Решение № 464 от 30.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 464 гр. Пловдив, 30.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Десислава Пл. Порязова при участието на секретаря Вирджиния Н. Танева като разгледа докладваното от Десислава Пл. Порязова Административно наказателно дело № 20255330200114 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.59 и следващите от Закон за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Обжалвано е Наказателно постановление № 24-1030-010053 от 02.12.2024г. на Началник Група в ОДМВР-Пловдив, Сектор „Пътна полиция“Пловдив, с което на А. Х. К., ЕГН **********, на основание чл.183, ал.4, т.7, пр.1 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/ е наложена глоба в размер на 50 /петдесет/ лева за нарушение на чл.137А, ал.1 от ЗДвП и на основание чл.175, ал.1, т.4 от ЗДвП са наложени глоба в размер на 50 /петдесет/ лева и лишаване от право да управлява МПС за 1 месец за нарушение на чл.103 от ЗДвП, както и на основание Наредба № Iз-2539 от 17.12.2012г. на МВР се отнемат общо 10 контролни точки.

Жалбоподателят, с жалбата си оспорва издаденото наказателно постановление /НП/ в т.2 от същото, с която на основание чл.175, ал.1, т.4 от ЗДвП са му наложени административни наказания – глоба в размер на 50 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 1 месец за нарушение на чл.103 от ЗДвП. Излага довод за отмяна на НП в тази му част, тъй като деянието разкрива признаците на маловажен случай. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание, редовно призован, не се явява. За него се явява повереника му.

Въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща представител в съдебно заседание. В молба-становище навежда доводи за неоснователност на жалбата и пледира за потвърждаване на НП. При условията на евентуалност, прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна 1 адвокатско възнаграждение и моли за неговото намаляване до минималния размер, предвиден в Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Пловдивският районен съд, след като взе предвид събраните по делото доказателства и наведените от жалбоподателя доводи и съображения, намери за установено следното:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е основателна. За да достигне до този извод, настоящият съдебен състав съобрази следното:

На 04.11.2024 г. в община Пловдив, на път Втори Клас № ІІ-86, в посока Пловдив – А.град, жалбоподателят К. управлявал автобус „Ивеко Маго 2“ с рег.№ ***. На същата дата в 13:30 часа намиращите се на процесното място полицейски служители на сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Пловдив – *** К. И. и Л. Д. забелязА. водача на инкриминирания автобус да управлява МПС, без да използва обезопасителен колан по време на движение, с който е оборудвано. В тази връзка от полицейският служител И. бил подаден сигнал със стоп-палка на жалбоподателя да отбие и спре в най-дясната част на платното за движение за извършване на проверка. Въпреки това, жалбоподателят не спрял плавно по указания му начин. Същият спрял управлявания от него автобус на около един километър, след като бил последван от полицейския автомобил с пуснати звуков и светлинен сигнА..

Действията на К. при управление на процесния автобус били квА.фицирани като нарушения на чл.137А, ал.1 и чл.103 от ЗДвП, за което мл.автоконтроьор К. И. съставил срещу жалбоподателя Акт за установяване на административно нарушение

/АУАН/ серия

GA, бланков

№

3314245/04.11.2024г. След като се запознал със съдържанието на акта, жалбоподателят посочил, че има възражения, подписал акта и получил препис от него.

В срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН срещу акта било депозирано писмено възражение.

Въз основа на така съставения акт било издадено и обжалваното наказателно постановление от 02.12.2024 г., като на основание чл.183, ал.4, т.7, пр.1 от ЗДвП е наложена глоба в размер на 50 лева за нарушение на чл.137А, ал.1 от ЗДвП и на основание чл.175, ал.1, т.4 от ЗДвП са наложени глоба в размер на 50 лева и лишаване от право да управлява МПС за 1 месец за нарушение на чл.103 от ЗДвП, както и на основание Наредба № Iз-2539 от 17.12.2012г. на МВР се отнемат общо 10 контролни точки.

Описаната фактическа обстановка се установява по безспорен и категоричен начин от събраните по делото писмени доказателства, които съдът кредитира като обективни и взаимоподкрепящи се.

При така установените факти съдът приема следното от правна страна:

2

От събраните и проверени по делото доказателствени материА. се установява с категоричност от обективна страна съставомерните фактически признаци на извършеното от жалбоподателя К. административното нарушение по чл.103 от ЗДвП. Нарушената разпоредба задължава водачът на пътно превозно средство при подаден сигнал за спиране от контролните органи да спре плавно в най-дясната част на платното за движение или на посоченото от представителя на службата за контрол място и да изпълнява неговите указания. Според трайната съдебна практика, за да е осъществен състава на чл. 103 от ЗДвП, сигналът, подаден от контролния орган, следва да бъде по един от изброените в чл. 170, ал. 3 от ЗДвП и чл.207 от ППЗДвП начини, доколкото със сигнА., които не се нормативно уредени, водачите не са длъжни да се съобразяват. Такъв сигнал за спиране се установи да е бил подаден от контролен орган - униформен полицейски служител със стоппалка, който начин е изрично посочен в гореизброените разпоредби от ЗДвП и ППЗДвП. Според настоящия състав в хода на производството се установи по несъмнен начин, че на процесната дата при управление на описания в акта и в НП автобус, жалбоподателят не е спрял плавно в най-дясната част на платното за движение, при подаден сигнал за спиране от контролен орган на път Втори Клас № ІІ-84 с посока на движение от гр. Пловдив към гр.А.град, и в този смисъл от обективна страна деянието е извършено.

