Решение № 2120 от 10.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2120 гр. София, 10.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Рени Коджабашева Въззивно гражданско дело № 20211100508602 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 15.10.2020 г., постановено по гр. дело № 72244/ 2015 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 90 състав, Т. Л. Х. /ЕГН **********/ е осъдена да заплати на основание чл.59 ЗЗД на Т. И. М. /ЕГН **********/ и М. П. М. /ЕГН **********/ сумата 6 150 лева, представляваща дължимо обезщетение за неоснователно обогатяване поради това, че без основание ги е лишила от ползването на собственото им жилище, представляващо ап.73, находящ се в *******, *******а“гр. София през периода от 14.02.2014 г. до 14.11.2015 г., а също и сумата 926 лв.разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Т. Л. Х. /ответница по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска, с присъждане на разноски по делото.

Въззиваемите страни Т. И. М. и М. П. М. /ищци по делото/ оспорват жалбата и молят постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендират разноски за въззивното производство.

Предявен е иск с правно основание чл.59 ЗЗД.

1

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за уважаване на предявения от П. М., починал в хода на делото, с конституирани при условията на чл.227 ГПК законни наследници Т. И. М. и М. П. М., иск с правно основание чл.59 ЗЗД като основателен и доказан- чл.272 ГПК.

Основателността на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащането на обезщетение за ползване на определена вещ /имот/ е предпоставена от кумулативното наличие на следните материално- правни предпоставки: ищецът да е собственик на вещта; вещта да се ползва от ответника; да липсва правно основание за ползването; в резултат на ползването да е настъпило обедняване на ищеца за сметка обогатяването на ответника.

За уважаване на иска следва да е налице още една предпоставка- да отсъства друга правна възможност да бъдат защитени интересите на обеднелия. Възникването и реализирането на правото на обезщетение по чл.59, ал.1 ЗЗД не е обусловено от отправянето на покана до неоснователно обогатилото се лице за възстановяване на равностойността на неоснователното обогатяване /за разлика от иска по чл.31, ал.2 ЗС/, поради което и наличието или липсата на покана са ирелевантни за основателността на предявения по делото иск.

Съвкупният анализ на събраните в процеса доказателства обосновава извод на въззивния съд за наличие на кумулативно изискуемите от закона- чл.59 ЗЗД, материално- правни предпоставки за уважаване на иска.

Установява се въз основа на събраните писмени доказателства, че на 8.12.2012 г. между ищеца П. М. /починал в хода на първоинстанционното производство/, заместен от законните си наследници Т. М. и М. М., и ответницата Т. Х. е бил сключен предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот, по силата който първият- като продавач, поел задължение да прехвърли на последната- купувач, правото на собственост върху собствения си недвижим имот, представляващ апартамент № 73 на ІХ етаж в *******, вх.*******а“- гр. София, за сумата 78 000 лв., която следвало да бъде изплатена на продавача в срок до 1 година от датата на 2 сключване на предварителния договор, т.е. до 8.12.2013 г. Уговорено е между страните окончателният договор да бъде сключен в срок от 1 година, считано от датата на подписване на предварителния договор /т.е. до 8.12.2013 г./, и след окончателното изплащане на покупната цена.

Не е спорно между страните, че владението върху продаваемото жилище е предадено от продавача на купувача в деня на подписване на предварителния договорсъгласно клаузата на чл.2 от договора, а също и че ответницата Х. е ползвала същото през процесния период от 14.02.2014 г. до 14.11.2015 г.

С Решение от 28.06.2017 г., постановено по гр.д.№ 19429/ 2014 г. на СГС, І- 6 състав, влязло в сила на 26.11.2018 г., е отхвърлен предявен от Т. Х. срещу П. М., заместен от законните си наследници Т. М. и М. М., иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване на сключения на 8.12.2012 г. предварителен договор за окончателен, като е прието, че купувачът не е заплатил договорената окончателна цена на имота в предвидения в предварителния договор срок за сключване на окончателния договор.

Представени са по делото и доказателства /заповед по чл.100 ЗТСУ /отм./ от 1989 г. и удостоверение за наследници от 10.09.2013 г./ относно легитимацията на ищеца П. М. /починал в хода на първо-инстанционното производство/ като собственик на процесния недвижим имот: апартамент № 73 на ІХ етаж в *******, вх.*******а“гр. София, считано от м.08.2012 г., както и доказателства, относими към сключването на окончателен договор /нотариална покана за сключването на окончателен договор на 5.12.2013 г., изпратена от П. М. до ответницата Т. Х./, и към развалянето на предварителния договор /препоръчани писма от 27.12.2013 г. и 4.02.2014 г., с които П.

М. направил изявления за разваляне на предварителния договор, поради неизпълнение задължението на ответницата Х. да сключи в срок окончателен договор, като я поканил до 14.12.2014 г. да освободи имота и изнесе имуществото си от него/.

Съгласно приетото по делото като неоспорено от страните заключение по изслушаната в първоинстнационното производство съдебно- икономическа експертиза размерът на дължимия за периода о т 14.02.2014 г. д о 14.11.2015 г. пазарен наем на процесния ап.№ 73 на ІХ етаж в бл.*******, вх.Б в жк „*******- гр. София възлиза на 6 615 лв., т.е. сума, надхвърляща претендираното по делото обезщетение.

При така събраните в процеса доказателства следователно искът за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен. Лишавайки ищеца М. от възможността да ползва имота през исковия период, ответницата Х. се е обогатила за сметка неговото обедняване, вследствие на което му дължи обезщетение в претендирания по делото размер, установен с приетото като неоспорено от страните експертно заключение на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно- икономическа експертиза.

Не подлежи на разглеждане от въззивния съд правопогасяващо възражение на 3 ответницата, за което е наведен довод във въззивната жалба. Такова възражение не е своевременно заявено от ответницата, тъй като в срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК и респ. в подадения по делото отговор по чл.131 ГПК същата не се е позовала на последиците на изтекъл давностен срок. Поради това и заявеното за първи път във въззивната жалба погасяващо спорното материално право възражение, което не е свързано със служебното приложение на закона, е преклудирано /чл.133 ГПК/, в какъвто смисъл е и даденото от ВКС в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 4/ 2012 г. на ВКС- ОСГТК- т.4, разрешение. Според приетото в цитираното ТР на ВКС по силата на концентрационното начало в процеса страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за спора факти.

Независимо от горното, следва да се отбележи, че с оглед началния момент на периода, за който ищците претендират обезщетение по чл.59 ЗЗД- 14.02.2014 г., и с оглед крайния му момент- 14.11.2015 г., приложимият общ давностен срок по чл.110 ЗЗД /5 години/ към датата на подаване на исковата молба по делото- 23.11.2015 г.

/няколко дни след изтичане на процесния период/, не е изтекъл.

При тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора и неоснователност на релевираните в жалбата на Т. Х. доводи обжалваното първоинстанционно решение, което е правилно, следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивницата дължи да заплати на въззиваемите страни сумата 200 лв.- разноски за въззивното производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение /съобразно представения по делото договор за правна помощ, съдържащ разписка за плащане на сумата 200 лв. от клиентите на адвоката/.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 15.10.2020 г., постановено по гр. дело № 72244/ 2015 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 90 състав.

ОСЪЖДА Т. Л. Х. /ЕГН **********/ да заплати на Т. И. М. /ЕГН **********/ и М. П. М. /ЕГН **********/ общо сумата 200 лв. /двеста лева/- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.

4

Решението може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5