Решение № 430 от 24.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 430 гр. София, 23.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100500803 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 11829 от 27.10.2022 г. по гр.д. № 19549/2022 г. Софийски районен съд, 78 състав отхвърлил предявения от „К.С.Ф“ ЕООД, ЕИК *******, срещу „М.И.“, ЕИК *******, иск при квалификацията на чл.

415 ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 13 886.39 лв. – левовата равностойност на сумата от 7 100 евро по т. 3 от споразумение с нотариална заверка на подписите от 21.04.2011 г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 3 164 лв., от които 990 лв. - адвокатско възнаграждение по първото разглеждане на делото от СРС; 227 лв. – държавна такса по въззивното производство; 947 лв. - адвокатско възнаграждение по въззивното производство; 950 лв. - адвокатско възнаграждение по касационното производство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „К.С.Ф“ ЕООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност. Районният съд разгледал спора в отклонение от задължителните за него указания, дадени с решение № 262750 от 27.04.2021 г.

1 по в.гр.д. № 9442/2020 г. на СГС, ІІ-Д въззивен състав, с което делото било върнато за ново разглеждане по предявения иск за връщане на даденото на отпаднало основание по развалени поради неизпълнение договори за наем, т.е. иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, а не както СРС неправилно приел – по чл.

79, ал. 1 ЗЗД. В мотивите на решението на СГС било прието изрично, че едва от развалянето на договорите възниква основание за връщане на даденото по договора. Вместо това СРС приел различна правна квалификация – неизпълнение на договор и основание за търсене на отговорност за неизпълнение. Съдът в нарушение на чл. 20 ЗЗД тълкувал неправилно волята на страните и поставил знак за равенство между предаване на владение и разваляне на договора. Развалянето настъпило с изтичане на срока за доброволно изпълнение по нотариалната покана – на 19.08.2016 г., и от този момент възникнало задължението на ответника за връщане на даденото по договора, което също било нотариално удостоверено и не можело да бъде оспорвано. Заявлението било подадено на 24.08.2018 г. и 5-годишният давностен срок не бил изтекъл. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск.

Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 02.11.2023 г.

Въззиваемата страна РЕЛИГИОЗНА ИНСТИТУЦИЯ „М.И.“ с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата. Районният съд не бил квалифицирал иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД. В мотивите си приел, че е обвързан с претенция по документ по чл. 417 ГПК – споразумение с посочена дата 21.04.2011 г. (оспорена като недостоверна от ответника), с нотариална заверка на подписите рег. № 2806/10.06.2011 г. на нотариус с рег. № 636 на НК. В т. 3 от документа било посочено, че наемодателят дължи връщане на получения наем в двоен размер, като съдът приел, че вземането е станало изискуемо на 12.10.2011 г. Задължението за връщане обуславяло правна квалификация по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като съдът правилно определил началния момент на течение на давността. Поддържа и възраженията си като твърди, че по делото изобщо не била доказана действителността на оспорените договори, както и факта на плащане на претендираната сума на ответника, а показанията на св. Панков не следвало да се кредитират. Моли съда да потвърди атакуваното решение.

2

Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

В хода на въззивното производство въззивникът е прехвърлил спорното вземане с договор за цесия от 08.02.2023 г. на трето лице – „42 К.“ ЕООД, ЕИК *******, но предвид заявеното несъгласие от въззиваемия – ответник искането за замяна на въззивника - ищец с частния му правоприемник е оставено без уважение на основание чл. 226, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 222 ГПК и по силата на чл. 226, ал. 1 ГПК делото следва своя ход между първоначалните страни.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу попдлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно. Настоящият въззивен състав го намира и за допустимо. Противно на поддържаното от въззивника, районният съд не е квалифицирал претенцията по чл. 79, ал. 1 ЗЗД – в решението изобщо липсва правна квалификация, такава не представлява квалификация „по чл.

415 ГПК“, която норма предвижда ред за предявяване на установителния иск, а не основание на претенцията.

Въззивният съд е длъжен да даде такава квалификация съобразно твърденията в исковата молба и отчитайки спецификата на предявен по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 4 ГПК установителен иск, като дадената при предходното разглеждане на делото с решение № 262750 от 27.04.2021 г. по в.гр.д. № 9442/2020 г. на СГС, ІІ-Д въззивен състав не обвързва настоящия състав.

Искът, с който е сезиран съдът, е предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 3 ГПК – споразумение от 21.04.2011 г. с нотариална заверка на подписите рег.

3

№ 2806/10.06.2011 г. на нотариус с рег. № 636 на НК. Именно въз основа на този документ заявителят е искал издаване на заповед за незабавно изпълнение, съгласно т. 12 от подаденото на 24.08.2018 г. заявление.

Съгласно безпротиворечивата и трайна съдебна практика, предмет на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК иск е съществуването на вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение и срещу която длъжникът е подал възражение, като производството по чл. 422 ГПК представлява продължение на заповедното производство. Поради това съдът е длъжен да извърши преценка за идентичност на претендираното субективно материално право. Основанието на иска се обуславя от твърдените в исковата молба факти и обстоятелства, от които произхожда вземането, и които следва да са идентични с основанието на вземането, предявено в заповедното производство.

