Решение № 181 от 06.11.2023, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 181 гр. Пловдив, 06.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Анна Д. С.а като разгледа докладваното от Надежда Л. Махмудиева Въззивно гражданско дело № 20235000500437 по описа за 2023 година

Делото е образувано по въззивна жалба с вх.№23143/19.07.2023 г. от Главна дирекция “П. б. и з. на н.“ при МВР- С., против Решение № 947 от 04.07.2023 г., постановено по гр.дело №3130/2022г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, в частта му, с която е осъдена Главна дирекция “П. б. и з. на н.“ при МВР-С., да заплати на Е. А. Б., сумата 10 897,24 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания вследствие на претърпяна от ищцата средна телесна повреда при трудова злополука, станала на 24.09.2020 г., ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от датата на увреждането - 24.09.2020г. до окончателното му изплащане, както и сумата 617,51 лв. разноски за производството. В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение в обжалваната му част, е неправилно. Не е спорно, че ищцата е била командирована с представителния отбор на ГДПБЗН - МВР, за участие на Републиканско първенство по спортно приложно ориентиране и крос за служители на МВР, организирано от С.А.-М.В.Р..

Не е спорно, че по време на командировката ищцата е претърпяла телесна повреда, която е определена по надлежния ред с акт на ЦЕЛК като средна телесна повреда, а станалата злополука е призната за трудова по чл.55, ал.1 КСО. Съгласно разпоредбата на чл. 238, ал. 1 от ЗМВР, на ищцата е определено и изплатено обезщетение в размер на 6 месечни възнаграждения, в размер на 8943.36 лв. Наред с това, ищцата е получила и обезщетение от „Ж.И.“ АД, с който е застрахован личният състав на министерството и курсантите редовно обучение в Академията на МВР. В жалбата се поддържа съдът да е допуснал нарушение на чл. 52 ЗЗД, като при определяне на размера на обезщетението не е отчел всички релевантни 1 факти и обстоятелства и не е взел предвид направените от ответника възражения. Съдът е приел, че няма пречка пострадалото лице да заяви претенция, надхвърляща определените в закона размери, като в този случай „над тези размери“ е необходимо вредата да бъде доказана от пострадалия по съответния ред. В хода на производството са събрани достатъчно доказателства, които опровергават основателността на исковата претенция, както и твърденията на ищцата за претърпени болки и страдания, тяхната продължителност, интензитет и т.н., които не са взети под внимание от съда. Видът на увреждането и неговият характер не е спорен - налице е травматично увреждане изразяващо се с разкъсване на задния рог на медиалния мениск на лявата колянна става, което е довело до затруднение в движенията за определен период от време. Според жалбоподателя, извънсъдебно изплатеното обезщетение на ищцата е справедливо, и покрива претърпените от същата неимуществени вреди - тя се е възстановила за кратък период от време, само 4 месеца след връщането си на работа е взела отново участие в състезание, където отново по регламент е следвало да представи медицински документ удостоверяващ нейното здравословно състояние, допусната е до участие и е класирана на призово място в състезанието. Ищцата твърди, че е получила увреждането по време на участието си в спортно състезание, в което е била класирана в три от проведени три дисциплини, като е постигнала резултати, които не съответстват на резултатите на контузен човек. Тези обстоятелства са установени по делото от събраните доказателства, и опровергават твърденията на ищцата за силни болки, непозволяващи движение и възможност за придвижване, но не са обсъдени от съда. От Сдружение „С.А.-М.В.Р.“ е изискана цялата медицинска документация и регламент на състезанието, както и информация за това, дали ищцата е вземала участие в други състезания след травмата. От приобщената справка/информация се установява, че ищцата е участвала в Републиканско първенство по тенис на маса за служители на МВР, проведено в периода 26.04. - 29.04.2021 г. – П., което доказва, че тя е била в здравословно състояние, позволяващо да вземе участие във въпросното състезание, и да заеме почетно трето място.

