Определение № 14615 от 31.07.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14615 гр. София, 31.07.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-III-В, в закрито заседание на тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно частно гражданско дело № 20251100505710 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК вр. с чл.413, ал.2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.София, подадена чрез юрк.Н.А., срещу разпореждане № 23589, постановено в закрито заседание на 06.02.2025 г. по ч.гр.дело № 62431/2024 г. по описа на СРС, Г.О., 35 с-в, с което е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с вх.№ 7774/30.09.2024 г., депозирано от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу Р.Х.В. за следните суми: за разликата над 699 лева до пълния претендиран размер от 829,04 лева - главница по договор за потребителски кредит №4053545700/14.05.2022 г., сключен между длъжника и „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, сумата в размер на 319,64 лева - договорна лихва за периода 11.01.2023 г. -22.07.2024 г., както и сумата в размер на 181,55 лева - мораторна лихва върху главницата за периода 12.01.2023 г. - 29.09.2024 г., както и в частта за разноските за разликата над 13,98 лева за държавна такса и за разликата над 26,27 лева за юрисконсултско възнаграждение. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното разпореждане. В тази връзка частният жалбоподател, чрез своя процесуален представител моли съда да отмени обжалваното разпореждане, като неправилно и незаконосъобразно, и да се произнесе по същество на спора.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.275, ал.1 от 1

ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Разпореждането на СРС, 35 състав е правилно и законосъобразно.

Настоящият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното разпореждане, поради което и на основание чл.272 ГПК във връзка с чл.278, ал.4 ГПК препраща към мотивите на СРС. Доводите изложени в частната жалба са изцяло неоснователни.

СРС е бил сезиран от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, гр.София, със заявление с вх.№ 7774 от 30.09.2024 год. за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу Р.Х.В., като в т.9 от заявлението е посочено претендираното парично вземане, а в т.12 са посочени обстоятелства от които произтича вземането.

Съгласно чл.411, ал.2, т.1 от ГПК абсолютна процесуална предпоставка за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е неговата редовност от външна страна. Предвид изричното препращане на нормата на чл.410 ал.2 от ГПК към чл.127 от ГПК, редовността на заявлението включва конкретно изложение на обстоятелствата, на които се основава искането /127, ал.1, т.4 от ГПК/. Това означава, че заявителят трябва да посочи фактическите обстоятелства, които са от значение за възникването, съществуването и изискуемостта на вземането. Както изрично посочва ВКС в определение № 332/09.06.2009 г. по ч.т.дело № 266/2009 г. на І т.о., „гарантирането на правата на длъжника чрез уредената възможност за възражение срещу заповедта за изпълнение по чл.414 от ГПК изисква индивидуализация на вземането на кредитора, като изложението на обстоятелствата, на които са основава претенцията, следва да е в степен, която е необходима за длъжника, за да може той да се направи добре информиран избор дали да се противопостави на вземането или да не го оспорва”. В разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК е предвидено, че съдът разглежда заявлението в закрито заседание и издава заповед за изпълнение, освен когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави. От тълкуването на посочената разпоредба следва извода, че при произнасяне по подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение съдът е длъжен да направи проверка за това дали искането, с което е сезиран, противоречи на закона или на добрите нрави, като ако установи, че е налице такова противоречие, той е длъжен да отхвърли подаденото заявление. Целта на тази правна норма е да не допуска в полза на заявителя да се издаде заповед за изпълнение за вземане, което не може изобщо валидно да възникне, защото е такова, което противоречи на императивни правни норми и/или на добрите нрави. При подадено заявление по чл.410 ГПК проверката за това дали не е налице хипотезата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК се прави от съда само въз основа на посочените от заявителя факти, от които се твърди да е възникнало претендираното вземане. В 2 заповедното производство съдът не разглежда документите, приложени към заявлението, а се произнася само въз основа на описаните в него обстоятелства. След изменението на ГПК с ДВ бр.100/2019 г., в сила от 20.12.2019 г., се прие новата ал.3 на чл.410 от ГПК, задължаваща към заявление, което се основава на сключен договор с потребител да се прилага договора с измененията му и общите условия към него.

Когато вземането, за което се иска да бъде издадена заповед за изпълнение, се основава на договор или на отделна договорна клауза, които са нищожни, то искането противоречи на закона, в който с императивни правни норми е регламентирано, че нищожните договори не пораждат правни последици - чл.26 ЗЗД и чл.34 ЗЗД. В тези случаи приложение намира разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК и съдът е длъжен да отхвърли подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение.

Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 ГПК съдът следи служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. В практиката на Съда на Европейския съюз също е възприето задължение за служебна преценка на съда относно неравноправността на договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава неравноправност /С-147/16; C-243/08/.

Производството по чл.410 и сл. от ГПК е едностранно и съдът не може да събира доказателства в него. Същевременно с чл.411, ал.2 от ГПК му е вменено задължение да извършва преценка дали искането на заявителя се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, като при изпълнение на това задължение съдът следва да прилага съответните относими норми на ЗЗП и ЗПК и практиката на СЕС по тяхното тълкуване. Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК, като съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите, а следва и от изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК.

3

Безспорно е обстоятелството, че процесния договор, на който заявителят основава вземането си срещу длъжника е такъв за потребителски кредит, по аргумент от чл.9, ал.1 ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК, съответно на ЗЗП.

Съгласно чл.411, ал.2, т.3 ГПК искането по чл.410 ГПК се отхвърля, когато се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, като нормата на чл.143, ал.1 ЗЗП /Изм. - ДВ, бр.100 от 2019 г./ дефинира неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, като „уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“. Изброяването в ал.2 не е изчерпателно, по аргумент от чл.143, ал.2, т.20 ЗЗП. С изменението на ГПК /ред. ДВ. бр.100/2019 г. / в чл.7, ал.3 и чл.411 ал.2 т.3 ГПК съдът е задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто безспорно е настоящият договор за потребителски кредит, въз основа на който заявителят претендира присъждане на дължими суми, като това задължение на съда произтича и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Съдът следва да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с потребител и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице обоснована вероятност за това. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се осъществи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът съобразява и представените към заявлението договор и общи условия, по аргумент от чл.410, ал.3 ГПК. Съгласно т.9 от § 13а ДР на ЗЗП, са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, а разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, като така изпълнява и изискването на чл.6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО, те да не обвързват потребителя.

Разпоредбата на чл.22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1 т.7-12 и 20 и, ал.2 и чл.12, ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. ГПР по кредита са определя по императивно установен алгоритъм, заложен в ЗПК. Той изразява общите разходи по кредита, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, определени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в 4 договора следва по ясен и разбираем за потребителя начин да е посочено кои са разходите, включени в определената процентно величина. В процесния договор размерът на посочения ГПР /40,53 %/ не включва платената застрахователна премия в размер на 189,98 лева, макар същата да представлява разход по кредита, независимо, че в договора е включена като неясно дефинирана главница. Стойността на застрахователната премия е отнесена към главницата по договора, макар сумата изобщо да не е била превеждана на кредитополучателя, като при отнасянето й към ГПР би се получил съществено различен процент на общия разход по кредита. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на кредита, което създава възможност за недопустимо завишаване на цената на предоставения финансов ресурс. Предвид установеното съдът намира, че договорът за кредит се явява недействителен, поради противоречие с изискванията, залегнали в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

В процесния случай неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на кредита, което създава възможност за недопустимо завишаване на цената на предоставения финансов ресурс.