Решение № 4276 от 01.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4276 гр. Пловдив, 01.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка З. Запрянова при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Гражданско дело № 20235330117318 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от С. А. К., против „Ай Ти Еф Груп“ АД, с която е предявен иск по реда на чл. 422, ал.1 ГПК, с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 238 лева – недължимо платена мораторна лихва по договор за потребителски кредит № *** г., ведно със законната лихва върху нея от **** г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена Заповед № ****г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № **** г. на Софийски районен съд, ** състав.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № **** г., по силата на който била предоставена сумата от 3 500 лева, при договорна лихва - 40 %, а ГПР - 48,68 %. Уговорена била клауза, че ако в еднодневен срок не се учреди обезпечение измежду поръчителство или банкова гаранция, то ищцата дължала неустойка в размер на 4 144,40 лева. Обезпечението не било учредено, и неустойката била начислена. Задълженията по договора следвало да бъдат платени на 20 двуседмични вноски за периода 04.10.2017 г. – 16.07.2018 г., всяка в размер на 312 лева. За периода от 19.09.2017 г. до 14.10.2019 г., ищцата била заплатила 1 изцяло заемната сума, както и 644,40 лева договорна лихва, 1 114,06 лева неустойка, а за периода 15.07.2019 г. – 14.10.2019 г. заплатила и 238,08 лихва за забава. С решение № **** г. по в. гр. д. № **** г. по описа на ОС Пловдив, договорът за кредит бил прогласен за нищожен, като ответникът бил осъден да заплати на ищцата платените суми за договорна лихва и неустойка. Не се дължала обаче и начислената от ответника лихва за забава от 238 лева. За нейното събиране била издадена Заповед ***** г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № ***** г. на Софийски районен съд, ** състав, срещу която длъжникът подал възражение по чл. 414 ГПК, с което се обосновава правният интерес от предявяване на исковата претенция.

С допълнителна молба вх. № **** г. се посочва, че в договора за кредит в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е посочен начинът на изчисляване на ГПР. Липсвала яснота по какъв начин е формиран същият. Сочи се, че разход по кредита се явява и уговорената в него неуС., доколкото е „скрито“ оскъпяване на кредита, като същата следва да бъде включена при изчисляване на ГПР, но същото не било сторено. В случай, че последното било сторено, ГПР ще надвиши законоустановения максимален размер от 50%, като по този начин се явява нарушен чл. 19, ал. 4 ЗПК, а клаузата за ГПР е нищожна.

Последното водело до недействителност на основание чл. 22 ЗПК на целия договор за кредит. Отделно от това се излагат съображения и за нищожност на клаузата за неуС. поради противоречието на същата с добрите нрави и прекомерност, противоречие с чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК. Предвид изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Ай Ти Еф Груп“ АД, с който се взима становище за недопустимост на предявения иск и се иска съдебното производство да бъде прекратено на основание чл. 299, вр. чл. 298, ал. 1 от ГПК. Посочва се, че ищецът няма правен интерес от предявяването на иска, тъй като дължимостта на платената мораторна лихва по договор за потребителски кредит № ****г. е била предмет на спор по гр. д.

№ **** г. по описа на РС Пловдив, завършило с Решение № *** г. на РС Пловдив, потвърдено с решение на ОС Пловдив по в.г. д. № *** г. С последното ответникът бил осъден да заплати на ищеца суми платени без основание за възнаградителна лихва и неустойка по договор за потребителски кредит № **** г. Твърди се, че всички дължими суми по посоченото решение вече са били изплатени на ищеца, за което се прилага разписка. Поради това в 2 условията на евентуалност се иска отхвърляне на предявения иск, като неоснователен и необоснован. Претендират се разноски.

Относно допустимостта на производството: въпросът е разрешен с постановеното по делото определение № *** г., с което е прието, че производството е допустимо, доколкото с посочените от ответника решения, постановени по г.д.№ *** г. на РС Пловдив и в.г.д.№ *** г. на ОС Пловдив не е разрешен спорът, очертан с настоящата искова молба. Следователно производството е допустимо.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С определение № *****г. за безспорни между страните са отделени следните обстоятелства: че са сключили договор за потребителски кредит № *** на *** г. с посоченото от ищеца съдържание, като уговорената по същия неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение не е включена при изчисляване на размера на ГПР, посочен в договора; че на ищеца е отпусната сумата от 3500 лева, която е изцяло усвоена. С протоколно определение в проведеното по делото открито съдебно заседание от **** г. също така е прието за безспорно обстоятелството, че на *** г. по посочената в исковата молба по гр. д. ****г. на РС – Пловдив сметка на ищеца, ответникът е превел сума в размер на 3 544,34 лева.

Както се посочи не е спорно, а и от съдържанието на договора се установява, че на ответника е отпуснат кредит в размер на 3 500 лева, при ГЛП от 40,00%, ГПР – 48,68 %, със срок на погасяване – **** г.

Съгласно чл. 6.1 и чл. 6.2 от договора кредитополучателят е длъжен да представи обезпечение под формата на поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на 4 144,40 лева, в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на кредита.

Съгласно чл. 6.6 от договора при непредставяне на уговореното обезпечение при условията на чл. 6.1 – 6.2 дължи неустойка за всеки календарен ден за който не е представил обезпечение при индивидуално определен размер, посочен в приложение № 1 към договора и погасителен план, неразделна част от договора за кредит.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени 3 изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.

7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговорената неуС. по чл. 6.6 от договора за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Последното обстоятелство е прието за безспорно между страните. В действителност уговорената неуС. за непредставяне на обезпечение, с оглед въведените изисквания по чл. 6.1 – 6.2 от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (до края на деня следващ предоставянето на заема), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Отделно от това житейски нелогично е да се приеме, че при възможност на кредитополучателя да осигури изисканата гаранция в размер на главницата и възнаградителната лихва по договора би имал интерес от сключване на договора за кредит за да получи заем в размер по – малък от този на изисканата му гаранция. Също така непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази 4 възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. Изложеното обосновава извод, че коментираната неуС. представлява цената за предоставяне на необезпечен кредит, допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т.нар. скрита възнаградителна лихва). Поради това съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, разходът за същата следва да бъде включен при изчисляване на ГПР. Това не е сторено и в резултат ГПР не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.

19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. С това потребителят е поставен в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, като последното се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Налице е заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, като посоченото поведение на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на длъжника, като му осигури забранено допълнително възнаграждение.

Изложеното до тук обосновава извод, че процесният договор за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, отнасящи се до посочване на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

Следователно договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая чистата стойност по кредита е 3500 лева. Липсва основание за дължимост на платеното в повече, каквато се явява и сумата от 238,08 лева, представляваща начислена мораторна лихва по процесния договор, приет за недействителен съгласно чл.

22 от ЗПК.

Тук следва да се посочи, че предявеното в първото по делото открито съдебно заседание възражение за изтекла погасителна давност за процесното вземане е преклудирано и поради това не подлежи на разглеждане, като недопустимо. За пълнота обаче следва да се посочи, че дори да беше 5 допустимо, същото би било неоснователно по следните съображения: При иск за връщане на даденото при начална липса на основание – чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, погасителната давност започва да тече от деня на получаване на престацията, като давностният срок е общият петгодишен, съгласно чл.110 ЗЗД - така т.7 от ППВС № 1/1979 г. В случая от приетото по делото заключение по ССЕ се установява, че процесната сума, представляваща мораторната лихва за забава, е платена от ищцата на три вноски, както следва 156 лева + 68,71 лева + 13,37 лева. Плащанията са извършени в периода 15.07.2019 г. – 14.10.2019 г.