Решение № 1402 от 27.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1402 гр. София, 20.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Г. Ст. Чехларов при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело № 20211100513639 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20155156 от 10.07.2021 г., постановено по гр. д. № 13639/2021 г. по описа на СРС, І ГО, 41 с-в са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от Т. Д. П., ЕГН:**********, с адрес гр.София, ж.к. „****, срещу Г. А. Д. със съдебен адрес гр.София, ул. ****, искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т.1 и т.2 от Закон за защита от дискриминация за установяване на извършена дискриминация - отказ да призове ищеца за разпит по пр.пр.

№13492/2019 г. по описа на СРП, поради общественото положение на ищеца и за задължаване на ответника да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения в тази връзка и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът Т. Д. П. е осъден да заплати на ответника Г.

А. Д. сумата от 300 лева, представляваща сторени в производството разноски за тази съдебна инстанция.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от Т. Д. П.

/ищец в първоинстанционното производство/, с която се обжалва изцяло съдебното решение като неправилно. В жалбата се излагат доводи от въззивника - ищец, че в мотивите на първоинстанционното решение, съдът е приел, че ответникът го е призовал по телефона, което негово право не се оспорва като подържа, че той самият нямал нищо против това действие, а именно – да бъде призован по телефона. Спорният въпрос по делото, според въззивника е не дали правилата за призоваване допускат да призован по посочения начин, а защо ответникът не е установил контакт с него по посочения начин. В този смисъл въззивникът поддържа, че никога не е бил призоваван от ответника по делото. Излагат се доводи, че ответникът не е посочил дата и час, на които да се яви на разпит, което не е било обсъдено от първоинстанционния съд в мотивите на обжалваното решение. От изложеното 1 следвал извод, че не е било налице изобщо призоваване, тъй като ако е имало призоваване, то е щяло да бъде отразено в докладната на ответника. На следващо място излага съображения, че самият ответник в Докладната 3383р-9957/19 е съобщил на Началника на РПУ, че съгласно чл. 69, ал. 3 ЗМВР може да го призове по телефона, за което ще изготви и нова докладна, в която ще посочи какво налага призоваването му по телефона и за колко часа и на коя дата трябва да се яви, но същият не го е направил. Въззивникът навежда доводи, че не е ясно на коя дата и час е следвало да се яви на разпит и след като не се е явил какви действия са били предприети от МВР. Поддържа доводи, че не е бил умишлено призован от ответника нито с призовка, нито по телефона, за да бъде компрометиран пред СРП, с което същият го е дискриминирал.

Поради изложеното се отправя искане към въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да постанови друго, с което да уважи предявения иск.

Въззиваемата страна Г. А. Д. /ответник по иска/ е депозирал писмен отговор на въззивната жалба в законоустановения срок, подаден чрез пълномощника адв. К. Г., в който се излага становище за неоснователност на същата. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд се е произнесъл мотивирано и обосновано относно основателността на предявените искове, въз основа на събраните доказателства по делото. В тази връзка се поддържа, че правилно и законосъобразно СРС е отхвърлил иска като неоснователен, тъй като в производството по делото не са били събрани доказателства за доказване твърденията на ищеца, че ответникът е извършил спрямо него дискриминация с цел да му навреди. Твърди се, че липсва противоправно поведение, поради което не е доказан фактическият състав на нарушението дискриминация. Сочи се, че твърденията на ищеца са, че макар и да е викан по повод на преписки, образувани по инициатива на ответника, това не се е случило по искания от него начин с призовка или да му е била посочена неотложна причина за призоваване по телефона. В тази връзка ответникът не оспорва, че ищецът е бил призоваван от ответника по различни преписки чрез телефон, както и че ищецът е отказвал да се яви след такова призоваване. Оспорват се твърденията на ищеца за дискриминация и посочения период на претендираната такава.

Поради изложеното се отправя искане към настоящата инстанция първоинстанционното решение да бъде потвърдено, а подадената срещу него въззивна жалба да бъде оставена без уважение. Претендират се разноски по делото.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че се установяват нарушения на 2 съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, респективно правилата за пасивната процесуална легитимация, поради което първоинстанционното съдебно решение се явява недопустимо в частта, с която съдът се е произнесъл по иска по чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр, поради следните причини:

Законът за защита от дискриминацията урежда три възможни претенции за увреденото от дискриминационно поведение лице, а именно: 1/ предявяване на установителен иск за факта на нарушение на правото на равно третиране – чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр ; 2 / предявяване на осъдителен иск за преустановяване извършването на нарушение на правото на равно третиране и въздържане занапред от такова извършване – чл.

71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр; 3/ предявяване на осъдителен иск за обезщетение за причинените вреди от нарушението – чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр. Всеки един от тези искове може да се предявява както срещу физически лица, така и срещу юридически лица или неперсонифицирани организации, в това число държавни и обществени органи, органи на местно самоуправление, синдикални и съсловни организации и прочие. Нещо повече, доколкото отговорността по ЗЗДискр е разновидност на общата деликтна отговорност, то уреждащите последната правила в чл. 45 ЗЗД намират съответно приложение. При наведени твърдения за вреди в хипотезата на чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр) от нарушено право на равно третиране от юридическо лице, увреденото лице има право на избор – дали да предяви иска си срещу прекия причинител – физическото лице, или срещу юридическото лице като възложител на работата, или в условията на солидарност срещу двамата.

