Решение № 116 от 01.04.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 116 гр. София, 28.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20231800500655 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 89 от 23.04.2023 г., постановено по гр. д. № 654/2021 г. по описа на РС – Ихтиман, е унищожен на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД /поради сключването му от Н. Г. Т. като дееспособно лице, което при сключването на договора не е могло да разбира или да ръководи действията си/ договор за кредит за текущо потребление от 11.02.2020 г., сключен между „Б.Д.“ АД и Н.

Г. Т., и са отхвърлени предявените от „Б.Д.“ АД срещу Н. Г. Т. установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Н. Г. Т. дължи на „Б.Д.“ АД следните суми, за които е издадената заповед за незабавно изпълнение № 260085 от 02.02.2021 г. по ч. гр. д. № 119/2021 г. по описа на РС - Ихтиман: сумата от 19564.33 лв., представляваща непогасена главница по договора за кредит от 11.02.2020 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 29.01.2021 г. до окончателното плащане; сумата от 1219.25 лв., представляваща договорна лихва за периода 12.04.2020 г. – 18.01.2021 г.; сумата от 38.74 лв., представляваща санкционираща лихва за периода 12.04.2020 г. - 18.01.2021 г.; сумата от 54.34 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 19.01.2021 г. - 28.01.2021 г.

С решението са присъдени деловодни разноски в полза на първоинстанционния съд и адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38 ЗАдв., в полза на адв. Г..

1

Решението е обжалвано от ищеца по първоначалните искове и ответник по насрещните искове с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му изцяло и постановяване на друго решение, с което предявените от него установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК бъдат уважени изцяло, а при условията на евентуалност – в случай, че въззивният съд намери за правилни изводите на първоинстнционния съд за неоснователност на установителните искове поради основателност на някой от насрещните искове за унищожаемост на договора за кредит, се прави искане въззивният съд да се произнесе по предявените /според ищеца/ при условията на евентуално обективно съединяване искове с правно основание чл. 34 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК за връщане на чистата стойност на кредита в размер на 19564.33 лв. /съответстващ на непогасената главница по договора за кредит/, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба.

Въззиваемият – ответник по първоначалните искове и ищец по насрещните искове, е депозирал отговор на въззивната жалба, в който оспорва същата, като са изложени съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:

Предявени са от „Б.Д.“ АД срещу Н. Г. Т. обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК. Предявени са и от Н. Г. Т. срещу „Б.Д.“ АД насрещни обективно съединени искове – главен иск с правно основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД за унищожаемост на договора за кредит поради сключването му от Н. Г. Т. като дееспособно лице, което при сключването на договора не е могло да разбира или да ръководи действията си и съединени при условията на евентуално обективно съединяване /с главния иск и един спрямо друг/ искове с правни основания съответно чл. 29, ал. 2 ЗЗД и чл. 30, пр. 2 ЗЗД за унищожаемост на договора за кредит поради измама, изхождаща от трето лице, съответно заплашване, изхождащо от трето лице /първоначално е предявен като главен насрещен иск такъв за нищожност на договора поради липса на съгласие, основан на същите твърдения, на които е основан и искът за унищожаемост на договора поради сключването му от Н.

Г. Т. като дееспособно лице, което при сключването на договора не е могло да разбира или да ръководи действията си, съответно останалите три обективно съединени иска за унищожаемост на договора са предявени при условията на евентуално обективно съединяване; първоинстанционният съд е приел, че доколкото правната квалификация на иска е обусловена от изложените от страната фактически твърдения и определянето й е задължение на съда, не на страната, то се налага извод, че е предявен само иск за унищожаемост на договора поради сключването му от дееспособно лице, което при сключването на договора не е могло да разбира или да ръководи действията си, като за тази преценка е отчетена и съществуващата 2 разнопосочна съдебна практика при квалифициране на искове, основани на такива твърдения; настоящият въззивен състав намира, че с предявяването на иск за нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ЗЗД не се дава просто неправилна правна квалификация от страната, както е приел първоинстанционният съд, а въз основа на фактическите твърдения, на които е основан и искът за унищожаемост на договора на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД, се търси и допълнителна, различна по вид защита, което е право на страната, а въпрос на основателност на такъв иск е преценката дали при тези твърдения договорът е нищожен; доколкото обаче при изготвяне на доклада по делото и запознаване на страните с него в о. с. з. първоинстанционният съд, вкл. след възражение от страна на ищеца по насрещните искове в о. с. з. в тази връзка, е изложил съображенията, поради които приема, че иск за нищожност на договора не е предявен, а са предявени само искове за унищожаемост на договора, същевременно ищецът по насрещните искове след този момент не е поддържал иск за нищожност на договора, а е провел защита само по искове за унищожаемост на договора, като не поддържа иск за нищожност на договора и във въззивното производство, предмет на настоящата въззивна проверка е произнасянето на първоинстанционния съд именно по насрещни искове - главен и предявени при условията на евентуално обективно съединяване - за унищожаемост на договора с посочените в първоинстанционното решение правни квалификации, което съобразно гореизложеното съответства на волята на страната; възивният съд излага горното само за яснота/.

Първоинстанционният съд е приел, че насрещните искове са преюдициални по отношение на първоначалните и приемайки, че при сключване на сделката Н. Г. Т. е бил дееспособен, но не е могъл да разбира и ръководи действията си поради психично заболяване, е унищожил договора за кредит и е отхвърлил първоначалните искове.

