Решение № 728 от 08.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 728 гр. София, 08.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100503030 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 20072305/21.12.2022 г., постановено по гр.д. № 23971/2021 г. по описа на СРС, 42-ри състав е отхвърлен предявеният от ищеца Х. Е. срещу Министерството на правосъдието иск с правно основание чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ вр. чл.

124, ал. 4 ГПК за признаване за установено, че е лице с български произход.

Ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски по делото.

В законоустановения срок е депозирана въззивна жалба от Х. Е., в която са наведени подробни доводи за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Намира, че предявеният иск е изцяло доказан и следва да бъде уважен. Излага, че за ищеца липсва друг легален способ за защита на законите му права, както и че същият се определя като българин с българско самосъзнание. Изтъква, че понятието „българин“ с оглед чл. 6 от КРБ не може да се тълкува на база етническо съдържание, а с оглед политическата и правна връзка между едно лице и Република България. Сочи, че Държавна агенция за българите в чужбина не е следвало да бъде конституирана в производството и критикува разглеждането на делото по реда на чл. 542 и следв. ГПК.

Предвид изложеното, иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде уважена. Претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Министерството на правосъдието, в която се излагат съображения за неоснователност на същата. Изтъква, че първостепенното решение е правилно и законосъобразно и моли същото да бъде потвърдено в цялост. Претендира разноски.

Постъпило е и становище от 09.06.2023 г. от Изпълнителна Агенция за 1 българите в чужбина (преобразувано от Държавна агенция за българите в чужбина), в която се сочат съображения за неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца.

Контролираща страна Софийска градска прокуратура в открито съдебно заседание взема становище за законосъобразност на постановеното решение.

В проведеното открито съдебно заседание Изпълнителна Агенция за българите в чужбина, чрез своя процесуален представител, заявява становище за неподведомственост на производството, доколкото с оглед влизането в сила на Правилник за устройството, организацията и дейността на Консултативния съвет при Изпълнителната агенция за българите в чужбина, следва първо да се проведе административно производство, съответно държавният орган да бъде заличен като страна.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически изводи:

Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск, с правно основание чл. 3, ал. 2 от Закон за българите, живеещи извън Република България (ЗБЖИРБ) вр. с чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК за установяване, че Х. Е. е лице с български произход.

Ищецът твърди, че е роден **** г. в гр. Синджан, Република Турция и е турски гражданин, но се самоопределя като българин. Поддържа, че отговаря на условието на чл. 2, т. 1 и т. 2 Закона за българите, живеещи извън Република България (ЗБЖИРБ). Макар, че е роден и живее в Република Турция, ищецът имал български произход, тъй като неговият баща Т.Р.А. е роден на **** г. в с. Руец, община Търговище, Република България. В акта за раждане нямало изрично изписване, че Т.Р.А. има българска народност, като едновременно с това двамата му родители са отразени като лица с турска народност. Липсата на декларирана народност съставлява пречка за подаване на документи по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, тъй като към момента не съществува нарочен документ, от който да е виден българският произход на възходящия роднина на кандидатстващото лице. Без такъв документ няма да бъдат изпълнени изискванията на ЗБГ и ищецът не би могъл да упражни законното си право за придобиване на гражданство по облекчен ред, поради липса на законно средство за защита на интересите му. Твърди, че се самоопределя като българин по народност.

Съгласно изселнически лист Т., заедно с неговите родители Р. и Ф., се е изселил на 4месечна възраст от Република България. Предвид посочената възраст на Т., то изселването е извършено през 1936 г. Твърди, че през целия си живот бащата на ищеца винаги се е определял като българин. Същият починал на 30.04.1986 г. в Република Турция. Понастоящем ищецът се самоопределял като българин по народност, но нямал законова възможност да защити това свое право, тъй като Държавната агенция за българите в чужбина не приемала заявления, респ. не издавала удостоверения за български произход, а по възходяща права линия съществували отразявания по 2 гражданската регистрация на лицата, свързани с наличието на турска народност, независимо че се касае за български гражданин. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено спрямо ответника, че има български произход.

Претендира сторените по делото разноски.

С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Счита, че същият е недопустим, тъй като липсва надлежна пасивна процесуалноправна легитимация на Министерство на правосъдието.

Счита, че искът следва да бъде насочен срещу Община Търговище, която е издала акта за раждане на бащата на ищеца, тъй като именно там се съхраняват документите относно произхода на неговите родственици. Едва след като се установи, че бащата Т.Р.А. е с български произход, ищецът може да иска установяване на неговия български произход. Оспорва твърдението, че Т.Р.А. е идентично с лицето Т. Е., вписано в извлечението от семейния регистър като баща на ищеца. Също така в акта за раждане на Т.Р.А. е посочено, че е роден на **** г., а в извлечението от семейния регистър е посочено, че Т. Е. е роден на **** г. В представения изселнически акт е посочено, че детето Т. е на 4 месеца към 24.06.1936 г., към който момент би следвало да е на 2 месеца. Развити са съображения, че българският произход, по смисъла на чл.

2 ЗБГ, има етническо значение и лицата, родени с различна от българската народност, нямат български произход. Поддържа, че лицето Т.Р.А. е с турска народност, поради което ищецът като лице – низходящ от първа степен на Т.Р.А., също не е с български произход.

Видно от представения по делото акт № 60 за раждане на Т.Р.А. от 26.04.1936 г., същият е роден на **** г. в с. Руец, община Търговище, област Шумен. За майката и бащата на лицето е посочено, че са български поданици, по народност – турска.

По делото е представена декларация по образец № 2 от ищеца, с която е заявил, че има българско национално съзнание, български произход, роден е **** г. в Синджан, Турция, както и че баща му Т.Р.А., роден на **** г. в с. Руец, община Търговище, България, е българин по народност.