Съдебното решение не кореспондира на заключението на СМЕ, което опровергава твърденията на ищцата за силни болки, продължаващи и към настоящия момент. Според жалбоподателя, отговорността за претърпените от ищцата вреди от твърдените нарушения на Закона за здравословни и безопасни условия на труд, липса на мерки за предотвратяване или ограничаване на увреждането, липса на инструктаж за съответните рискове към деня на злополуката 24.09.2020 г., следва да бъде понесена от организатора на съответното събитие Сдружение „С.А.-М.В.Р.“, на който са вменени отговорностите за безопасното му провеждане, съгласно приложените по делото вътрешни правила утвърдени от министъра на вътрешните работи (чл. 15 и чл. 22 от същите). В случай, че ищцата има претенция за тази отговорност, то следва да я предяви срещу Сдружение „С.А.-М.В.Р.“, което е самостоятелно юридическо лице. От представеното по делото медицинско досие на ищцата от Медицински институт на МВР се установява, че при проведените задължителни медицински прегледи не са констатирани някакви трайни увреждания/последици от настъпилата трудова злополука, отразили се на здравето на служителката. От събраните гласни доказателства не се установяват извънредни болки и страдания на ищцата, а се описват обичайни преживявания, 2 изпитвани при подобна травма и при подобна интервенция, което се потвърждава и от СМЕ.

Поддържа се, че работодателят вече е изплатил извънсъдебно дължимото обезщетение за понесените от ищцата неимуществени вреди, поради което се настоява да се отмени първоинстанционното решение в обжалваната осъдителна част изцяло, като бъдат отхвърлени изцяло предявените искове.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, отговаря на изискванията за редовност, и подлежи на разглеждане.

Препис от въззивната жалба е връчен на насрещната страна, която в срока по чл.263, ал.1 от ГПК не се е възползвала от възможността да депозира отговор. В проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция се поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба и се настоява да се остави без уважение, като претендира присъждане на разноските за въззивното производство.

При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от съд в надлежен състав, в изискуемата форма, и е подписан, поради което е валиден. Същия е постановен по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, от родово компетентния съд, поради което съдебният акт е допустим. По правилността на решението съдът извършва въззивна проверка в рамките на релевираните оплаквания с въззивната жалба.

На осн. чл.235 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства в двете съдебни инстанции, съдът намира следното:

Между страните не е спорно, а и се установява от представената Служебна бележка рег.

№104700-2143/24.08.2022 г. /на л.10/, че ищцата Е. А. Б. е служител на ответника ГД“П. б. и з. на н.“ при МВР, считано от 01.11.2013 г. и до настоящия момент, като заема длъжност „Инспектор 5. Степен“, в група „Държавен противопожарен контрол и превантивна дейност“ на Първа Районна служба „П. б. и з. на н.“ – П., към Регионална дирекция ПБЗН – П., при Главна дирекция ПБЗН – МВР.

Фактическата обстановка не е спорна между страните, а и се установява от представените по делото писмени доказателства, че в периода 22.09.2020 г. – 25.09.2020 г. ищцата е била командирована със Заповед №1983з-503/10.09.2020 г. на Директора на ГДПБЗН-МВР /на л.37 от делото на ПРС/ и Заповед №1047з-605/16.09.2020 г. на Директора на РДПБЗН-МВР – гр. П. /на л.38 от делото на ПРС/, с представителния отбор на ГДПБЗН - МВР, за участие на Републиканско първенство по спортно приложно ориентиране и крос за служители на МВР, организирано от Спортна асоциация – МВР, и провеждано в КК“СВ. К. и Е.“ – гр. В.. Не е спорно, че по време на командировката, на 24.09.2020 г., по време на участие в състезание по приложно ориентиране, около 17.00 часа, ищцата е претърпяла телесна повреда, изразяваща се в тежко навяхване с разкъсване на задния рог на медиалния мениск на лявата колянна става, която е определена по надлежния ред с акт на ЦЕЛК като средна телесна повреда /съгласно прието по делото Медицинско удостоверение №52/21, издадено 3 от МИ на МВР – ЦЕЛК /на л.34 от делото на ПРС/, станалата злополука е призната за трудова по чл.55, ал.1 КСО с Разпореждане №Ц5104-15-180 от 15.10.2020 г. на ТП на НОИ – П. /на л.6 от делото на ПРС/, въз основа на подадена Декларация за трудова злополука вх.

