Решение № 105 от 26.04.2023, Районен съд - Костинброд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 105 гр. Костинброд, 26.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КОСТИНБРОД, II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Аксиния Б. Атанасова при участието на секретаря М. Г. Гергинова като разгледа докладваното от Аксиния Б. Атанасова Гражданско дело № 20221850100681 по описа за 2022 година

Производството е с правна квалификация чл. 2б, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Производството е образувано по искова молба вх. № 3430 / 03.08.2022 г. / изпратена по подсъдност от СРС / подадена от М. С. Ч., ЕГН ********** от ****, чрез адв. И. - САК против С.р.с., ЕИК : *****, със седалище и адрес на управление : гр. С., бул. „**** *** III“ № 54 и С.г.с., ЕИК : *****, със седалище и адрес на управление : гр. С., ***.

С исковата молба се твърди, че на 22.03.2012 г. ищцата е предявила искове срещу „***“ АД с правно основание чл. 124 от ГПК, като иска от съда да установи недължимост на парична сума в размер на 2 580.79 евро, платена без основание по Договор № 95 / 16.11.2007 г. , сключен между страните и да прогласи нищожност на следните клаузи – т. 4.2, т. 11.2.2, т. 9.1, т. 12.4, т.

11.1.1, т. 11.1.2, т. 11.1.4, чл. 10 и чл. 16.3 от Договора и Общите условия. По подадената Им е образувано гр. д. № 14325 / 2012 г. по описа на СРС, като първото по делото съдебно заседание е насрочено близо след 1 година след образуване на делото, а именно на 07.06.2013 г. по делото са проведени шест съдебни заседания, същото е обявено за решаване на 20.05.0241 г., а решението е постановено на 30.01.2015 г., т. е. след 8 месеца и 10 дни. Като с 1 решението съдът констатира, че искът за установяване недължимост на парична сума в размер на 2 580.79 евро, платена без основание е недопустим и прекратява производството в тази част.

Ищцата сочи още, че първоинстанционното решение е обжалвано и е образувано в. гр. д. № 6273 / 2015 г. по описа на СГС. Делото е обявено за решаване на 09.11.2015 г., а е постановено на 29.03.2016 г. В същото е посочено, че в частта, в която е потвърдено решението на СРС, с характер на определение, с което производството по първоначално предявения иск по чл.

124 ал. 1 от ГПК е прекратено като недопустимо, подлежи на обжалване пред ВКС в едноседмичен срок от връчването му. Видно от Определение № 4 / 10.01.2017 г. по т. д. № 60108 / 2016 г. по описа на ВКС, потвърдено с Определение № 304 от 19.06.2017 г. по ч. гр. д. № 1166 / 2017 г. на IV ГО на ВКС, тази част на решението е неправилна и съдебният акт не е подлежал на обжалване. При това положение решението е щяло да влезе в сила на 29.03.2016 г., а не на 19.06.2017 г., т. е. налице е забавяне с 1 година 2 месеца и 20 дни.

Ищцата твърди, че е била уведомена от Министерството на правосъдието, че не са налице основания да се присъди обезщетение за забавено правосъдие.

В исковата молба се посочва, че на съдът е било необходимо 5 години, 2 месеца и 28 дни, за да установи, че един от предявените искове от ищцата е бил недопустим.

С оглед на гореизложеното ищцата моли съдът да постанови решение, с което да осъди Софийския районен съд да й заплати обезщетение в размер на 4 000.00 / четири хиляди / лева – за неимуществени вреди, от нарушаване правото на решаване в разумен срок на гр. д. № 14325 / 2012 г. по описа на СРС, както и законна лихва, считано от 17.06.2017 г. до окончателното изплащане и да осъди Софийския градски съд да й заплати обезщетение в размер на 2 000.00 лева – неимуществени вреди, от нарушаване правото на решаване в разумен срок на в. гр. д. № 6273 / 2015 г. по описа на СГС , както и законна лихва, считано от 17.06.2017 г. до окончателното изплащане на вземането.

В срока по чл. 131 от ГПК за отговор по исковата молба ответната страна С.р.с., чрез пълномощник – ръководител „Правно обслужване“ Л. Н.

