Решение № 51 от 11.04.2018, Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е

№ 51…/11.04.2018г. гр. Пазарджик

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПАЗАРДЖИШКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданска колегия, търговски състав, на деветнадесети февруари две хиляди и осемнадесетата година в открито заседание в следния състав:

ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ЕЛЕОНОРА СЕРАФИМОВА

Секретар: В.Б. като разгледа докладваното от съдия СЕРАФИМОВА т.д.№ 102 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано е по молба на Х.Н.К. с ЕГН ********** и постоянен адрес *** - А. К.“, ЕИК ********* седалище и адрес на управление гр. Велинград ул."Маркови скали" № 32, представлявано от собственика А.А.К., ЕГН **********.

Иска се от съда постановяване на решение, с което да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 29 905 лв., представляваща договорна лихва за забавено плащане на месечен наем за периода от 01.06.2014 г. до 31.12.2014 г. на основание чл. 9 от договор за наем от 08.08.2012 г., скрепен с нотариална заверка на подписите на страните от нотариус С.Д., вписан в Нотариалната камара под рег. №541, с район на действие РС-Велинград, заведен в регистъра под номер 2305/1 0.08.2012 г. Претендират се и разноските по делото.

В обстоятелствената част на исковата молба са изложени следните факти и обстоятелства:

На 08.08.2012 г. между страните бил сключен договор за наем на недвижим имот, а именно: сграда, която се ползва за дърводелска работилница за бичене, със застроена площ от 240 кв.м., находяща се в имот с пълен кадастрален номер 168056, в местността „Бучимиша“ в землището на гр. Велинград, ЕКАТТЕ 10450, с нотариална заверка на подписите на страните от нотариус С.Б.Д., вписан в Нотариалната камара под регистрационен номер 541 с р-н на действие РС-Велинград и заведен в регистъра му с № 2305/10.08.2012 г.

Твърди се, че съгласно условията на договора ищецът – наемодател отдал под наем описания имот на наемателя – ответник срещу задължението на последния да заплаща месечен наем в размер на 100 лв., платими от първо до десето число на месеца. Съгласно чл.3 договорът бил сключен за срок от 2 години, считано от 08.08.2012 г., т.е. до 08.08.2014 г., след което без противопоставянето на наемодателя, наемателят продължил да ползва имота до 17.05.2016 г., когато ищецът му прехвърлил правото на собственост върху него.

Изложени са твърдения, че за периода 08.08.2012 г. - 17.05.2016 г. наемателят не заплатил нито една от дължимите месечни наемни вноски, което накарало ищеца да заведе искова молба пред РС-Велинград с претенция за частично заплащане на дължимите суми. Било образувано гр.д. № 853/2016 г., но след като на 12.01.2017 г. страните сключили извънсъдебна спогодба, същото производство било прекратено с Определение от 12.01.2017 г. поради отказ от иска. Сочи се, че съгласно условията на спогодбата, с изплащането на сумата от 1000 лв., страните уредили отношенията си по повод задълженията за заплащане на задълженията за наем по договора.

Твърди се, че според чл. 9 от договора в случай, че наемателя не изпълни задълженията си за заплащане на наемната цена в определените срокове, то той дължи сума равна на дължимия наем плюс лихва от 5 % за всеки просрочен ден, което обаче задължение не било предмет на постигнатата спогодба, нито на прекратеното гр.д. № 853/2016 г. Твърди се, че на основание посочената клауза, наемателят дължи на ищеца договорна лихва в размер на 29 905 лв., за периода 01.06.2014 г.-31.12.2014 г. В табличен вид е представен начина, по който според ищеца е изчислена тази сума, като са посочени по месеци (юни-декември 2014 г.), броя дни просрочие, сбора на конкретните задълженията за всеки от месеците с начало на периодите 11-то число на съответния месец и падеж 12.01.2017 г.

По делото е извършена е размяна на книжата съгласно изискванията на чл.367-373 от ГПК, като в законоустановените срокове са постъпили отговор на исковата молба, допълнителна искова молба и допълнителен отговор.

В постъпилия писмен отговор на исковата молба ответникът, чрез двамата си пълномощници – адв. П. и К.Х.

