Определение № 1137 от 11.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1137 гр. София, 11.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20258002900362 по описа за 2025 година

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение №629/29.10.2024г. по т.д.н.№269/24г. Софийски апелативен съд е потвърдил решение №1599/21.12.2023г. по т.д.№2695/21г. по описа на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молбата на Сдружение „Съюз на българските журналисти“ за откриване на производство по несъстоятелност на „Валедо 1“ ООД на основание неплатежоспособност и свръхзадълженост, като е осъдил молителя за разноските, направени от „Валедо 1“ООД.

Недоволен от така постановеното решение е останал молителят Сдружение „Съюз на българските журналисти“, който е подал касационна жалба срещу него. В същата са изложени оплаквания за неправилност, поради постановяването му при допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, както и за необоснованост на въззивния съдебен акт. Оспорен е изводът на съда, че по делото не е установено сдружението да е кредитор на ответното дружество. В тази връзка касаторът счита,че неправилно въззивната инстанция е приела,че договорът за наем не е надлежно развален, тъй като към момента на развалянето не е съществувало изискуемо задължение на ответника – наемател и че дължимият за м.м.юни,юли и август 2020г. наем е бил в размер на 30 % от първоначално договорената наемна цена. Твърди,че при формирането на последния извод съдът не е обсъдил всички доказателства и не е тълкувал по реда на чл.20 ЗЗД 1 клаузите на сключеното между страните допълнително споразумение към договора за наем от 23.06.2020г. Намира за установено от заключението на вещото лице,че към датата на получаване на изявлението за разваляне ответникът е бил в неизпълнение на изискуеми задължения за лихви и консумативни разноски за топлоенергия и вода в размер на 1757,23 лв., която сума е платена след изтичането на дадения с поканата за разваляне на договора срок. Неправилно, според касатора, въззивният съд е приел,че е налице настъпила преклузия относно заявените обстоятелства, от които той черпи основания за качеството си на кредитор на ответното дружество. Сочи в тази връзка,че след изтичането на срока на договора за наем, за който няма твърдения да е бил продължен, дружеството е продължило да ползва имота без основание, за което му дължи обезщетение и тези обстоятелства, настъпили в хода на делото, съдът е бил задължен да обсъди и вземе предвид при произнасянето си на основание чл.621а ал.1 т.2 ТЗ.Тъй като за периода от 01.12.2021г. до 31.01.2024г. това обезщетение е в значителен размер /над 1 млн.лв./ съдът е следвало да го съобрази и да направи извод за наличие на свръхзадълженост. Касаторът поддържа,че съдът е отхвърлил молбата за откриване на производство по несъстоятелност на ответника без да са налице предвидените в закона /чл.631 ТЗ/ предпоставки затрудненията му да са временни и да разполага с достатъчно имущество за покриване на задълженията без опасност за интересите на кредиторите. Твърди,че затрудненията му не са временни,тъй като от края на 2021г. той продължава да не заплаща обезщетение за ползването на собствения на молителя имот, а цялото му имущество се намира в касата на ресторанта, функциониращ в наетия имот.Считайки, че, при постановяването на решението си, въззивният съд е подходил формално, касаторът моли същото да бъде отменено и молбата му по чл.625 ТЗ уважена.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа приложимост спрямо въззивното решение на самостоятелното основание за достъп, визирано в чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.

Извън твърдяната очевидна неправилност на въззивния акт, касаторът обосновава искането си за допускане на решението в обжалваната му част до касационен контрол и с общата предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК, основана на твърдението му, че при постановяването му въззивният съд,в противоречие с практиката на ВКС, е дал отговор на следните от 2 значение за изхода на делото въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяването на съдебното решение да обсъди всички твърдения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи? /противоречие с ППВС №1/1953г., ТР №1/04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС и решения по чл.290 ГПК, постановени по т.д.№1106/10г. на ІІ т.о. на ВКС, по гр.д.№2623/13г. на ІV г.о. на ВКС, по т.д.№823/10г. на ІІ т.о. на ВКС, по гр.д.№862/11г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.

