Решение № 14669 от 03.09.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14669 гр. София, 03.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 145 СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: НОРА ВЛ. МАРИНОВА при участието на секретаря В. като разгледа докладваното от НОРА ВЛ. МАРИНОВА Гражданско дело № 20221110161858 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на част II, дял I, чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба на ищеца „А., с която са предявени срещу ответника И. Б. Т. обективно кумулативно съединени установителни искове за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3000 лв., представляваща главница по договор за паричен заем № . от 23.08.2019г., сключен със „С., вземанията по който са прехвърлени на „А. по силата на Приложение № 1 от 04.03.2021г. към Договор за покупкопродажба на вземания /цесия/ от 04.03.2021г., ведно със законната лихва от 01.08.2022г.

/датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/ до изплащане на вземането, сумата от 259,44 лв., представляваща договорна лихва за периода от 30.08.2019г. до 06.03.2020г. и сумата от 1407,45 лв., представляваща обезщетение за забава плащането на главницата за периода от 31.08.2019г. до 01.08.2022г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 41813/2022г. на СРС, 145 състав.

Ищецът „А. твърди, че на 23.08.2019 г. между „С. и ответника е сключен договор за паричен заем, по силата на който на ответника е предоставен заем в размер на 3000 лв., като сумата е предадена в брой на ответника. Поддържа, че ответникът е поел задължение да върне заема на 28 равни седмични погасителни вноски, всяка в размер на 117,03 лв. при първа погасителна вноска 30.08.2019 г. и последна погасителна вноска с падеж 06.03.2020 г.

Размерът на уговорената възнаградителна лихва по кредита бил 276,94 лв. Поддържа, че съгласно Общите условия, действали по време на сключване на договора, в случай че заемателят забави плащането на дължима погасителна вноска, същият дължал на заемодателя обезщетение в размер на законната лихва за забава върху неплатената главница за всеки един ден просрочие, считано от датата на настъпване на забавата до окончателното изплащане на дължимите по договора суми. По тази причина била начислена лихва за забава в размер на 1407,45 лв. за периода от 31.08.2019 г. до 01.08.2022 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/. Представя и моли да бъде прието копие от уведомлението за извършената цесия от страна на „С. чрез „А. с изх. № УПЦ-П-СТК/. от 12.03.2021 г., което да бъде връчено на ответника ведно с исковата молба и приложенията към нея. Сочи, че по силата на сключен на 04.03.2021 г. Договор за цесия и Приложение № 1 към него, вземанията по договора са прехвърлени от „С. на ищеца, който е легитимиран да претендира процесните 1 суми, за което ответникът е уведомен най-късно с получаване на препис от исковата молба, ведно с приложеното към нея уведомление за цесия. Ето защо моли за уважаване на предявените искове и присъждане на разноски за производството.

Ответникът, редовно уведомен, е депозирал отговор на исковата молба в законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, с който оспорва предявените искове по основание и размер. Счита, че процесният договор за кредит е недействителен изцяло поради неспазване на специалните правила на ЗПК – чл. 22 ЗПК /доп. ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./ – когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Наред с това твърди, че договорът за кредит е нищожен и поради накърняване на добрите нрави. Позовава се на нищожност и на клаузата за договорна лихва като накърняваща добрите нрави, в която връзка цитира практика на ВКС. Твърди, че годишният процент на разходите (ГПР) е 47,98%, годишният лихвен процент – 40,05%, при което надхвърля с над 4 пъти законната лихва и респективно ГПР надхвърля почти пет пъти законната лихва. Това представлявало нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва, приет в приложимата към момента на сключване на договора съдебна практика като допустим таван, над който всичко уговорено представлява нарушение на добрите нрави и съответно води до нищожност на клаузите за лихви. Това било така, тъй като към момента на сключване на процесния ДПК и съгласно приложимото тогава Постановление № 426 от 18 декември, 2014 г. на МС за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, „годишният размер на законната лихва за просрочени задължения в левове бил основният лихвен процент на БНБ, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10%”. От направена справка в сайта на БНБ, към 23.06.2014 г., ОЛП на БНБ бил 0,00%, което означавало, че законната лихва е била 10,00%. Следователно, предвидената в процесния ДПК лихва надхвърляла с над 4 пъти законната лихва, което било основание да се приеме, че клаузата в договора накърнява добрите нрави, тъй като нямало еквивалентност на насрещните престации, размерът на лихвата /дори и като не се включвала в нея скритата възнаградителна лихва в допълнителните услуги, а включвайки и нея, размерът на лихвата многократно би надхвърлил допустимия трикратен размер, при който биха били спазени добрите нрави/, води до увреждане на ответника по договора за кредит, в разрез е с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което е нищожна. Тъй като договорът за потребителски кредит бил възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Счита, че нищожността на клаузите, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит – лихвен процент и ГПР – представлявали част от същественото съдържание на договора и това правело цялото заемно съглашение нищожно. В подаденото възражение (и в подадения отговор) релевира възражение за давност. Счита, че при недействителен договор лихви не се дължат, а искът за връщане само на главницата би бил основателен, но не на предявеното основание – договорно правоотношение, а на друго основание – неоснователно обогатяване. Хипотезата, предвидена в чл. 23 ЗПК, била специфичен случай на неоснователно обогатяване, поради което сумата за главница следвало да бъде претендирана именно като неоснователно обогатяване, а не поради непогасени вноски по несъществуващ договор. Наред с това оспорва и разпоредбата на чл. 6 от процесния договор за представяне на обезпечение като нищожна и противоречаща на добрите нрави. В тази връзка оспорва и разпоредбата на чл. 8 от процесния договор, предвиждаща дължимостта на неустойка в размер на 1483,06 лв. като нищожна и противоречаща на добрите нрави. Предвид изложеното, моли за отхвърляне на исковете.