2 оспорва иска. Същият моли съдът да отхвърли иска като неоснователен и недоказан, като излага подробно доводите си. Претендират се направените по делото разноски, на основание чл. 10 ал. 4 от ЗОДОВ.

В срока по чл. 131 от ГПК за отговор по исковата молба ответната страна С.г.с., чрез пълномощник – съд. помощник С. Р. оспорва иска. Същият моли съдът да отхвърли иска като неоснователен и недоказан, като излага подробно доводите си. Претендират се направените по делото разноски, на основание чл. 10 ал. 4 от ЗОДОВ.

В съдебно заседание ищцата се явява лично и заедно с упълномощения си защитник – адв. И. - САК, която поддържа исковата молба и моли съдът да постанови решение, с което да уважи така предявените искова, като излага подробно доводите си.

Ответникът С.р.с. не изпраща представител, но е депозирал становище вх. № 1340 / 27.03.2023 г., с което оспорва така предявената искова молба по основание и размер и моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли така предявения иск.

Ответникът С.г.с. не изпраща представител, но е депозирал становище вх.

№ 1330 / 24.03.2023 г., с което оспорва така предявената искова молба, заявява, че поддържа така представения отговор и моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли така предявения иск.

Районна прокуратура - гр. Костинброд се представлява от прокурор Д.

Спасова. Представителят на прокуратурата взема становище, че така предявените искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобразно изискванията на чл.235, ал.2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното :

По делото се установи, а и не се спори между страните, че на 22.03.2012 г. ищцата предявява отрицателни установителни искова срещу „***“ АД, с правно основание чл. 124 от ГПК, като моли съдът да постанови решение, с което да установи, че същата не дължи сумата от 2 580.79 евро, платена без основание по Договор № 95 / 16.11.2007 г. и да прогласи нищожността на следните клаузи – т. 4.2, т. 11.2.2, т. 9.1, т. 12.4, т. 11.1.1, т. 11.1.2, т. 11.1.4, чл.

3

10 и чл. 16.3 от Общите условия на Договора, като е образувано гр. д. № 14325 / 2012 г. по описа на СРС.

С Решение № I – 42 – 79 от 30.01.2015 г., постановено по гр. д. № 14325 / 2012 г. по описа на СРС, съдът прекратява делото в частта, с която се е искало да се признае за установено, че ищцата не дължи на ответника - „***“ АД, претендираната сума в размер на 2 580.79 евро, а в останала част е уважил иска, като е обявил за недействителни исканите клаузи от Договор за кредит № 95 / 16.11.2007 г.

С решение от 29.03.2016 г. постановено по гр. д. № 6273 / 2015 г. по описа на СГС, съдът е потвърдил решението в частта, в която на основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 143 ЗЗП са обявени за недействителни клаузите на т. 4.2 и т. 11.2.2от Договор за кредит № 95 / 16.11.2007 г. отменил е решението в частта, в която на основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 143 ЗЗП, съдът е обявил за недействителни клаузите т.11.1.1, т. 11.1.2 и т. 11.1.4 от Договор за кредит № 95 / 16.11.2007 г. и вместо това е постановил :

ОТХВЪРЛИЛ е исковете с правно основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 143 ЗЗП за прогласяване недействителност на договорните клаузи по т.11.1.1, т.

11.1.2 и т. 11.1.4 от Договор за кредит № 95 / 16.11.2007 г., сключен между страните и е оставил без уважение частната жалба на ищцата срещу решението от 30.01.2015 г., с характер на определение, с което е прекратено производството по гр. д. № 14325 / 2012 г. по описа на СРС по предявения отрицателно установителен иск, с правно основание чл. 124 ал.1 от ГПК за недължимост на паричната сума от 2 580.79 евро, платена без основание.

В останалата необжалваема от страните част решението е влязло в сила.

От приложеното като доказателство по делото Определение № 4 от 10.01.2017 г., постановено по т. дело № 60108 / 2016 г. по описа на ВКС е видно, че съдът е оставил без разглеждане касационната жалба против решение № 2531 от 29.03.2016 г. постановено по гр. д. № 6273 / 2015 г. по описа на СГС и е оставил без разглеждане частна касационна жалба решение № 2531 от 29.03.2016 г. постановено по гр. д. № 6273 / 2015 г. по описа на СГС, с която е потвърдено решение на СРС, характер на определение, с което е прекратено производството.

