Решение № 3734 от 03.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3734 гр. София, 03.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Д.а

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Д.а Въззивно гражданско дело № 20251100507893 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от С. П. Г., в частта, с която са отхвърлени частично предявеният иск за заплащане на трудово възнаграждение, предявеният иск за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху сумите. Счита, че решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като съдът не е обсъдил представените в хода на първоинстанционното производство писмени доказателства. Също така, в хода на първоинстанционното производство, смята, че са били допуснати и съществени процесуални нарушения при събирането на доказателства. Моли съда да отмени постановеното от Софийски районен съд Решение № 2658 от 18.02.2025г. по гр.д. № 21689/2024г., в частта, с която са отхвърлени частично предявеният иск за заплащане на трудово възнаграждение, предявеният иск за заплащане па обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху сумите. Претендира разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият „МАКРО ТРАНС БГ“ ЕООД е депозирал отговор на въззивната жалба., в който счита, че решението е правилно и законосъобразно в обжалваната част. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба на С. Г. против Решение № 2658/18.02.2025 г., постановено по гр.д. №21689/2024 г. по описа на СРС, 2-ро ГО, 163-ти състав.

Постъпила е и насрещна въззивна жалба от „МАКРО ТРАНС БГ“ ЕООД, срещу решение № 2658/18.02.2025 г., постановено по гр.д. №21689/2024 г. по описа на СРС, 2 ро ГО, 163-ти състав. Решението се обжалва в частта, в частта, в която е уважена исковата молба на С. Г.. В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.

Претендира разноски, вкл/чително за юрисконсултско възнаграждение.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от С. П. Г.. В него 1 се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.

По делото пред първоинстанционния съд е прието за безспорно обстоятелството, че страните са били във валидно трудово правно отношение/ТПО/ по силата на сключен ТД, който е прекратен на 24.10.2022г., което е сторено с Определение по чл.140 ГПК № 30602/29.07.2024г.

За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че иска по чл. 128 КТ е частично основателен и подлежи на уважаване, като до този извод съдът е достигнал поради следното - от приетите писма от ИА-ГИТ-ДИТ-София и протоколи за проверки се установява, че ищецът е положил труд за м. септември 2022 г. при ответни, но не е било платено дължимото ТВ, защото подписа във ведомост за заплати е оспорен, а ответникът не представи оригинал, за да се изследва дали е положен от ищец. В тежест на ответникът е да докаже плащане на дължимата заплата, което не е сторено, в същото време между страните няма спор, че ищецът е работил при ответникът за този месец и това е отбелязано като часове във формата за положен труд издадена от самия ответник. С оглед изложеното съдът достига до извод, че за месец септември 2022 г. на ищецът се дължи ТВ в размер на 840лв., а не претендиран с ИМ доколкото с ТД е уговорено БТВ от 1200лв., като той е работел само 14 дни от 20 дни. Към възнаграждението няма основание за добавяне на 0,6 % доколкото с ТД няма договаряне за заплащане на този процент, защото е посочен стаж 0 г., 0 м., 0 дни.

Ако ищецът е искал да му се заплаща процента е следвало да поиска подписване на допълнително споразумение към договора, което не е сторено. Отделно от това ТД е подписан със срок за изпитване за 6 месеца, което не е безсрочен трудов договор, следователно в спорния ТД няма включено задължение за изплащане на ТВ за допълнителен процент от 0,6 % върху 1200 лв. заплата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Съгласно разпоредбата на чл. 124 от КТ, едно от основните задължения на работодателя е да заплаща възнаграждение на работника или служителя, който въз основа на сключен трудов договор е полагал труд.

Възнаграждението се дължи за извършената работа, която съгласно чл. 125 от КТ работникът или служителят следва да изпълнява точно и добросъвестно (в пълен обем, срочно, с влагане на необходимите знания, мнения и сръчности, съобразно технологичните изисквания, с желание възложената работа да бъде изпълнена). Следователно - наличието само на сключен трудов договор не е достатъчно, за да възникне задължение за работодателя да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или служителят да полага труд и фактически да осъществява съответната трудова функция.

Противно на изложеното във въззивната жалба, съдът намира, че по делото от страна на ищеца са ангажирани категорични доказателства писмени и гласни такива, че същият действително е изпълнявал трудовите си задължения в уважената си част през исковия 2 период.

За да възникне парично вземане за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва да се проявени в обективната действителност две материални предпоставки:бда е прекратено трудовото правоотношение; работникът или служителят да не е ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни години.

Чл. 177 КТ определя способа за изчисляване размера на обезщетението по чл. 224, ал.

