се пресекат подобни практики. Нормата на чл. 23 ГПК не прави разграничение между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни, и такси и други разходи.

По делото е допусната съдебно-счетоводна експертиза, една от чийто задачи е да установи извършени ли са плащания по кредита и в какъв размер. С определението от 07.05.2026г. съдът е задължил страните да окажат пълно съдействие на вещото лице, включително като му предоставят всяка изискана информация и документация.

Предупредил ги е, че при неизпълнение ще бъдат приложени последиците по чл. 161 ГПК.