Същевременно в производството п о чл. 422 ГПК съдът няма правна възможност да извършва проверка за допустимостта на заповедното производство и да изследва дали са били налице предпоставките за издаване на заповедта. След като е издадена заповед за изпълнение и е подадено възражение от длъжника, искът е допустим, ако са налице и останалите процесуални предпоставки.

В случая в заявлението и в исковата молба са изложени твърдения, че вземането е дължимо от длъжника - ответник на основание т. 3 от споразумение от 21.04.2011 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 2806/10.06.2011 г. на нотариус с рег. № 636 на НК, с което било признато получаването на левовата равностойност на 7 100 евро като част от дължимия наем по три договора за наем от 21.04.2011 г., които договори били развалени от ищеца с нотариална покана до ответника, считано от 19.08.2016 г.

С оглед тези твърдения, настоящият въззивен състав приема, че искът има правната си квалификация в чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Както беше посочено, дали при тези твърдения са били налице предпоставките за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК не е предмет на проверка в производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.

Като краен резултат въззивният съд намира атакуваното първоинстанционно решение за правилно по следните съображения:

При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно 4 правоотношение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД изисква съществуване на основанието при получаване на престацията, но след това същото да е отпаднало с обратна сила, например при унищожаване на договора, разваляне поради неизпълнение, при настъпване на предвидено прекратително условие. Фактите, подлежащи на установяване, са: даване на нещо от страна на ищеца по съществувало валидно правоотношение между страните, получаване на даденото от страна на ответника, отпадане с обратна сила на основанието, което е обусловило имущественото разместване.

Съобразно чл. 154 ГПК, в тежест на ищеца е да докаже първите две предпоставки, след доказването на които в тежест на ответника е да докаже наличие на основание за задържане на сумата, а при липсата на такова – че е върнал полученото.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск с възражения, че между страните не са възникнали валидни облигационни отношения по договори за наем, сключилото ги лице А.А. към 10.06.2011 г. нямало представителна власт, произтичаща от закона или от упълномощаване; Оспорил е достоверността на посочената в споразумението и в договорите за наем дата, както и факта на получаване на сумата по споразумението от ответника; Оспорено е и решението от 18.04.2011 г. като антидатирано, както и че е взето решение от Висшия мюсюлмански духовен съвет на посочената в решението по-късна дата – 17.05.2011 г. При условията на евентуалност е релевирал възражение за погасяване по давност на вземането.

Преди да разгледа своевременно заявеното евентуално възражение за погасяване по давност на вземането, съдът следва да установи сключени ли са били между страните твърдените три валидни договора за наем, на основание които се твърди ищецът да е платил на ответника сумата 13 886.39 лв., левовата равностойност на 7 100 евро, получена ли е тази сума от ответника, респ. споразумението с посочена дата 21.04.2011 г. и с нотариална заверка на подписите от 10.06.2011 г. удостоверява ли получаването й от ответника.

Това е така, тъй като само съществуващо вземане може да се погаси по давност.

Видно от намиращите се в приложеното ч.гр.д. № 56802/2018 г. на СРС, 170 състав договори № 1, № 2 и № 4 с посочена в тях дата 21.04.2011 г. и с 5 нотариална заверка на подписите от 10.06.2011 г., вписани в СВ – Пловдив на 13.06.2011 г., с тях М.Д. настоятелство – гр. Пловдив (МДН – гр. Пловдив), представлявано от А.Х.А., като наемодател, и „К.Ф.С“ ЕООД, като наемател се съгласили, че наемодателят предоставя на наемателя за временно и възмездно ползване четириетажна сграда в гр. Пловдив, ул. „Княз *******; триетажна жилищна сграда в гр. Пловдив, ул. „******* и четириетажна сграда в гр. Пловдив, ул. *******, подробно описани в договорите. Уговорен е срок на договорите от 10 години, считано от 12.09.2011 г., до която дата наемодателят се задължил да въведе „във владение“ наемателя. В чл. 3, т. 3 от всеки от договорите е посочено, че с подписването им наемателят предоставя на наемодателя сума в размер на уговорения едномесечен наем (съответно левовата равностойност на 1 000 евро - по договор № 1, левовата равностойност на 800 евро – по договор № 2, и левовата равностойност на 500 евро – по договор № 4), като същата се счита за платен наем за първия месец след изтичане на гратисния период; В случай че наемодателят не въведе наемателя във владение 30 дни след изтичане на уговорения срок, наемодателят следва да върне предварително получения наем в двоен размер.

Съгласно споразумение с посочена дата 21.04.2011 г. и с нотариална заверка на подписите рег. № 2806/10.06.2011 г. на нотариус с рег. № 636 на НК, „К.С.Ф.“ ЕООД, като наемател, предало на А.Х.А. сумата от левовата равностойност на 7 100 евро, като по този начин заплатил дължимия наем за първия месец след изтичане на гратисния период и част от дължимия наем за втория месец след изтичане на гратисния период по договорите за наем № 1, № 2 и № 4. Съгласно т. 3 от споразумението, в случай че наемодателят не въведе 30 дни след изтичане на уговорения срок наемателя във владение на „имота“, А.Х.А. следва да върне предварително получения наем в двоен размер. С подписване на споразумението страните декларирали, че наемателят е платил на наемодателя сумата от 7 100 евро. При нотариалното заверяване на подписите на 10.06.2011 г. този на А.Х.А. е заверен в качеството му на председател на МДН – гр. Пловдив.