(ПзАК) поддържа становище за недопустимост, както и за неоснователност на иска.

Относно недопустимостта се твърди, че липсвал правен интерес, както и правна възможност за ищеца по отношение на заявеното искане. Това е така защото предмета на гр.д. №853/2016 г. по описа на РС-Велинград включвал задължения за неплатени наемни вноски за периода от 01.09.2013 г. до 30.11.2014 г., ведно със законната лихва, съгласно чл. 86 ЗЗД, предвид на което и след като същото производство е прекратено поради отказ от иска на основание чл. 233 ГПК, то ищецът не можел да предяви отново същият иск. Сочи се на следващо място, че като част от претенцията за дължимия наем, настоящата финансова претенцията за договорна лихва, следва да се счита уредена от подписаната между страните спогодба и поради тази причина е недопустима на основание чл.233 ГПК. Твърди се, че претендираната сума има характер на законна, а не на договорна лихва и с оглед на изложеното ищецът няма право да инициира отново същия спор, а с погасяване на главното вземане на ищеца освен това се погасява и акцесорната претенция за лихва.

По същество се спори, че описаните обстоятелства, на които се основава претенцията, не отговарят на действителното положение между страните. Застъпено е становището, че обезпеченията, в т.ч. и претендираното по чл.9 от въпросния договор, които са дадени по наемно правоотношение с изтекъл срок, въпреки че след това договорът е продължил действието си за неопределено време по реда на чл. 236 ал.2 ЗЗД, не могат да ползват ищеца в отношенията му с наемателя по новия безсрочен договор. В този смисъл е формиран извода за неоснователност на претенцията за договорна лихва.

Направено възражение за изтекла погасителна давност на вземането на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

На следващо място е въведено възражение за нищожност на клаузата на чл. 9 от въпросния договор за наем, поради противоречието й с добрите нрави на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД. Развити са подробни съображения, че като форма на договорна отговорност, съставляваща в конкретния случай лихвен процент от 4 984,16 % върху главницата от 600 лв., с оглед начина по който е уговорена, процесната лихва излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

В постъпилата в срока по чл.372 от ГПК допълнителна искова молба се поддържат изцяло всички съображения изложени и в първоначално подадената искова молба, като се оспорват възраженията на ответника.

В постъпилия в срока по чл.373 от ГПК отговор се оспорват доводите на ответника, направени с допълнителната искова молба като са развити подробни съображения в този смисъл.

Страните са представили доказателства в подкрепа на твърденията и възраженията си.

Настоящият съдебен състав като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и при спазване разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК прие следното от фактическа страна:

Няма спор между страните в процеса, че правоотношенията им се основават на Договор за наем №1 от 08.08.2012г., съгласно който ищецът е отдал под наем на ответника недвижим имот, а именно: сграда, която се ползва за дърводелска работилница за бичене, със застроена площ от 240 кв.м., находяща се в имот с пълен кадастрален номер 168056, в местността „Бучимиша“ в землището на гр. Велинград, ЕКАТТЕ 10450. Договорът е с нотариална заверка на подписите на страните, извършена от нотариус С.Б.Д., вписан в Нотариалната камара под регистрационен номер 541 с р-н на действие РС-Велинград и заведен в регистъра му с № 2305/10.08.2012 г.

Установи се, че съгласно чл.2 от договора дължимата наемна цена е 100 лева месечно, като срока на договора е 2 години, считано от 08.08.2012 г., т.е. до 08.08.2014 г., както е уговорено в чл.3 от същия.

От обясненията на страните в процеса дадени по реда на чл.176 от ГПК, както и от подписаната от тях на 12.01.2017г. писмена спогодба – т.ІІ-ра, се установява, че след изтичането срока на договора без противопоставянето на наемодателя, наемателят е продължил да ползва имота до 17.05.2016 г., когато ищецът му прехвърлил правото на собственост върху него. Следователно предвид разпоредбата на чл.236 ал.1 от ЗЗД договорът е продължен за неопределен срок. Ето защо и с оглед разпоредбата на чл.164 ал.1 т.5 от ГПК и при липса на съгласие по реда на чл.164 ал.2 от ГПК събраните гласни доказателства за установяване на постигнати нови наемни правоотношения между страните след месец август 2014г. са недопустими и не следва да бъдат ценени.

