Решение № 713 от 17.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 713 гр. София, 17.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-1, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Румяна Спасова при участието на секретаря Славка Кр. Димитрова като разгледа докладваното от Румяна Спасова Търговско дело № 20211100902085 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 439 ГПК.

Ищецът твърди, че срещу него било образувано изпълнително дело № 20218520400159 по описа на ЧСИ К.П., в рамките на което получил покана за доброволно изпълнение от 21.09.2021 г. Изпълнителното дело било образувано на базата на изпълнителен лист от 02.08.2021 г., издаден по т.д. № 5468/2015 г. на СГС, ТО, VІ-15 състав.

Посочва, че вземанията на ответника – взискател по изпълнителното дело, произтичат от признато и допуснато до изпълнение в Република България френско съдебно решение № 2004/003207 от 13.03.2009 г. на Търговския съд на Авиньон, Второ отделение. Твърди, че с настоящия отрицателен установителен иск оспорва изпълнението с оглед на факта, че е изтекла 5-годишната давност за принудително изпълнение на вземанията, установени в това френско съдебно решение, съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Посочва, че френското съдебно решение било постановено на 13.03.2009 г. и му било връчено на 05.10.2009 г., като найкъсно на 06.11.2009 г. било влязло в сила спрямо него. В Република България пред СГС било образувано т.д. № 5468/2015 г. за признаване и допускане до изпълнение на въпросното решение, което било далеч след изтичането на петгодишния срок за принудително изпълнение по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Счита, че принудителното изпълнение на чуждестранното съдебно решение е погасено по давност. Предвид изложеното иска да се постанови решение, с което да се признае за установено, че ищецът не дължи на ответника сумите в общ размер на 86 768,77 евро, сбор от 32 750 евро главница и 53 518,77 евро – лихва за забава за периода от 11.06.2004 г. до 20.09.2021 г. и 500 евро разноски по основното дело, в размер на 9 150,34 лева разноски, както и законната лихва за забава върху вземането в размера на 32 750 евро, считано от 21.09.2021 г. до окончателното признаване за недължимо вземане, предмет на изпълнително дело № 20218520400159 по описа на ЧСИ К.П.. Претендира разноски.

1

В срока по чл. 367 ГПК ответникът оспорва претенцията като изцяло неоснователна, необоснована и недоказана както по основание, така и по размер. Твърди, че не са налице факти, настъпили след приключването на съдебното дирене по т.д. № 5468/2015 г. на СГС, ТО, VІ-15 състав, което е меродавно. Посочва, че дори да се приеме, че изпълнителното основание е издадено по производство на френския съд, то липсват доказателства кога решението е влязло в сила, за да може да бъде приложен правилно институтът на погасителната давност. Счита, че погасителната давност не представлява процесуален срок по смисъла на закона, както твърди насрещната страна. Предвид изложеното иска да се отхвърли иска. Претендира разноски.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не се спори между страните, а същото се установява и от приетите писмени доказателства, че с решение № 2004/003207 от 13.03.2009 г., постановено от Търговския съд на Авиньон, Република Франция, ищецът „Т.“ ЕООД и ЗАД „Б.В.И.Г.“ АД са осъдени да заплатят солидарно на ответника сумата 65 500 евро, ведно със законната лихва от 11.06.2004 г. и разноски.

Представените по делото доказателства относно уведомяване за постановеното решение от процесуалните представители се отнасят до съобщаването му на ЗАД „Б.В.И.Г.“ АД. По твърдения на ищеца същият е узнал за решението, постановено на 13.03.2009 г. на 05.10.2009 г., за което обстоятелство обаче не са ангажирани доказателства.

Представено е удостоверение – Приложение V, издадено в съответствие с чл. 54 и чл.

58 от Регламент /ЕО/ 44/2001 г. от Търговския съд в Авиньон за изпълняемост на решението от 13.03.2009 г. с посочване на ответниците: дружества, регистрирани съгласно българското право – „Т.“ ЕООД и „Булстрад“. Отбелязано е, че удостоверението е изготвено в Авиньон на 04.09.2013 г. и е поставен печат: Удостоверение за необжалване.

Установява се, че съдебното решение, постановено в Република Франция е признато и допуснато до изпълнение в Република България по молба на ответника от 27.08.2015 г., за което е постановено разпореждане по т.д. № 5468/2015 г. на СГС, ТО, VI-15 състав, потвърдено с решение от 18.12.2019 г. по т.д. № 5452/2015 г. на САС и не допуснато до касационно обжалване с определение от 13.07.2021 г. по т.д. № 921/2020 г. на ВКС, I Т.О.

Видно е, че изпълнително дело № 2021-852-04.00159 по описа на ЧСИ К.П. е образувано по издаден на 02.08.2021 г. изпълнителен лист по т.д. № 5468/2015 г. на СГС, ТО, VI-15 състав, с който са осъдени „Т.“ ЕООД и ЗАД „Б.В.И.Г.“ АД да заплатят солидарно на „Хелветия Компани Сиус Дасюранс“ сумата 65 500 евро – главница, ведно със законната лихва от 11.06.2004 г., както и сумата 1 000 евро разноски; сумата 50 лева за държавна такса за производството пред СГС и сумата 79,20 лева.

Предявеният в процеса иск е с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът „Т.“ ЕООД, като длъжник не дължи на „Х.К.С.Д.“, като взискател сумите по изпълнително дело № 2021-852-04.00159 по описа на ЧСИ К.П..

Ищецът основава исковата претенция при твърдения, че задължението му към Х.К.С.Д. е погасено въз основа на обстоятелство, настъпило след влизане в сила на чуждестранното решение, постановено на 13.03.2009 г., а именно: погасяване на вземането по давност.