1 КТ. Обезщетението за неизползван платен годишен отпуск се формира въз основа на среднодневното брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който работникът или служителят е отработил най - малко 10 работни дни. В тежест на работодателя е да докаже положителния факт на ползване на отпуска или заплащането на дължимото обезщетение за неизползването му.

С оглед въведените в жалбата възражения, правният спор се концентрира около обстоятелството дали е извършено плащане на претендираните с исковата молба суми.

Първоинстанционният съд правилно е изяснил, че в разпоредбата на чл. 128 КТ установява възмездност на полагания от работниците/служителите труд, вменявайки на работодателя задължението да престира уговореното трудово възнаграждение в предвидените срокове, като при забавено изпълнение дължи изплащането му заедно със законната лихва, съгласно даденото в чл. 245, ал.2 КТ разрешение. В този смисъл за успешното провеждане на иск с посоченото правно основание, в тежест на ищеца е да докаже наличието на трудово правоотношение между него и ответника, а последният, да установи точното в количествено и времево отношение изпълнение на задължението си за плащане на трудово възнаграждение.

Съгласно чл. 220, ал. 1 от КТ страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.

Уреденото в ал. 1 плащане предпоставя право на някоя от страните на трудовото правоотношение да го прекрати с предизвестие. Това са случаите по чл. 326 и чл. 328.

Поначало страната, която прекратява трудовото правоотношение с предизвестие, трябва да го спази. За работника или служителя спазването на предизвестието означава да остане на работа до изтичането на срока му, а за работодателя - да остави на работа работника или служителя през този срок. Успоредно с това обаче законодателят предоставя възможност на всяка от страните, отправила предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, да не спази неговия срок. Това право принадлежи не само на предизвестяващата, а и на предизвестената страна (чл. 220, ал. 2). Вместо спазване на предизвестието всяка от тях може да заплати на другата страна сума, равняваща се на трудовото възнаграждение на другата страна за неспазения срок на предизвестието. Размерът на обезщетението, се съизмерва с брутното трудово възнаграждение за неспазения срок на предизвестието.

Меродавен е срокът на предизвестие, който е в сила за страните установеният в закона 30дневен срок (чл. 326, ал. 2) или уговореният от страните подълъг срок.

По делото са били събрани гласни доказателства, от които е видно, че по делото са разпитани свидетелите - Д.А.Т.-Д./доведена в о.с.з. на 29.11.2024г. от ответник, без дела и родство със страните/ и Д.Д.Д./доведена в о.с.з. на 7.2.2025г. от ищец, без дела и родство със страните/. Показанията съдът възприема в частта, в която съдържат данни за релевираните от страните факти и обстоятелства с ИМ и с ОИМ, базиращи се на непосредствени впечатления и не противоречат на приети за установени факти с оглед съвкупната преценка на всички писмени и гласни доказателства събрани по делото. Съдът прилага чл.172 ГПК по отношение на свидетелските показания дадени от свидетеля воден от ответника, защото същия може да се счита заинтересуван от хода на делото, доколкото обслужва ответника по договор за предоставяне на счетоводни услуги, за които самия свидетел дава показания.

С оглед изложеното СРС е достигнал до правилен извод, че на ищец се дължи ТВ 3 само за м. септември 2022г. в размер на 840 лв. и за разликата над нея иска да се отхвърли.

Всички други претенции за главница са неоснователни, защото не е доказано, че ищецът е полагал труд през м. октомври 2022г., нито, че страните са договорили по ТД със срок за изпитване изплащане на допълнителен процент към ТВ от 0,6%.

Правилна е и преценката, че върху сумата за главница от 840 лв. следва да се присъди лихвата за забава от 154,21 лв. за период 25.10.2022 г.-14.4.2024 г. до подаване на ИМ в съда/изчислена от съда с електронен калкулатор на НАП/, а за разликата над тази сума до поисканите с ИМ 325,49 лв. иска следва да се отхвърли. Правилно се посочва, че върху сума за уважена главница се дължи и законна лихва от дата на подаване на ИМ в съда на 15.4.2024г.

Относно предявения иск по чл. 224, ал. 1 КТ за сумата от 177,60 лв., съдът правилно е достигнал до извода, че същия е изцяло неоснователен, защото ищецът няма пълен отработен месец при ответник, а само 14 дни за м. септември 2022нг. В тази връзка съдът, за да достигне до този извод СРС се е съобразил с чл. 42, ал. 3 от Наредба за работното време, почивките и отпуските, защото ищецът няма пълен работен месец при ответник. Поради тази причина, искът по чл. 224, ал.1 КТ е отхвърлен, заедно с предявените към него законна лихва и лихва за забава по чл.86 ЗЗД.

Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди.

По разноските:

Ори този изход на спора разноските остават за страните така както са ги сторили.

Водим от горното, съдът