В т.ІІ-ра от посочената спогодба се съдържа и още изричното изявление от ответника, че за периода от 08.08.2014 г. до 17.05.2016 г. не е заплащал дължимите месечни наемни вноски. Установява се и още, че съгласно условията на спогодбата, с изплащането на сумата от 1000 лв. от наемателя на наемодателя, страните са уредили отношенията си по повод незаплатения наем за периода от 08.08.2012 г. до 17.05.2016 г., като в същата липсва каквато и да уговорка относно евентуално дължимо обезщетение поради забава в плащането на месечните наеми. Ето защо и при спазване разпоредбата на чл.20 от ЗЗД, съдът приема, че предмет на спогодбата е неплатен наем за периода от 08.08.2012 г. до 17.05.2016 г.

Установява се от договора за наем, че съгласно чл. 9 в случай, че наемателя не изпълни задълженията си за заплащане на наемната цена в определените срокове, то той дължи сума равна на дължимия наем плюс лихва от 5 % за всеки просрочен ден. От приетата по делото СИЕ, ведно с поправките извършени от вещото лице в съдебно заседание проведено на 22.01.2018г., която като компетентно изготвена и неоспорена от страните съдът изцяло възприема се установява, че размера на задължението по чл.9 от договора върху претендираните месечни наеми от 100 лева за периода от 11-то число на месеца през който се дължи съответния наем до 12.01.2017г. е общо 29 905 лева.

Пак от експертизата се установява, че ответникът в качеството му на едноличен търговец не е представил на вещото лице документи за платени наеми по процесния договор, освен за сумата от 1000 лева платена на основание постигната на 12.01.2017г. спогодба. Такива писмени доказателства не се представиха и в процеса.

Останалите приети писмени доказателства съдът намира, че същите са неотносими към спора и поради това не следва обсъжда.

При съобразяване в съвкупност на безспорно установените факти съдът от правна страна приема, че правоотношението между страните в процеса се основава на Договор за наем №1 от 08.08.2012г., с нотариална заверка на подписите, който е продължил действието си и след месец август 2014г. за неопределен срок.

В чл.9 от Договора е уговорено, че в случай, че наемателя не изпълни задълженията си за заплащане на наемната цена в определените срокове, то той дължи сума равна на дължимия наем плюс лихва от 5 % за всеки просрочен ден. Тълкувайки така постигната уговорка между страните, съдът приема, че това е санкцията за наемателя при съществено неизпълнение на договорни задължения, каквото е безспорно неплащането на дължимият месечен наем и по съществото си представлява неустойка по смисъла на чл.92 от ЗЗД. Следователно така предявен иска е с правно основание чл.92 от ЗЗД.

Относно допустимостта на предявеният иск предвид направените от ответника възражения в този смисъл, а именно, че за ищеца липсвал правен интерес от завеждането на настоящият иск, тъй като предмета му е идентичен с предмета на гр.д. №853/2016 г. по описа на РС-Велинград, който включвал задължения за неплатени наемни вноски за периода от 01.09.2013 г. до 30.11.2014 г., ведно със законната лихва, съгласно чл. 86 ЗЗД. Цитираното съдебно производство е прекратено поради отказ от иска на основание чл. 233 ГПК и затова за ищецът възможността да предяви отново същият иск била преклудирана. А това било така защото процесната сума имала характер на законна, а не на договорна лихва и с погасяване на главното вземане на ищеца се погасявала и акцесорната претенция за лихва.

Това възражение на ответника е неоснователно, тъй като видно от приложеното към настоящето дело гр.д.№853/2016г. по описа на Велинградския РС, предмет на същото е било единствено дължим, но не платен месечен наем за периода от 01.09.2013г. до 30.11.2014г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на задължението съгласно чл.86 от ЗЗД. Следователно липсва идентичност между предмета на спора по двете дела и правата на ищеца не са преклудирани по силата на чл.233, изр.2-ро от ГПК.

Разпечатката съдържа 35 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ba460111-cbdf-47ed-a226-604d1131c67a