Решение № 80 от 07.08.2026, Районен съд - Царево

РЕШЕНИЕ

№ 80 гр. Царево, 07.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЦАРЕВО, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Златомира М. Стефанова при участието на секретаря Стефка Б. Илиева като разгледа докладваното от Златомира М. Стефанова Гражданско дело № 20262180100394 по описа за 2026 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по подадена от В. Е. К. искова молба, с която са предявени субективно и обективно съединени искове, както следва: 1/иск против „Н. К.“ ***с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за установяване недействителността на Договор за потребителски кредит №****от ****., сключен между ищеца и „Н. К.“ ***; 2/ иск против „К. Г.“ *** с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. второ ЗЗД за установяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция №***/****., сключен между ищеца и „К. Г.“ ****, поради заобикаляне на закона, при условията на евентуалност – иск с правно основание чл. 124, ал.

1 ГПК вр. чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД поради липса на основание, и при условията на евентуалност – иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД поради противоречие с добрите нрави.

Ищецът твърди, че на ****. е сключил от разстояние с „Н. К.“ ****договор за потребителски кредит №*****, по силата на който му е предоставена заемна сума в размер на 500лв., като е поел задължение да заплати общо 648лв. на 12 месечни вноски, при посочен в договора ГПР 64,47 % и ГЛП 50,80 %. Твърди, че при сключване на договора за потребителски кредит е бил задължен да сключи и договор за предоставяне на гаранция №****/***. с „К. Г.“ ***, тъй като това било единственият начин кредитните средства да му бъдат отпуснати веднага. Поддържа, че по договора за гаранция е уговорено възнаграждение в размер на 345лв., разсрочено на пет равни месечни вноски, които съвпадат с вноските по договора за потребителски кредит. Излага, че съгласно чл. 4, ал. 5 от договора за предоставяне на гаранция ответникът „К. Г.“ ***е овластил „Н. К.“ ***да получава плащанията по договора за гаранция, като твърди, че плащанията по двата договора се извършват по идентични банкови сметки. Поддържа, че в стандартния европейски формуляр е предвидена възможност кредитополучателят да предостави обезпечение чрез банкова 1 гаранция, гаранция, издадена от небанкова финансова институция, или поръчител по чл. 138 ЗЗД, но фактически е бил поставен в положение да сключи договор за гаранция именно с „К.

Г.“ ***. Ищецът твърди, че възнаграждението по договора за гаранция представлява задължителен разход по кредита, доколкото сключването на този договор е било поставено като условие за отпускане на заемната сума. Поддържа, че този разход, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК е следвало да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите и на общата сума, дължима от потребителя като в тази връзка се посочва решение от ****. на ***по дело****(т. ***от мотивите). Твърди, че въвеждането на задължение за предоставяне на обезпечение при невъзможни условия, чийто сигурен ефект е пораждане на задължение за сключване на възмезден договор за гарантиране, е сигурен разход, който следва да се включи в обшите разходи по кредита за потребителя. Сочи, че договорната конструкция за обезпечение има за цел да прикрие реалния характер на клаузата за обезпечение и нейната крайна цел - скрито и допълнително възнаграждение за кредитора при избягване на найтежкия порок на действителността на договора. Твърди, че включването на подобна клауза за обезпечение при неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение е скрито възнаграждение и по своята същност е договорна конструкция, чиято основна цел е облагодетелстване на кредитора. Излага аргументи, че от неизпълнението за предоставяне на обезпечение за кредитора не настъпва пряка стойностна вреда, а единствено го лишава от по-добро събиране при евентуално неизпълнение на основния елемент на договора.