№1321/09г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№1100/12г. на ІV г.о. на ВКС и по гр.д.

№1163/10г. на ІV г.о. на ВКС/; 2. Следва ли въззивният съд да вземе предвид твърдения за факти и обстоятелства, настъпили в хода на съдебното производство? /противоречие с ТР №1/01.08.2022г. по тълк.д.№1/21г. на ОСГТК на ВКС,ТР №8/02.04.2019г. по тълк.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС и ТР №8/23.02.2016г. по тълк.д.№8/2014г. на ОСГК на ВКС/; 3. По отношение прилагането на разпоредбата на чл.621а ал.1 т.2 ТЗ и задължен ли е въззивният съд да допусне и събере представени след изтичането на срока по чл.266 ал.1 ГПК доказателства, съответно задължен ли е съдът да събира доказателства чрез които да се установи състоянието на неплатежоспособност? /противоречие с решения по чл.290 ГПК по т.д.

№1022/2018г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№284/2016г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.

№255/2010г. на І т.о. на ВКС, по т.д.№1152/2011г. на І т.о. на ВКС, по т.д.

№158/2012г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№1819/2013г. на ІІ т.о. на ВКС/; 4.Как съдът следва да тълкува спорни разпоредби от договора и може ли чрез тълкуване да се измени сключения договор /конкретно да тълкува подписаното между страните споразумение за намаляване на наемната цена/ ? /противоречие с решения по чл.290 ГПК по т.д.№761/2008г. на І т.о. на ВКС, по т.д.№523/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№666/2010г. на І т.о. на ВКС, по т.д.№696/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, по гр.д.№6126/2013г. на ІV г.о. на ВКС, по т.д.№3605/2013г. на І т.о. на ВКС, по гр.д.№222/2009г. на ІV г.о. на ВКС и по т.д.№1191/2014г. на ІІ т.о. на ВКс, по т.д.№888/2009г. на ІІ т.о. на ВКС/.

Срещу касационната жалба е постъпил писмен отговор от „Валедо 1“ООД, в който се поддържа становище за правилност на въззивното решение и за липса на предпоставки за допускането му до касационен контрол. Прави се искане за недопускане, евентуално - за потвърждаване на обжалвания съдебен акт.

3

Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС съобрази следното:

За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което молбата на сдружението за откриване на производство по несъстоятелност на „Валедо 1“ООД е отхвърлена, съставът на Софийски апелативен съд е посочил,че от необходимите за откриване на производство по несъстоятелност кумулативни предпоставки налице са първите две: депозирана молба до компетентния съд от лице, което твърди,че е кредитор на ответника и търговско качество на последния по смисъла на чл.1 от ТЗ, но не и останалите - да е налице изискуемо парично задължение на длъжника по търговска сделка с молителя, да е налице неплатежоспособност на длъжника по см. на чл.608 ТЗ, респ. свръхзадълженост съгласно чл.742 ал.2 ТЗ и затрудненията на длъжника да не са временни, а състоянието на неплатежоспособност да е обективно и трайно.