Като доказателство по делото е приложено Определение № 304 от 19.06.2017 г. постановено по ч. гр. д. № 1166 / 2017 г. по описа на ВКС, от 4 което се установява, че съдът е потвърдил Определение № 4 от 10.01.2017 г., постановено по т. дело № 60108 / 2016 г. по описа на ВКС, второ гражданско отделение.

С определение от 21.07.2014 г. на СГС гр. д. № 473 / 2014 г. е спряно до приключване с влязъл в сила акт на гр. д. № 14235 / 202 г. по описа на СРС.

След което с определение от 29.08.2017 г. гр. д. № 473 / 2014 г. е възобновено и е насрочено за съдебно заседание на 12.02.2018 г. от 09.30 часа.

С Решение № 10482 / 22.07.2021 г. постановено по в.гр. д. № 391 / 2020 г. по описа на Апелативен съд – С., съдът е отменил решение от 28.08.2019 г. на СГС по гр. д. № 473 / 2014 г. на СГС в частта, в която е признато за установено по иск от „***“ АД против М. С. Ч., с правно основание чл. 422 ал.1 ГПК, чл. 415 ал.1 ГПК, вр. с чл. 430 ал.2 от ТЗ, че ***“ АД има вземане срещу М. С. Ч.за сума над 78.24 евро до 23 422.92 евро – главница по Договор за кредит № 95 / 16.11.2007 г., както и за законна лихва за времето от 23.08.2013 г. до 15.06.2021 г., за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и вместо него е постановил, че отхвърля иска на „***“ АД против М. С. Ч., с правно основание чл. 422 ал.1 ГПК, чл. 415 ал.1 ГПК, вр. с чл. 430 ал.2 от ТЗ да бъде признато за установено, че ***“ АД има вземане срещу М. С. Ч. за сума над 78.24 евро до 23 422.92 евро – главница по Договор за кредит № 95 / 16.11.2007 г., както и за законна лихва за времето от 23.08.2013 г. до 15.06.2021 г., за която е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК.

След окончателното приключване на производството М. С. Ч., ЕГН ********** е предявила претенция за нарушено право на разглеждане на делото в разумен срок пред ИВСС по реда на гл. IIIа от ЗСВ. След като било разгледано заявление вх. № РС – 17 - 552 / 18.12.2017 г. заявлението е следвало да бъде отхвърлено, като неоснователно на основание чл. 60е ал.1 т.

1 от ЗСВ, тъй като въпреки констатираните забавяния на производството, общата му продължителност спрямо лицето не е надхвърлило разумния срок.

От така установеното могат да се направят следните правни изводи:

В Решение № 76 от 11.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5721/2015 г., III г. о., ГК, е прието следното: „Фактът, че законодателят възприема липсата на постигнато между страните споразумение след изчерпването на административната процедура, като условие за предявяване на иска по чл. 2б 5 от ЗОДОВ, дава основание да се счете, че предвидената уредба регламентира производството по присъждане на обезщетение като едно цяло, включващо административна и съдебна част, като до съдебната се стига само, ако пострадалият е останал недоволен от предложения му размер на обезщетение.

В това производство /и в административната, и в съдебната част/ страните са две - държавата и пострадалия. В административната държавата се представлява от министъра на правосъдието /, който определя размера на обезщетението и предлага споразумение/, а в съдебната - от съда, пред който иска се предявява и който постановява окончателния акт. Производството е за присъждане на обезщетение за причинени вреди на граждани от неправомерни действия на държавата. Отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния резултат. Държавата и нейните органи се разглеждат като едно цяло. Следователно, след като производството е единно и отговорността се носи от държавата / без значение, кой орган я представлява /, следва да се приеме, че направеното от нея предложение досежно размера на дължимото обезщетение в административната част на производството, я обвързва в съдебната. В производството по чл. 2б от ЗОДОВ при определяне размера на дължимото обезщетение, съдът не може да определи обезщетение под размера, предложен в административното. Предложеният размер на обезщетение не може да бъде занижен, защото това би влошило положението на другата страна в противоречие с духа на закона, целящ да се предостави възможност на страната, при несъгласие с предложеното споразумение, да получи удовлетворение в съда.“