Тези изводи на първоинстанционния съд са направени при съвкупна преценка на подробно обсъдените в решението доказателства, правилни са и се споделят изцяло от въззивния съд и то по съображенията, изложени от първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд изцяло препраща към мотивите на първоинстанционния съд.

С оглед наведените от жалбоподателя оплаквания следва да се добави само следното:

Неоснователни са доводите, че ответникът, целейки получаването на банков кредит, е предприел адекватно поведение за неговото получаване – явил се е в поделение на „Б.Д.“ АД, като, разбирайки постъпките си, целенасочено за постигане на желания резултат е попълвал собственоръчно необходимите документни искания за кредит, декларации и др., дори е договорил преференциални условия за олихвяване, предоставил е информация за себе си /месторабота, доходи, адрес, телефон/ и е усвоил кредита чрез две транзакции, извършени в различни клонове на банката.

Следва да се отбележи, че по делото е безспорно установено /със заключение на вещо лице-психиатър, писмени доказателства - ЕР на ТЕЛК и 3 свидетелски показания/, че при сключване на договора за кредит за текущо потребление от 11.02.2020 г. Н. Г. Т., макар все още да не е бил поставен под запрещение, т. е. да е бил юридически дееспособен, не е могъл да разбира и ръководи действията си поради психично заболяване - органично разстройство на личността и поведението, довело до мнестичната му недоразвитост, с лека към умерена умствена изостаналост. Това е нарушило психическата му годност и не му е позволявало да разбира свойството и значението на постъпките си.

Преценката на ищеца, че поведението на ответника при сключване на договора е било адекватно, е ирелевантна. Лицата, действали като представители на ищеца при сключване на договора, нито разполагат с професионална /психиатрична/ подготовка, позволяваща им да преценят степента на адекватност на ответника, нито имат задължение /както се сочи и във въззивната жалба/ да правят такава преценка по външни белези.

Същевременно определянето на дадено лице само по външни белези като адекватно в определен момент не е равнозначно на извод, че към този момент лицето може да разбира и да ръководи действията си.

С оглед възприемане от въззивния съд на изводите на първоинстанционния съд за основателност на главния насрещен иск за унищожаемост на договора за кредит на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД не са налице основания за произнасяне и от въззивния съд по съединените при условията не евентуално обективно съединяване искове за унищожаване на договора за кредит на основание чл. 29, ал. 2 ЗЗД, съответно чл. 30, пр. 2 ЗЗД.

Изводът за основателност на иска за унищожаемост на договора за кредит на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД безспорно налага извод за неоснователност на първоначалните установителни искове.

Съобразно изложеното решението следва да бъде потвърдено изцяло.

Относно искането на жалбоподателя за произнасяне от въззивния съд по предявените /според жалбоподателя/ при условията на евентуално обективно съединяване искове с правно основание чл. 34 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК за връщане на чистата стойност на кредита в размер на 19564.33 лв.

/съответстващ на непогасената главница по договора за кредит/, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба настоящият въззивен състав намира следното:

Такива искове не са предявени в първоинстанционното производство, съответно не са предмет на произнасяне и от въззивния съд, независимо от изводите му относно правилността на първоинстанционното решение. Само за яснота следва да се отбележи, че ако такива искове бяха предявени, първоинстанционното решение щеше да е непълно, съответно порокът му би бил отстраним по друг начин, не чрез произнасяне направо от въззивния съд, а именно по реда на чл. 250 ГПК – чрез искане за допълването му с произнасяне по предявените искове, като постановеното в такава процедура допълнително решение също би подлежало на обжалване. Искане за допълване на първоинстанционното решение обаче не е надлежно формулирано във въззивната жалба /и волята на страната не би могла да се 4 тълкува по този начин/, поради което в съответствие с диспозитивното начало в процеса липсва основание за иницииране на процедура по допълване на решението чрез връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по искане за допълването му поради служебно извършена от въззивния съд преценка за наличие на основание за това. Дори да бе направено надлежно искане за допълване на първоинстанционното решение, то би било неоснователно, тъй като, както се посочи, искове с правно основание чл. 34 ЗЗД не са надлежно предявени пред първоинстанционния съд. Това е така, тъй като волята на първоначалния ищец, съдържаща искането, наведено при условията на евентуалност /в случай на извод за основателност на някой от предявените насрещни искове/ първоинстанционният съд да приеме, че е налице неоснователно обогатяване и на основание чл. 34 ЗЗД да осъди ответника по първоначалните искове да върне чистата стойност на кредита в размер на 19564.33 лв. /съответстващ на непогасената главница по договора за кредит/, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба, не е надлежно изложена по начин, водещ до извод, че се предявяват от първоначалния ищец насрещни искове на насрещните искове, предявени от първоначалния ответник /разглеждането на които би било недопустимо, тъй като приемането на противното становище би означавало допускане на възможността за неограничено предявяване на насрещни искове и невъзможност да се стигне до разглеждане на делото/. Тази воля е заявена в отговора на насрещната искова молба, но не е изложена по начин да бъде възприета като надлежно предявяване на нови искове /почиващи при това на различно основание, предполагащо изложение на съответните фактически твърдения, и с различен петитум/.

Разпечатката съдържа 33 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ba220f19-472e-4fa7-9842-af670cc6856f