Не така категорично доказано е вмененото на санкционираното лице деяние от субективна страна. Необходима предпоставка за съставомерността на процесното нарушение е възприемането от водача на подадения от контролния орган сигнал и изпълнение на конкретно дадени указания за спиране. Следователно, за да е нА.це нарушение е необходимо подадения сигнал да е бил своевременно възприет от водача на превозното средство и същият да не е спрял, с което на практика да е извършен отказ за изпълнение нареждането за спиране на органите за контрол. Именно тези обстоятелства не бяха доказани по безспорен начин от наказващия орган. По делото не се установяват категорични и несъмнени данни, че водачът е възприел издадено към него нареждане на органите за контрол и регулиране на движението да спре плавно в най-дясната част на платното за движение. Ноторно известно е, че пътната обстановка по пътя, по който се е движило управляваното от жалбоподателя МПС е интензивна, натоварена, с много превозни средства и на практика би могло да се достигне до ситуация, в която водачът не е възприел подадения сигнал за такъв отправен към него или с оглед приближаване на кръгово движение, какъвто е настоящия случай, водачът да насочи вниманието си към движещите се отляво в кръговото ППС, за да ги пропусне и поради това да не възприеме подадения от полицейския орган сигнал за спиране плавно в най-дясната част на платното за движение, каквито твърдения навежда в жалбата си наказаното лице. Доколкото възприемането от водача на ППС на подадения сигнал, се явява съществен елемент от състава на нарушението по чл. 103 от ЗДвП, то нА.чието му следва да бъде установено 3 по категоричен и безспорен начин, което в случая не е сторено. Предвид на това за съда е невъзможно да формира несъмнено убеждение, че жалбоподателят не е имал възможност да възприеме подадения със стоп палка сигнал и да формира субективно отношение, изразяващо се в неизпълнение да подадените му указания за спиране. Още повече, че последващите действия на жалбоподателя, който след като полицейския автомобил го последва и му подава светлинен и звуков сигнал, преустановява своето движение и спира МПС отстрани на пътя за проверка, не навеждат на извод за отказ да изпълни нареждане на органите за контрол и регулиране на движението.

Съдът намира за необходимо да отбележи, че в тежест на административно-наказващия орган е да докаже от обективна и субективна страна административното нарушение, съобразно чл. 103, ал.1 от НПК, приложим по силата на чл. 84 от ЗАНН. Действително съгласно чл. 189, ал.2 от ЗДвП редовно съставените актове имат доказателствена сила до доказване на противното, т.е. нА.це е една оборима презумпция за доказаност на визираното нарушение. Безспорно е, че в преценката си дА. да издаде НП, АНО се основава на констатациите в АУАН и те в рамките на производството по налагане на административни наказания се приемат за верни до доказване на противното. Това не е така обаче в съдебното производство, тук те нямат обвързваща доказателствена сила. В случая не е нА.це и хипотезата по чл. 53, ал.2 от ЗАНН, тъй като не е установено по безспорен начин вината на нарушителя. Съгласно чл. 6 от ЗАНН административно нарушение е това деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред. В настоящия казус липсва елементът на нарушението вина, респ. тя не е доказана.

Административно-наказателната отговорност е лична и тя почива на съответно основание от закона /легално/, а от друга на фактическо – следва да е нА.це каузален принос на нарушителя към настъпилия противоправен резултат. Последното е независимо от формата на вината на нарушителя – дА. той е действал при умисъл или непредпазливост. Вината задължително подлежи на установяване в производството. Тя не може да се извлича абстрактно и единствено от съдържание на нормативните актове, въз основа на който е ангажирана. Следва да се подчертае, че настоящият случай касае отговорност на физическо лице, което следва да действа виновно, а не е нА.це т.нар. обективна безвиновна отговорност на юридическите лица по чл. 83 от ЗАНН. В случая не може да се свърже виновно поведение на жалбоподателя с противоправния резултат.

Предвид изложеното настоящият състав на съда приема, че макар да са нА.це обективните признаците от състава на нарушение по чл.103 от ЗДвП, не се установява по безсъмнен начин, че деянието е извършено виновно от А. К., което е основание за отмяната на издаденото НП като незаконосъобразно.

4

Що се отнася до посочената в жалбата Наредба № 1з-2539 от 17.12.2012 г. за определяне максималния размер на контролните точки, условията и реда за отнемането и възстановяването им, списъка на нарушенията, при извършването, на които от нА.чните контролни точки на водача, извършил нарушението, с НП са отнети 10 контролни точки за нарушението по чл.137А, ал.1 от ЗДвП, което жалбоподателят не оспорва и в този смисъл не е предмет на настоящото производство. За пълнота на решението съдът намира за необходимо да посочи, че по аргумент от чл.3 ал.1 от горепосочената Наредба № 1з-2539 от 17.12.2012 г. на съдебен контрол не подлежи преценката за отнемане на контролни точки. Ето защо съдът не следва да се произнася по този въпрос.

По отношение на възражението за маловажност на случая, следва да се вземе предвид преценката на законодателя, че не следва да бъде прилагана разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН за нарушенията по ЗДвП, обективирана в разпоредбата на чл.189з от ЗДвП.

По разноските:

При този изход на спора на основание на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН жалбоподателят има право на разноски. Претендираното адвокатско възнаграждение е в размер на 600 лева, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 16.12.2024 г. Съгласно чл. 36, ал. 2 от ЗА размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде справедлив и обоснован. За определяне на конкретно дължимия размер съдът съобрази действителната фактическа и правна сложност на делото, която не е висока и не се отличава от типичната за подобен вид нарушения, имущественият интерес от водене на делото и вида на осъществената адвокатска защита и съдействие, а именно изготвяне на жалба и процесуално представителство в едно открито съдебно заседание. Предвид това, следва направеното от въззиваемата страна възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение да бъде уважено като основателно и да се присъди минималния размер, предвиден в чл. 18, ал. 2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, при материален интерес до 1000 лева, а именно 400 лева.