Решение № 20905 от 17.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 20905 гр. София, 17.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело № 20251110140601 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, във вр. чл.240 ЗЗД, вр. 99 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК, вр.чл.86, ал.1 ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба от „АПС Бета България” ЕООД срещу Р. Н. Д. за установяване на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. 40601/2025 г. по описа на СРС.

В исковата молба ищецът твърди, че на 24.01.2020 г. между ответника Р. Н. Д. и „Сити Кеш“ ООД по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР бил сключен договор за потребителски кредит № 391381, по силата на който ответницата получила сумата от 500 лева, срещу задължение да върне една вноска от 788.00 лева в срок до 09.03.2020 г. Уговорен бил и фиксиран лихвен процент в размер на 40.05 %, както и годишен процент на разходите в размер на 48.62 %. Съгласно чл. 31, ал. 3 от Общите условия по договора за потребителски кредит страните се съгласили, че длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава. Ищецът сочи, че с договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 13.01.2022г. г. „Сити Кеш“ ООД прехвърлило своите вземания към ответника в настоящото производство по описания договор за потребителски кредит на цесионера „АПС БЕТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Тъй като длъжникът – настоящ ответник не изпълнил в срок задълженията си по договора за потребителски кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на 1 кредита, ищецът твърди, че подал заявление по чл.410 ГПК, като по образуваното в СРС ч.гр.д.№ 18096/2025 г. била издадена заповед за изпълнение на парично задължение за претендираните и в настоящото производство суми. Тъй като издадената заповед била оспорена от длъжника, на кредитора - настоящ ищец били дадени указания за предявяване на установителен иск. По изложените в исковата молба доводи и съображения ищецът обуславя правния си интерес от предявяване на настоящите искови претенции, като моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 500,00 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № 391381 от 24.01.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 27.03.2025 г. до изплащане на вземането, сумата от 25,03 лева, представляваща договорна лихва за периода от 24.01.2020 г. до 09.03.2020 г., както и сумата от 185,14 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 09.03.2020 г. до 28.02.2025 г. Претендира направените разноски в заповедното и исковото производство.

В срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника, в който се изразява становище за неоснователност на предявените искове. В тази насока на първо място се излагат доводи за погасяване на вземанията по давност, а на следващо - за липса на валидно сключен договор поради липса на подпис от страна на заемателя. Излагат се и доводи, че заемателят не е имал възможност да се запознае с приложените файлове преди сключване на договора, предвид техния обем, както и че сумата реално е получена от ответника. По изложените в отговора доводи се иска отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените разноски в заповедното и исковото производство.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, и като взе предвид становищата на страните, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен договор за потребителски кредит № 391381, сключен на 24.01.2020 г. между „Сити Кеш“ ООД и Р. Н. Д., с който е уговорено, че размерът на отпуснатия заем възлиза на 500 лв., с падеж на 09.03.2020 г., при ГПР 48,62 %, ГЛП 40,05 %. Посочено е още, че заемателя дължи сумата от 262,97 лева – такса за експресно разглеждане, при което крайната сума, която следва да бъде върната възлиза на 788,00 лева.

По делото е представена разписка за извършено плащане /л. 61/, от която се установява, че на 24.01.2020г. от страна на „Сити кеш“ е нареден в полза на ответника паричен превод от 500,00 лева с основание „заем съгл. дог. 391381“.

Видно от приложения по делото договор за продажба и прехвърляне на вземания от 13.01.2022г., сключен между „Сити кеш“ ООД и ищцовото дружество на последното се прехвърля пакет от вземания съгласно приложение към него.

Установява се от представеното приложение № 1 към договора, че вземанията, 2 произтичащи от процесния договор за цесия, също са прехвърлени на ищеца.

Други относими и допустими доказателства по делото не са представени.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

По така предявените искове в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване вземането си на претендираното договорно основание и в претендирания размер; изправността на цедента – наличието на сключен договор за паричен заем между ответника и „Сити Кеш“ ООД, по който е била предоставена и усвоена твърдяната парична сума; настъпил падеж и конкретния размер на дълга, който се претендира; че е уведомил ответника за извършената цесия по реда и условията на чл.99, ал.3 ЗЗД.

Съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация - едно или повече.