Софийски районен съд като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

Предяви са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. вр. чл.

79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД.

В тежест на ищеца по исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД е да докаже, че между цедента „С. и ответника е възникнало валидно (действително) правоотношение по договор за потребителски кредит /заем/, по което кредиторът е предоставил на ответника посочената сума, а последният се е 2 задължил да я върне в посочения срок, ведно с възнаградителна лихва в уговорения размер; че падежът на вземанията е настъпил и ответникът е изпаднал в забава, както и размера на дължимото обезщетение за забава; че вземанията са прехвърлени на ищеца въз основа на валидно сключен договор за цесия, за което длъжникът е бил надлежно уведомен.

Ответникът следва да докаже възраженията си срещу съществуването на вземанията, респективно срещу изискуемостта им, в това число плащане, както и твърденията си за нищожност на договора, общите условия и отделни техни договорни клаузи.

Във връзка с възражението за давност в тежест на ищеца е да докаже, че за периода от настъпване на изискуемостта на вземането, са били налице основания за спиране или прекъсване течението на давността.

С доклада по делото като безспорни между страните, респ. неподлежащи на доказване, са отделени следните обстоятелства: че на 23.08.2019 г. е сключен договор за заем № . между „С. и ответника, по силата на който на ответника е предоставен кредит в размер на 3000 лв., усвоен на същата дата, по силата на който договор ответникът е поел задължение да връща заема на 28 седмични вноски, че вземанията по договора са прехвърлени на „А. по силата на договор за цесия от 04.03.2021 г. и Приложение № 1 към него.

Установява се от съдържанието на приетия като доказателство по делото договор за заем, че същият е сключен въз основа на искане № . от 23.08.2019г. Съгласно чл. 3, ал. 5 от договора годишният процент на разходите на заема е определен на 35,15 %, съгласно ал. 7 фиксираният годишен лихвен процент е в размер на 30 %, а съгласно ал. 12 общата сума за плащане по кредита се равнява на 3276,94 лв. (включва главница и договорна лихва).

Същевременно от представения по делото погасителен план е видно, че освен тази стойност на заемателя е начислявана на падежа на седмичните погасителни вноски и дължима сума за неустойка в общ размер на 1483,06 лв., с което общият размер на сумата по кредита е нараснала до 4760 лв. Посочената неустойка съгласно погасителния план е неустойката, предвидена в чл. 6 от договора, който предвижда задължение за обезпечаване на кредита с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора. За неизпълнение на предвиденото в чл. 6 от договора задължение за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключването му или в случай, че предоставеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 4 ОУ, е предвидено заемателят да дължи на заемодателя предвидената и в погасителния план неустойка в общ размер от 1483,06 лв., с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора за заем.

В чл. 7, ал. 1 от договора е предвидено, че в случай на забава на която и да е погасителна вноска, заемателят дължи за нея обезщетение в размер на законната лихва за забава, за всеки просрочен ден, считано от датата на настъпване на просрочието до неговото пълно погасяване.

По делото се установява, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение за вземанията (01.08.2022г.), предмет на установяване по процесния договор за заем, е настъпил падежът и на последната погасителна вноска по договора – 06.03.2020г.

Безспорно е между страните, както беше посочено по-горе, че вземанията на кредитора „С. по договора за заем от 23.08.2019г. са прехвърлени на ищеца съгласно Приложение № 1 от 04.03.2021г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 04.03.2021г., приети като доказателство по делото, като в договора за цесия е включена уговорка за възлагане, съчетана с упълномощителна клауза, с която цедентът е възложил на цесионера да уведомява от името на продавача и за своя сметка длъжниците за извършеното прехвърляне на вземания. В изпълнение на това задължение и по силата на изричното упълномощаване е изпратено от цесионера до длъжника уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-СТК/. от 09.03.2021г., като пратката, изпратена до посочения в договора за кредит адрес на длъжника, се е върнала като непотърсена. Съгласно уговореното в чл. 17 от Общите условия към договора е уредена фикция за връчване – с доставяне на писмото до официалните адреси на кореспонденция на страните, какъвто е адресът на длъжника, посочен в договора, с оглед на което с достигане на горепосоченото 3 писмо на адреса, същият следва да се счита за уведомен за цесията. Независимо от това, ответникът е уведомен за извършената цесия най-късно на 20.12.2022г. (в хода на производството) с връчване на исковата молба и приложенията към нея, сред които е и уведомлението за цесия, за отговор на процесуалния му представител.