Позовава се на постановките на решение от ****г. на ****но дело**** (т.***и т.***от мотивите) и аргументира, че в случая е налице нарушение на чл. 11. ал. 1. т. 10 от ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит следва да бъде прогласен за недействителен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Ищецът поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен, поради липса на основание. Излага се, че същият е акцесорен спрямо договора за потребителски кредит, като съществуването му е обусловено от наличието на главното кредитно правоотношение. Твърди, че без договора за кредит липсва основание за съществуването на договора за гаранция, доколкото последният служи единствено за обезпечаване изпълнението на задълженията по договора за възмезден заем, какъвто не съществува. На следващо място, сочи че договорът за гаранция е нищожен, поради заобикаляне на закона, доколкото уговореното възнаграждение представлява скрито възнаграждение за кредитора и по своята същност е задължителен разход по кредита. Твърди, че „К. Г.“ ***е свързано лице с „Н. К.“ ***, като сочи, че капиталът на двете дружества се притежава от едни и същи физически лица. Поддържа, че чрез договора за предоставяне на гаранция фактически се оскъпява договорът за потребителски кредит, като се предвижда допълнително възнаграждение, което води до увеличаване на печалбата на съдружниците, като по този начин се заобикаля ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Сочи и че договорът е нищожен поради противоречие с добрите нрави. Поддържа, че предвиденият кратък срок за предоставяне на обезпечение чрез поръчителство от две физически лица или чрез банкова гаранция, както и поставените изисквания към поръчителите, поставят потребителя в обективна невъзможност да осигури посочените обезпечения. Твърди, че по този начин потребителят неизбежно е принуден да сключи договор за предоставяне на гаранция с предварително определено от кредитора дружество гарант, срещу което дължи възнаграждение, поради което се цели осигуряването на допълнително възнаграждение за кредитора извън уговорената договорна лихва. Поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в изпълнение на неравноправна клауза от общите условия към договора за кредит. Излага, че договорът за предоставяне на гаранция има характеристиките на възмезден договор за мандат, при който едната страна поема задължение да извърши правно действие – да сключи договор за поръчителство, а другата страна се задължава да заплати възнаграждение. Твърди, че договорът е нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като срещу задължението за заплащане на възнаграждение ищецът не получава реална 2 насрещна престация, а единствено увеличава задлъжнялостта си. Поддържа, че поставените от кредитора изисквания относно останалите възможни обезпечения са практически неизпълними, поради което сключването на договор за гаранция с предварително определено от кредитора юридическо лице е сигурно и предвидимо. Сочи, че при обезпечаване на задължението чрез гаранция потребителят е ограничен в правото си свободно да избере лице, което да се задължи солидарно с него, както и че в конкретния случай поръчителстването е възмездно и е заплатено от потребителя с възнаграждение, възлизащо приблизително на една трета от размера на отпуснатия кредит. Твърди, че е налице накърняване на добрите нрави, тъй като договорната свобода се използва като средство за неоснователно обогатяване чрез уговаряне на допълнително възнаграждение под формата на скрит разход по кредита. Поддържа, че възнаграждението за гаранцията се дължи независимо от това дали кредитополучателят изпълнява точно задълженията си и независимо дали ще се стигне до ангажиране отговорността на гаранта, поради което уговорката не отговаря на изискването за добросъвестност и води до скрито оскъпяване на кредита. С оглед изложеното моли съда да прогласи недействителността на договора за потребителски кредит поради неточно посочен годишен процент на разходите и да обяви за нищожен договора за предоставяне на гаранция поради липса на основание, заобикаляне на закона, евентуално поради противоречие с добрите нрави, както и да му присъди сторените по делото разноски.

В законоустановения срок по 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Н. К.“ ***.

На основание чл. 175 ГПК ответникът признава за безспорно обстоятелството, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №***от ****., като моли същото да бъде отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване. Оспорва твърденията на ищеца за недействителност на договора за потребителски кредит, както и твърденията, че кредитополучателят е бил задължен да сключи договор за предоставяне на гаранция, че възнаграждението по договора за гаранция следва да бъде включено като разход при изчисляването на годишния процент на разходите, както и че сключването на договор за гаранция е било изискано от кредитора или е представлявало задължително условие за отпускане на кредита. Поддържа, че процесният договор за потребителски кредит отговаря на всички императивни изисквания на ЗПК. Твърди, че посоченият в договора годишен процент на разходите е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не надвишава максимално допустимия размер, предвиден в закона. Излага, че договорът съдържа всички изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като информацията за размера на ГПР и общата сума, дължима от потребителя, е изрично посочена в договора.

Поддържа, че нито ЗПК, нито Директива ***/**/**предвиждат задължение за кредитора да посочва в договора отделните компоненти, формиращи ГПР, доколкото същите са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК и Приложение № **към закона. Твърди, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК ГПР следва да бъде изчислен към момента на сключване на договора за кредит, като към този момент на кредитора не е било известно дали потребителят ще предостави обезпечение по кредита, включително чрез сключване на договор за гаранция, нито какъв би бил размерът на евентуалните разходи за такова обезпечение. Поддържа, че потребителят не е бил длъжен да предоставя обезпечение по кредита, още по-малко под формата на възмездна гаранция, поради което възнаграждението по договора за гаранция не представлява задължителен разход по кредита и не следва да бъде включвано в годишния процент на разходите. Излага, че договорът за гаранция не се предлага от името на „Н. К.“ ***, като възнаграждението на гаранта зависи от конкретните характеристики на избраното обезпечение. Твърди, че в договора липсва клауза, която да задължава потребителя да предостави обезпечение или да сключи договор за гаранция с конкретно лице, както и че за потребителя не са предвидени неблагоприятни последици при непредоставяне на обезпечение. Поддържа, че към момента на сключване на договора за кредит не е бил налице сключен договор за гаранция, като същият не е сключен 3 едновременно с договора за кредит. Сочи, че в част **, т. ***от договора изрично е предвидено, че в случай на предоставяне на обезпечение е възможно за потребителя да възникнат допълнителни разходи. Твърди, че при сключване на договора за кредит ищецът е декларирал, че ще уведоми кредитора в писмена форма в случай на възникване на допълнителни разходи във връзка с избраното от него обезпечение. С оглед изложеното моли предявеният срещу него иск да бъде отхвърлен като неоснователен и да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.

В срока за отговор по 131 ГПК ответникът „К. Г.“ *** оспорва предявения срещу него иск като неоснователен. На основание чл. 175 ГПК признава за безспорно обстоятелството, че между страните е сключен Договор за предоставяне на гаранция №****от ****., като моли същото да бъде отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване. Оспорва твърденията на ищеца, че е бил длъжен да сключи договор за гаранция, за да му бъде отпуснат кредит, респективно кредитът да му бъде отпуснат незабавно, както и твърденията за наличие на срок за сключване на договор за гаранция и че сключването на договор за предоставяне на гаранция е било въздигнато като условие за отпускането на кредита.