Определение № 2641 от 16.10.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2641 гр. Бургас, 15.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Ж. Темелкова

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно гражданско дело № 20242100501101 по описа за 2024 година Производството по делото е по реда на чл.274 и сл. ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Дъбова гора“ ООД /в ликвидация/, ЕИК 200316000, със седалище и адрес на управление с.Писменово, обл.Бургас, ул.“Лозята“ № 39, представлявано от ликвидатора Д. К., подадена чрез пълномощник адв.Диана Славчева, против решение № 66 от 13.06.2024 г., с характер на определение, постановено по гр.д.№ 305/2023 г. по описа на РС – Царево, с което са ОСТАВЕНИ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустими, предявените искове от „Дъбова гора“ ООД /в ликвидация/, ЕИК 200316000, срещу Община Приморско, ЕИК 102164063, с адрес гр.Приморско, ул.“Трети март” № 56, представлявана от Кмета на Община Приморско, с които се иска от съда да постанови решение, с което да приеме – на основание чл.124, ал.1 ГПК, или при условията на евентуалност на основание чл.439, ал.1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника публични задължения които към 01.07.2023 г. са на общата стойност от 17 935.94 лв., както и „Дъбова гора“ ООД /в ликвидация/, ЕИК 200316000, е осъдено да заплати на Община Приморско, ЕИК 102164063, сумата от 2400 лв. за разноски по делото.

В частната жалба се изразява недоволство от обжалваното решение с характер на определение, като същото се счита за недопустимо и неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон. Според жалбоподателя, районният съд недопустимо е оставил без разглеждане предявените искове с крайния съдебен акт, с който приключва производството на първа съдебна инстанция, за което са изложени съображения и е цитирана практиката на ВКС.

1

Считат се за неправилни изводите на ЦРС за недопустимост на исковете, поради административния характер на правоотношенията между страните, като се сочи, че при събирането на местни данъци и такси от ЧСИ се прилагат правилата на ГПК, респ. исковия ред за защита на материалното право на длъжника, за което също са изложени съображения и позоваване на практика на ВКС. За неправилни се считат и изводите на съда за липса на правен интерес за ищеца от предявяване на исковете, като се сочи, че от страна на длъжника липсва ясно и категорично изявление за признаване на задължението. Изложени са и подробни доводи относно направеното в исковата молба възражение за изтекла погасителна давност и относно представените по делото от ответната страна писмени доказателства. По горните съображения, жалбоподателят моли въззивния съд да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение с характер на определение и да реши делото по съществото на спора, като признае на основание чл.124, ал.1 ГПК, или при условията на чл.439, ал.1 ГПК недължимостта на описаните в исковата молба публични задължения към взискателя Община Приморско, които към 01.07.2023 г. възлизат на обща стойност от 17 935.94 лв., ведно със законовите последици от това.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответната страна Община Приморско, са изложени подробни съображения за неоснователност на жалбата и се моли за оставянето й без уважение. Претендира се присъждане на разноски.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в жалбата, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира за установено следното:

Частната жалба е допустима, като подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирано лице и против подлежащ на обжалване акт на съда. Тук следва да се посочи, че макар и в случая районният съд да се е произнесъл с решение, същото има характер на определение, тъй като с постановения акт не е разгледан спора по същество. Поради това, депозираната жалба е частна такава и производството по настоящото дело е по реда на чл.274 и сл. ГПК.

Разгледана по същество, частната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Районният съд е сезиран с искова молба от „Дъбова гора“ ООД /в ликвидация/ против Община Приморско, за приемане за установено, че поради погасяването им по давност ищецът не дължи сумите в общ размер от 17 935.94 лв., представляващи публични общински вземания за данък недвижими имоти за периода 2012-2017 г.

(3260.11 лв.) и за такса битови отпадъци за периода 2012-2019 г. (14 675.83 лв.), които са установени с АУЗД № 0004/30.03.2015 г., АУЗД № 182-1/09.05.2018 г. и АУЗД № 2971-1/31.12.2020 г., за принудителното събиране на които е образувано изп.дело № 20228000400109 по описа на ЧСИ Ивелина Божилова, рег.№ 800 и район на действие БОС. Изложени са твърдения, че ищецът не дължи сумите по посочените Актове за установяване на задължения по декларация, издадени от Община Приморско, въз 2 основа на които е образувано изпълнителното дело при ЧСИ Божилова. Твърди се, че са настъпили факти, обуславящи приложението на чл.171, ал.1 ДОПК, съгласно която, публичните задължения се погасяват с изтичането на 5-годишна давност, поради което ответната община е предявила погасени по давност публични вземания. В тази връзка е посочено, че ищецът многократно е депозирал молби до взискателя Община Приморско и до ЧСИ, с които е възразявал срещу принудителното събиране на сумите, позовавайки се на изтеклата погасителна давност, но възраженията му не са били уважавани, което обуславя и правния правният му интерес от предявяване на иска.

Отправеното до съда искане е да се признае на основание чл.124, ал.1 ГПК, или при условията на евентуалност на основание чл.439, ал.1 ГПК, недължимостта на описаните в исковата молба публични задължения към взискателя.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответната Община Приморско, с който исковите претенции са оспорени като недопустими, тъй като спорът относно публичните вземания по изпълнителното дело следва да се реши по реда на ДОПК и гражданският съд не е компетентен да се произнесе по този спор. По същество, исковите претенции са оспорени като неоснователни, за което са изложени съображения.

Страните са ангажирали по делото писмени доказателства. С протоколно определение от 15.05.2024 г., постановено в проведеното на същата дата открито съдебно заседание, съдът е изкарал делото за решаване.