С постановеното по реда на чл.290 ГПК, Решение № 546/19.12.2012 г. по гр.д. № 828/2012 г., което се възприема от настоящия състав е даден отговор на въпроса кой се явява надлежна страна – ответник по исковете за установяване на дискриминационно нарушение и за заплащане на обезщетение за вредите от него. В изразеното становище е посочено, че отговорът на въпроса зависи от характера на отговорността, чието реализиране се търси с предявения иск. Посочено е, че Законът за защита от дискриминация /ЗЗДискр./ урежда три възможни претенции за увреденото от дискриминационно поведение лице. То може да предяви установителен иск за факта на нарушение на правото на равно третиране (чл.71 ал.1 т.1 от ЗЗДискр). Освен това може да претендира осъждане на ответника да преустанови извършването на това нарушение и да се въздържа занапред от такова извършване (чл.71 ал.1 т.2 от ЗЗДискр) и обезщетение за вреди от нарушението (чл.71 ал.1 т.3 от ЗЗДискр).

Адресати на правилата, които осигуряват правото на равно третиране по ЗЗДискр, са както физически лица (чл.8 за подпомагащи извършването на акта, чл.12 и сл. за работодател физическо лице, чл.30 и сл. за ръководител на обучаваща институция, чл.35 за съставители на учебници и помагала и т.н.) така и юридически лица или неперсонифицирани организации (държавни и обществени органи и органи на местно самоуправление - чл. 10, чл. 11, работодател – юридическо лице по чл. 12 и сл., обучаваща институция по чл.32, синдикални и съсловни организации по чл. 36 и др.). Юридическите лица действат чрез своите представители и включените в тяхната структура за изпълнение на присъщите им функции или цели физически лица. Като нарушител може да се яви само физическо лице, тъй като само у такова лице може да се търси виновно поведение, а отговорността по ЗЗДискр не е обективна. Тя е разновидност на деликтната отговорност, уредена в ЗЗД, затова правилата на чл. 45 –чл.53 от ЗЗД следва да намерят съответно приложение. За обезщетяване на вредите пострадалият може да се обърне както към прекия им причинител, така и към лицето, което е възложило изпълнението на работата, при или по повод на която е осъществено дискриминационното поведение. Съответно легитимиран ответник по иска 3 по чл.71 ал.1 т.3 от ЗЗДискр може да се яви всеки от двата субекта – по избор на увредения, а може да се претендира и солидарната им отговорност. Във функционална връзка с иска за обезщетяване на вреди е този, за установяване на нарушението. След като вредите могат да се претендират както от физическото лице – нарушител, така и от юридическото лице в чиито състав нарушителят е действал при причиняването им, и двете лица се явяват надлежни ответници по иска за установяване на нарушението. Пострадалият може да го предяви по свой избор срещу който да е от тях, съобразявайки, че решението обвързва с установително действие само страната по делото, но не и лицето, което не е било конституирано като ответник.

В посоченото решение на ВКС се приема, че не така, обаче, стои въпросът досежно осъдителния иск по чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр. Той може да бъде предявен срещу физическото лице – пряк нарушител, само ако се касае за действия, които то е извършило в лично качество, а не при или по повод дейността на юридическо лице или организация. Ако правото на равно третиране е засегнато от действие или бездействие на физическо лице, извършено при изпълнение на функциите на държавен орган, орган на местно самоуправление или на юридическо лице, в тези случаи искът не може да бъде предявен срещу прекия нарушител. Това е така, защото преустановяването на нарушението и бъдещото му невъзпроизвеждане не може да бъде искано от прекия нарушител, чието участие в структурата на съответния орган или юридическо лице е временно. Интересът на пострадалия е свързан с възможността да обвърже със сила на пресъдено нещо не лицето, което пряко е нарушило правата му, а юридическото лице или организация, при чиято дейност е извършено това нарушение. Именно тя ще е отговорна да преустанови нарушението и да осигури последващото му неизвършване, независимо от това, дали нарушителят ще продължи да бъде част от състава й или ще отпадне от него. С оглед на така даденото разрешение, в постановеното решение на ВКС, което настоящият състав изцяло споделя, съдът намира следното:

В обстоятелствената част на исковата молба се обосновава правен интерес от насочване на иска по чл.71 ал.1 т.2 от ЗЗДискр. срещу ответника Г. А. Д. С. - физическо лице, в качеството му на полицейски инспектор в 08-мо РУ на СДВР във връзка с осъществени действия и бездействия във връзка с призоваването на ищеца по образувана пр. пр. № 13492/2019 г. на СРП, по която са дадени указания от наблюдаващия прокурор за призоваване на разпит на ищеца. Същевременно са изложени обстоятелства и е отправено искане до съда за осъждане на ответника Г. А. Д. – физическо лице да преустанови нарушението и да се въздържа за в бъдеще от такова нарушение, представляващо осъществена спрямо него дискриминация по признак лично и обществено положение, тъй като ответникът го призовал само „формално“ по преписка, без да бил надлежно призован с призовка, която да служи като гаранция, че ще даде показания.