С протоколно определение от 13.02.2023 г. съдът прие изготвения доклад по делото за окончателен, като го допълни, че периодът на погасителна давност, който ищецът твърди, че е изтекъл е от 2009 г. до 2021 г., а именно: от датата на влизане в сила на съдебното решение, постановено от френския съд през 2009 г., през образуване на делото за признаване и изпълнение в Република България на френското решение през 2015 г. и 2 завеждане на изпълнителното производство през м. август 2021 г.

Според ищеца, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, която предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Поддържа, че към принудително изпълнение в конкретния случай на френското съдебно решение от 13.03.2009 г. е пристъпено след изтичане на пет години от влизането му в сила – решението е влязло в сила на 06.11.2009 г., а производството по признаване и допускане на изпълнението по реда на Регламент 22/2001 във вр. с чл. 623, ал. 2 ГПК е от 28.08.2015 г., към която дата е изтекла петгодишната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД.

На първо място, съдът намира за основателно възражението на ответника, че в процеса ищецът не ангажира доказателства кога е влязло в сила чуждестранното съдебно решение, от която дата би започнала да тече новата погасителна давност спрямо „Т.“ ЕООД.

Както се посочи, приетите по делото доказателства се отнасят до съобщаване на решението на ЗАД „Б.В.И.Г.“ АД. Същевременно, видно от мотивите на приложените съдебни актове и конкретно от решението от 18.12.2019 г. по т.д. № 5452/2015 г. на САС, в производството по признаване и допускане на френското съдебно решение ищецът е твърдял, че дружеството не е било надлежно представлявано и не е уведомено за постановеното решение на френския съд, поради което същото не е влязло в сила.

При тези данни съдът счита, че в процеса не се установи при условията на пълно и главно доказване, че новата давност е започнала да тече от 06.11.2009 г., както твърди ищецът.

На второ място, в случай, че се приеме, че ищецът е узнал за френското решение на 05.10.2009 г., каквито твърдения се съдържат в настоящата искова молба, то задължението на „Т.“ ЕООД се счита за съдебно установено най-късно към 06.11.2009 г.

Спорен по делото е въпросът кое е приложимото право относно срока на новата давност – българското или френското право.

Погасителната давност като юридически факт, от който настъпват определени правни последици, предвидени в закона е обстоятелство, настъпило след влизане в сила на решението на чуждестранния съд. Съдът намира, че доколкото институтът на погасителната давност е част от материалното право, то приложение относно правоотношението, както и за срока на новата давност след установяване дължимостта на вземането, следва да намери правото на Република Франция. Това е така, тъй като решението, което е било предмет на производството по допускане и изпълнение пред българския съд е постановено от френския съд по френското право и спорът е подсъден на френския съд, съобразно правилата на европейското законодателство и в частност Регламент /ЕС/ № 2115/2021 г Съдът намира за неоснователно становището на ищеца, че чл. 63 КМПЧ се прилага за погасяване на вземане преди същото да е установено със съдебно решение. Разпоредбите относно давността, включително и срока, са материалноправни, поради което приложение намира чуждестранното законодателство, включително и за съдебно признатото вземане.

Българското законодателство е приложимо, когато разпоредбите се отнасят до реда за упражняване на държавна принуда по изпълнение на вземанията. В случая обаче не става въпрос за срок, свързан с реда за упражняване на държавна принуда, а за срок, след изтичането на който вземането не може да бъде предмет на принудително събиране. Ето защо приложим както към правоотношение, така и относно това какъв е срокът на новата давност, в който може да се пристъпи към събиране на вземането, без длъжникът да може да противопостави възражението за изтичане на погасителна давност, е френският закон.

По делото е прието за установено съдържанието на приложимите разпоредби от френското право. Съгласно тях, срокът за изпълнение на съдебно решение е 10 години. Това е предвидено в чл. L111-4 от Френския граждански-изпълнителен кодекс. В чл. 2232 от 3

Френския граждански кодекс е уредена абсолютна погасителна давност от 20 години, считано от датата на пораждане на правото. Предвидено е, че абсолютната давност не се прилага, ако вземането е установено със съдебно решение, като този срок може да бъде спиран и прекъсван при аналогични случаи на българския ЗЗД.

Заявеният от ищеца период, който счита, че е изтекъл е от 06.11.2009 г. до м. 08.2021 г. Ако се приеме, че вземането е установено към 06.11.2009 г. със съдебното решение, то десетте години са изтекли на 06.11.2019 г., което е преди образуване на изпълнителното производство през м. 08.2021 г. С оглед на това следва да се даде отговор на въпроса дали е налице прекъсване на давностния срок.

В чл. 2244 от Френския граждански кодекс е предвидено, че давностният срок се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Посоченият текст е идентичен с предвидено в чл. 116, б. „в“ ЗЗД, съгласно който давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение.

Съдът счита, че подадената от ответника до съда молба на 27.08.2015 г. за признаване и допускане до изпълнение на чуждестранното съдебно решение, за което е образувано производство пред СГС представлява предприето от „Х.К.С.Д.“ действие за принудително събиране на вземането, което е довело до прекъсване на давността. Производството е приключило на 13.07.2021 г. с окончателен съдебен акт, а изпълнителното производство е образувано през м. 08.2021 г., поради което съдът счита, че вземането на ответника срещу ищеца не е погасено по давност, поради прекъсване на започналата да тече 10-годишна давност, което е станало с подаване на молбата за признаване и допускане до изпълнение на чуждестранното съдебно решение.

Неоснователни са доводите на ищеца, че с оглед разпоредбите на Регламент 1215/2012, Регламент 44/2001 и практиката на Съда на ЕС следва да намери приложение българското право по въпроса за срока на погасителната давност, след изтичането на която се погасява възможността за принудително изпълнение на съдебно признатото вземане.