Съгласно представения по делото препис извлечение от семейния регистър на общ. Синджан, обл. Анкара баща на Х. Б. Е. е Т. Е., а майката е Е. Е.. Същият е роден **** г.

Съгласно представеното удостоверение, издадено от Президентски държавни архиви на Република Турция, Дирекция „Гражданско състояние и гражданство“ от 19.10.2020 г., на Б. Е. е издаден изселнически лист на семейството му.

По делото е представено извлечение от Книга за регистрация на броя и положението на изселниците на област Сивас, община Хафик, Дирекция „Земи и обществено заселване“, под № 173 в книга на град Сивас № 24, стр. 3-4 са записани Р.

А. – 23 г., глава на семейството, Ф. М. – 21 г., съпруга и Т. Р. 4 м., син.

Съгласно представеното удостоверение за раждане № 26, издадено на 10.03.2021 г., от Република Турция, Дирекция „Гражданско състояние“, Анкара, Х. Б.

Е. е роден **** г. Негов баща е Т. Е., а негова майка е Е. Е..

По делото е представено удостоверение за идентичност на имената, данни за лицето, придобило турско гражданство от 08.06.2021 г., съгласно което предишното име на Т. Е. е Т.Р.А., с предишно гражданство Р. България.

Видно от представеното удостоверение за гражданско състояние името на бащата на Т. Е. е Р., а името на майка му е Ф.. Мястото на раждане е Ескиджума на 3

**** г, приет за турски гражданин като изселник съгласно Закон за регистрацията № 2510 и Решение на Министерски съвет № 2/5254 от 31.08.1936 г., друго име и фамилия Т.Р.А., пристигане в Турция – 22.06.1936 г. Датата на регистрация е 18.05.1937 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Във връзка с допустимостта на иска, предмет на делото, следва да се съобрази формираната съдебна практика по този въпрос. Съгласно разясненията, дадени с решение № 50013/08.02.2023 г. по гр. д. № 948/2022 г. на ВКС, ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, предвидената процедура по чл. 29, ал. 4 ЗБГ, приложима в случаите, когато едно лице представя официален документ, ползващ се с удостоверителна сила за твърдения от него български произход, не е възможност, предоставена в полза на лицето, което иска да установи български произход, а е възможност за Министъра на правосъдието, който ако прецени, може да възложи на Консултативния съвет при Държавната агенция за българите в чужбина да установи дали лицето има български произход. За молителят не съществува сигурност, че документите за българския му произход, които ще представи евентуално към искането за българско гражданство, биха били достатъчни или не за да удостоверяват произход по смисъла на разпоредбата на чл. 29, ал. 4 ЗБГ. За молителят единствения законен способ, който му осигурява безпристрастна и надеждна процедура, в състезателно производство, с възможност за събиране на доказателства и разглеждане на различни възражения, включително и с възможност за обжалване, е исковото производство по чл. 3, ал. 2 от Закона за българите живеещи извън Република България (в този смисъл и определение № 68/22.02.2022 г. по ч.гр. д. № 328/2022 г. на ВКС, ІІІ ГО, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК).

В нормата на чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ български произход може да се доказва и по общия исков ред. Ето защо и доколкото ищецът желае да кандидатства за българско гражданско въз основа на български произход, за него е налице правен интерес от предявяване на иска, предмет на делото. Същият е насочен срещу надлежен ответник – Министерство на правосъдието, пред което се развива производството за придобиване на българско гражданско, съгласно чл. 29, ал. 1 ЗБГ.

Настоящата въззивна инстанция намира за неоснователно възражението на въззивника, че съдът е разгледал предявения иск при условията на чл. 542 и сл. ГПК, доколкото е конституирал като заинтересована страна ПРБ и Изпълнителна Агенция за българите в чужбина (преобразувано от ДАБЧ). Предвидената в чл. 3 ЗБЖИРБ алтернативна възможност - българският произход да се доказва или с документи, издадени от български или чужд държавен орган, или от Българската православна църква /ал. 1/, или по исков ред /ал. 2/, изключва приложението на чл. 542 и сл. ГПК.

4

Производството по чл. 542, ал. 1 ГПК е за установяване на правно значими факти, за които законодателят постановява, че следва задължително да бъдат удостоверени с документ, когато документът не е съставен и не може да бъде съставен или е бил унищожен или изгубен, без да има възможност да бъде възстановен, като молбата се разглежда по реда на глава Четиридесет и девет от ГПК и производството е охранително. В чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ е налице изричното препращане от законодателя към общия исков ред за установяване на съществуване или несъществуване на факт с правно значение в хипотеза на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК. (в този смисъл определение № 68/22.02.2022 г. по ч.гр. д. № 328/2022 г. на ВКС, ІІІ ГО). Съдът намира, че първоинстанционното решение е постановено в съответствие с горепосоченото разрешение. На първо място е необходимо да се отбележи, че в общия исков процес е принципно недопустимо участието на заинтересовани страни - те не са нито главни такива /ищец или ответник/, нито подпомагащи. Заинтересовани страни, съдът следва да конституира единствено в изрично посочените в закона случаи, регламентиращи участието им - в някои от охранителните производства, и други производства на спорна и безспорна съдебна администрация. В настоящия случай, въпреки, че съдът е конституирал заинтересовани страни ПРБ и Изпълнителна Агенция за българите в чужбина, той е разгледал производството по гр.д. №23971/2021 г. по описа на СРС, като е приел същото за исково такова. Последното обаче не би могло да повлияе на допустимостта и правилността на решението, доколкото последиците от същото касаят единствено очертаните в диспозитива на същото страни, които в случая са и главните страни в производството ищецът Х. Е. и Министерство на правосъдието. Именно и те ще са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по смисъл на чл. 298 ГПК.