Приел е,че от събраните по делото писмени доказателства се установява наличието на облигационна връзка между страните, породена от сключен между тях договор за наем от 01.11.2012 г . на недвижим имот, нает с оглед осъществяване от наемателя на ресторантьорска дейност при месечна наемна цена 10 350 евро с ДДС, платима от 1-во до 10-то число на текущия месец по банкова сметка на наемодателя; с две допълнителни споразумения срока на договора бил продължен до 01.11.2021г., като с допълнително споразумение от 23.06.2020 г., страните постигнали съгласие, че за периода 01.06.2020г. – 31.08.2020г. наемателят дължи месечна наемна цена в размер на 30% от уговорената в т.2 от договора,а непогасените си задължения до 13.03.2020г. наемателят се задължил да заплати до 31.07.2020г., като са опростени част от задълженията му за наемна цена за периода 13.03.2020 г. - 31.05.2020 г. ; с писмо, получено от наемателя на 28.07.2020г., наемодателят го е уведомил,че има непогасени задължения по договора за наем в общ размер на 19 717 лв., включващ част от наемната цена за м.06 и м.07.2020г. , разходи за топлоенергия и вода за периода от м. януари 2020г. и лихва за забавено плащане, като е определил срок за плащане до 03.08.2020 г. с изричното 4 изявление,че при неплащане договорът ще се счита за прекратен, считано от 04.08.2020 г. , а в срок до 04.09.2020г. наемателят дължи да предаде имота; в писмото се сочи за допусната техническа грешка в подписаното между страните допълнително споразумение от 23.06.2020г., като се твърди,че посочените в него 30% следва да се считат като намаления на наемната цена, която е дължима като 70 % от първоначално уговорениия й размер; дължимостта на посочените суми ответникът е оспорил писмено.

Кредитирайки заключението на счетоводната експертиза, въззивният съд е намерил за установено,че плащанията, които ответникът е извършил на сумите, посочени в писмото от 27.07.2020г., са в общ размер на 17 161,95 лв., от които 7 468,84 лв. - наем за м. 06.2020г., платен на 30.06.2020г., 7 468.84 лв.

- наем за м. 07.2020 г., платен на 24.07.2020г., което е 30% от първоначално уговорената с договора наемна цена, както и 2 224.27 лв. разходи за топлоенергия за м. 01 - м. 03.2020г. Съдът е приел за неоснователни доводите на ищеца, свързани с размера на дължимата наемна цена за периода м. 06 - м.

08.2020 г., а тезата му за допусната техническа грешка при изписване на сумата в споразумението – за неприемлива. Позовавайки се на чл.20 ЗЗД, съдът е намерил за безсъмнено, че волята на страните е била дължимата наемна цена за периода м. 06 - м. 08.2020 г. да бъде в размер на 30% от първоначално договорената, възлизаща съгласно експертизата на 7 468,84 лв. месечно, изразявайки логично предположение,че това е било наложено поради намаления търговски оборот в заведенията във връзка с рестрикциите по време на Ковид-епидемията. Същевременно е посочил,че волята на страните, обективирана в чл.2 от споразумението е ясно изразена и недвусмислена. Тъй като със заключението на експертизата е доказано плащането на наемната цена за м. 06 и м. 07.2020 г.,съгласно постигнатото съгласие между страните, както и на разходите за топлоенергия за м.01 м.03.2020 г. и към момента на получаване на изявлението за разваляне на договора за наем, в тежест на „Валедо-1“ ООД не е съществувало изискуемо задължение за заплащане на наемна цена, съдът е направил извод, че не са възникнали предпоставките за разваляне с едностранното волеизявление на наемодателя, а след като договорът не е бил развален, твърденията на молителя за наличие на вземания в размер на 384 233 лв. – обезщетение за ползване на имота без основание начислено в размера на уговорената неустойка при разваляне за периода 04.09.2020г. - 30.11.2021г., на 25 760,89 лв.

5 законна лихва за забава върху главницата за периода 10.09.2020г.-30.11.2021 г. и режийни разноски за имота в размер от 5 056,76 лв. са неоснователни. Като недоказани съдът е приел твърденията на молителя за настъпила забава в изпълнението на главното задължение на наемателя, респ. - на акцесорното задължение за лихва за забава, както и за режийните разноски, свързани с ползването на наетия имот. Въз основа на това е заключил,че качеството на молителя на кредитор на дружеството, притежаващ непогасени и изискуеми вземания към датата на изявлението за разваляне, не е доказано и молбата за откриване производство по несъстоятелност подлежи на отхвърляне само на това основание.