№Ц5101-15-192/09.10.2020 г. от осигурителя РДПБЗН – П. /на л.7 от делото на ПРС/.

Съгласно разпоредбата на чл. 238, ал. 1 от ЗМВР, въз основа на Заповед №1983к561/16.04.2021 г. на Директора на ГДПБЗН-МВР /на л.35 от делото на ПРС/на ищцата е определено обезщетение в размер на 6 брутни месечни възнаграждения, определено съгласно Справка за изплащане на еднократно парично обезщетение рег.№1047р1503/28.04.2021 г. /на л.36 от делото на ПРС/ в размер на сумата от 8943.36 лв. /осем хиляди деветстотин четиридесет и три лева и тридесет и шест стотинки/, която е била начислена във ведомостта за заплати за месец май, 2021 г., и не се оспорва, че е получена от ищцата. Не се оспорва, че наред с това обезщетение, ищцата е получила за същото увреждане и обезщетение от „Ж.И.“ АД, с който е застрахован личният състав на министерството и курсантите редовно обучение в Академията на МВР, в размер на 159,40 лв. /сто петдесет и девет лева и четиридесет стотинки/, изплатена на ищцата с платежно нареждане от 19.08.2022 г. по щета №13109 b71db38e4 /на л.43 от делото на ПОС/.

Във връзка с допустимостта на претенцията ВКС е имал повод да посочи в определение № 118 от 18.02.2021 г., гр.д № 2678/20 г., III ГО, но и в определение № 829 от 01.12.2020 г. по гр. д. № 2673/2020 г., Г. К., III Г. О., както в решение № 376 от 11.05.2010 г. по г.д.

№.1188/09 г., IV ГО, решение № 141 от 29.04.2009 г. по гр.д. № 347/08, II ГО, решение № 412/30.07.2010 г. по гр.д. №1349/09 г., IV ГО, и пр., че отговорността на МВР спрямо пострадали по време на служба негови служители не може да бъде лимитирана до посочения в чл.238, ал.1 от ЗМВР размер. Подобно разрешение би поставило в неоправдано по-неблагоприятно положение служителите на МВР спрямо други сходни категории. Ако се приеме, че чл. 238 ЗМВР ограничава размера на полагащото се обезщетение, ще бъде налице противоречие с изричната обща разпоредба на чл. 78, ал. 1 и ал. 2 ЗДСл, уреждащата статута на всички държавни служители, в която липсва ограничение за размера на обезвредата. В този смисъл е и уредбата дадена в чл. 233, ал. 5 ЗОВС, където за военнослужещите е предоставена възможност да търсят обезщетение и по общия исков ред, като в този случай се дължи разликата между присъдената сума и полученото общо като обезщетение от Министерството на отбраната (лимитирано в ал. 1 на същия текст) и от застрахователя. ВКС изрично се е позовал в своите актове и на чл. 14 от (ЕКЗПЧОС) вр. с чл. 1 Протокол 1 ЕКЗПЧОС, като е подчертал, че правото да се получи обезщетение за увреждане на здравето или живота на служител при или по повод изпълнение на трудовата функция има икономическа стойност, съставлява "актив" и представлява "притежание" по смисъла (в този смисъл решения по делата Маркс, "Газус Дозир-унд Фьордертекник" ООД, "Пресос Компания Навиера" АД и др.), поради това и дискриминация във връзка с него, съгласно чл.

14 ЕКЗПЧОС, е забранена. По тези съображения съдът намира, че отговорността на работодателя (МВР) не е ограничена до посочения размер в чл. 238 ЗМВР. Последният по своето естество е само гарантирано обезщетение, установено отнапред, но няма пречка пострадалото лице да заяви претенция, надхвърляща посочените в закона размери. (Така 4 напр. в решение № 288 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 59/2017 г., г. К., IV Г. О. на ВКС). Над този размер обаче е необходимо вредата да бъде доказана от пострадалия по общия исков ред. В този смисъл, претенцията за присъждане на обезщетение над установените размери по чл. 238 ЗМВР, следва да бъде квалифицирана с правно основание чл.78, ал.1 от ЗДСл.