С обжалваното решение с характер на определение № 66/13.06.2024 г. ЦРС е оставил без разглеждане исковете като недопустими. Съдът е приел, че е сезиран с евентуално съединени искове – главен иск по чл.124, ал.1 ГПК и евентуален иск по чл.439, ал.1 ГПК, които са недопустими, тъй като установяването с посочените от ищеца АУЗД публични вземания са породили административни правоотношения между страните и споровете по тях, вкл. дали е настъпила погасителна давност в хипотезите на чл.171 ДОПК, представляваща предпоставка за отписването им по чл.173 ДОПК, се решават по специалния административен ред по ДОПК, а не по общия ред по ГПК. Прието е също, че за ищеца липсва правен интерес от предявените искове, с оглед направеното от него извънсъдебно признание за дължимост на вземанията, обективирано в искането му от 05.02.2024 г. за разсрочване на процесните публични задължения. По тези мотиви, районният съд е приел, че предявените искове се явяват недопустими и производството следва да бъде прекратено.

Бургаският окръжен съд намира, че така постановеното от първоинстанционния съд определение (решение с характер на определение) е допустим съдебен акт, като възраженията на жалбоподателя в този смисъл са неоснователни, тъй като съдът е задължен служебно да следи за допустимостта на иска във всеки етап на производството. След преценка на данните по делото и като 3 съобрази приложимия закон, въззивната инстанция намира, че обжалваното определение (решение с характер на определение) е неправилно и следва да бъде отменено, а делото върнато на ЦРС за продължаване на съдопроизводствените действия по него.

На първо място, въззивният съд намира, че ЦРС неправилно е приел, че е сезиран с два обективно съединени при условията на евентуалност иска – главен иск по чл.124, ал. ГПК – за недължимост на публичните вземания, поради погасяването им по давност и евентуален иск по чл.439, ал.1 ГПК – за недължимост на същите вземания отново поради погасяването им по давност. В случая, изложените в исковата молба твърдения за недължимост поради погасяване по давност на публичните вземания, установени с АУЗД, за принудителното събиране на които общината е образувала изпълнително дело по реда ГПК, обосновават извода, че по делото е предявен един иск – с правно основание по чл.439 ГПК. Ищецът се позовава на новонастъпил факт след влизане в сила на АУЗД за установяване на публичното вземане на общината – изтекла 5-годишна давност по чл.171, ал.1 ДОПК за главниците и 3-годишна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД за лихвите, което квалифицира претенцията по чл.439 ГПК. Този иск е отрицателен установителен и е предоставен на длъжника в изпълнителното производство, като искът му може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнително основание. Съгласно общите правила по ГПК и възприетото в правната теория и съдебна практика, допустимостта на иска се преценява въз основа на твърденията на ищеца по исковата молба.

Въззивният съд намира за неправилен и извода на ЦРС, че спорът следвало да се реши по реда на ДОПК, а не по общия ред по ГПК. Тук е необходимо да се отбележи следното: Съгласно изричната разпоредба на чл.4, ал.2 ЗМДТ, принудителното събиране на публични общински вземания може да се извършва от публични изпълнителни по реда на ДОПК или от съдебни изпълнители по реда на ГПК. Следователно, законодателят е предоставил на органите в общинската приходна администрация да преценяват реда, по който да бъде извършвано принудителното събиране. Когато събирането на публичното общинско вземане е по реда на ГПК, съдебният изпълнител не прилага ДОПК и не разполага с правомощия да се произнесе по възражението за давност, основано на чл.171 ДОПК. Съгласно чл.433, ал.1, т.7 ГПК, съдебният изпълнител може да прекрати изпълнителното производство, когато бъде представено влязло в сила съдебно решение, с което е уважен иск по чл.439 ГПК, т.е. признато е за установено, че не са налице материално-правните предпоставки за законност на изпълнителния процес, включително поради погасяване на задължението по давност. Тъй като съдебният изпълнител няма правомощие да се произнася по възражението за давност и не е орган в структурата на общинската администрация, той не би могъл да „отпише“ погасеното по давност публично общинско задължение.

4

Едновременно с това, съдебния изпълнител не може да вземе предвид и евентуално постановено от органа на общинската администрация „отписване“ на вземането, извършено след предаването на публичното задължение за събиране по реда на ГПК.

Подобно „отписване“ би могло да обоснове отправянето на искане от общинатавзискател по чл.433, ал.1, т.2 ГПК, поради което при отсъствието на искане от взискателя за прекратяване на изпълнителното производство единственият способ за защита на длъжника в хипотезата на поддържано от него твърдение за изтекла погасителна давност по отношение на публичното общинско вземане е предявяването на отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК, предявен преди да е приключило принудителното събиране на публичното общинско вземане, а в условията на приключило принудителното изпълнение – иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД при твърдение от длъжника за извършено от него плащане на вземането.

Ето защо и тъй като твърденията в исковата молба са за недължимост поради погасяването по давност на публичното вземане на Община Приморско, за събирането на което е образувано и висящо изпълнително дело № 20228000400109 по описа на ЧСИ Божилова, както и при отсъствие на основанието по чл.433, ал.1, т.2 ГПК или по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, за длъжника не съществува друг път за защита, освен исковия процес по ГПК и правна квалификация на предявения иск от „Дъбова гора“ ООД /в ликвидация/ е по чл.439 ГПК, който е допустим. В този смисъл, районният съд неправилно е прекратил делото по причина, че спорът следвало да се реши по реда на ДОПК, а не по общия ред по ГПК.