В конкретния случай договорът между страните е подписан чрез използване на едно или повече средства за комуникация от разстояние – адрес на електронна поща и телефон, който е валиден начин за сключване на договори, съгласно ЗПФУР и ЗЕДЕП (преди изм. загл. - ДВ, бр. 85 от 2017 г. – предвид момента на сключване на договора).

Следва да се приеме, че ответницата е дала съгласие по отношение на същественото съдържание на договора, изразяващо се в последователно извършване на поредица от действия, свързани с подаването на заявка, прочит на договора и ОУ, последвани от предоставяне на сумата, които обстоятелства в своята съвкупност разкриват съзнателно взето решение за сключване на договора със соченото съдържание и привеждане в действие на взетото решение.

Разпоредбата на чл.3, ал.2 ЗЕДЕП приравнява електронния документ на писмения му аналог, поради което правилата за връчване на писмените изявления следва да намери приложение и относно електронните документи. Съгласно разпоредбата на чл.184, ал.1 ГПК електронният документ се представя по делото върху хартиен носител като заверен от представилата го страна препис, възпроизвеждането му на хартиен носите не променя характера му на електронен документ (в този смисъл е решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV ГО) и доколкото ответникът не е поискала представянето му на дигитален носител този препис представлява годно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание.

Договорът е сключен при спазване нормата на чл.10, ал.1 ЗПК при съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните са използвали средства за комуникация от разстояние. Съгласно чл.10, ал.2 ЗПФУР когато договорът за 3 предоставяне на финансови услуги от разстояние е сключен по инициатива на потребителя, чрез използването на средство за комуникация, което не позволява уведомяване на потребителя за условията на договора, доставчикът е длъжен да изпълни задълженията си по ал.1 незабавно след сключването на договора.

В настоящия случай ищецът не ангажира доказателства за изпълнение за задължението си за предоставяне на преддоговорна информация съобразно изискванията на ЗПФУР. Неизпълнението на тези задължения или тяхното неточно изпълнение обаче не е скрепено с изрична законова санкция, в това число недействителност на договора, извън предвидената в закона административнонаказателна отговорност, поради което съдът намира, че не е налице основание за недействителност на цялата сделка.

Неоснователно съдът намира възражението на ответника, че сумата не е реално получена. Това възражение се опровергава от представената по делото разписка за извършено плащане, която не е оспорена от ответника.

По отношение на процесния договор за потребителски кредит намира приложение ЗПК, като съгласно чл.7, ал.3 ГПК на съда е вменено задължението служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

Съдът намира, че клаузата от сключения между страните договор, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане е нищожна. Разпоредбата на чл. 10а, ал.

2 ЗПК изрично забранява на кредитора да събира от потребителя такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, какъвто именно е характерът посочената такса, поради което и на това основание уговорката се явява нищожна. На следващо място посочената такса несъмнено се явява разход по кредита и е следвало да бъдат включени в ГПР. Като не е сторено това, потребителят е бил въведен в заблуждение относно реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Така уговорената такса по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Отделно от това, посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да 4 бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

С оглед всичко изложено по-горе, съдът приема, че не са спазени посочените изисквания на ЗПК, поради което договорът за паричен заем е недействителен.

Съгласно чл. 23 ЗПК, ответникът дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви (вкл. Договорна лихва и лихва за забава) или други разходи.

Предвид гореизложеното основателен е единствено предявения иск за главница в размер на 500,00 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда до окончателното изплащане. Останалите искови претенции следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Обективираното в писмения отговор възражение за погасяване на вземането по давност е неоснователно. Това е така, тъй като приложима по отношение на задължението за главница по договор за банков кредит е разпоредбата на чл.110 ЗЗД, предвиждаща общата 5-годишна давност. Следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата на чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение за периода на обявеното извънредно положение в страната спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти, какъвто е и настоящия случай. С §13 от ПЗР към ЗИД на Закона за здравето, е предвидено, че спрелите да текат срокове по време на извънредното положение продължават да текат след изтичането на седем дни от обнародването на тази норма в Държавен вестник. С оглед предходното, за времето от 13.03.2020 г. /началото на обявеното извънредно положение в страната/ до 20.05.2020 г. /изтичане на срока от обнародване в ДВ/, т.е. период от общо 69 дни, давност не е текла. Ето защо, за периода от падежа на договора – 09.03.2020 г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда – 27.03.2025 г. 5-годишния давностен срок не е бил изтекъл.