Решение № 9680 от 26.05.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 9680 гр. София, 26.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20241110124602 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ, чл.

415, ал. 1 ГПК вр. чл. 186, ал. 2 ЗЗД и чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът „Топлофикация София” ЕАД твърди, че на 16.08.2023 г. е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против ответника Р. Н. П. да заплати сумата от 1212,37 лв., главница за топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. „** 1“, **, аб. № **, за периода м.05.2020 г.-м.04.2022 г., сумата от 13,90 лв., главница за дялово разпределение за периода м.07.2020 г.-м.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главниците от 16.08.2023 г. до окончателното изплащане, сумата от 224,45 лв., мораторна лихва върху главниците за топлинна енергия за периода 15.08.2021 г.09.08.2023 г., сумата от 2,90 лв., мораторна лихва върху главниците за дялово разпределение за периода 15.09.2020 г.-09.08.2023 г., ведно с разноски по делото. В тази връзка било образувано ч.гр.д. № 45883/2023 г. по описа на СРС, 161 с-в, като по същото била издадена исканата заповед за изпълнение. Заповедта била връчена на ответника по реда на чл. 47 ГПК, поради което на ищеца било указано да предяви искове относно вземанията си, което указание се изпълнявало с депозирането на настоящата искова молба. Ищецът сочи, че ответникът като собственик на имота бил негов клиент на топлинна енергия за топлоснабдения имот. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни Общи условия на ищеца. Тези Общи условия влизали в сила в едномесечен срок от публикуването им в един централен и един местен ежедневник и имали силата на договор. Според клаузите на приложимите в случая общи условия купувачите на топлинна енергия, какъвто бил и ответникът, били длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45- дневен срок от изтичане на 1 периода, за който се отнасят. В процесния имот през процесния период била използвана доставената топлинна енергия, но същата не била заплатена, поради което настъпила забава и се дължала и законна лихва за забава. Ищецът сочи, че в изпълнение на чл. 138б ЗЕ етажните собственици на сградата, в която се намирал процесният имот, били сключили договор за извършване на услугата дялово разпределение с „Нелбо“ АД. Сумите за топлинна енергия били начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни сметки от фирмата за дялово разпределение, на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За имота били издадени изравнителни сметки. Ето защо ищецът моли съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът му дължи 1/2 част от процесните суми – главници и лихви, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 16.08.2023 г. – датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, до окончателното изплащане. Претендира разноски.

Ответникът Р. Н. П. оспорва исковете. Оспорва да е налице облигационно отношение по продажба на топлинна енергия за битови клиенти. Оспорва да е налице писмен договор с ищеца. Оспорва доставката на топлинна енергия. Оспорва наличието на договор за избор на фирма на дялово разпределение. Прави възражение за давност. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Третото лице помагач на страната на ищеца „Нелбо“ АД не изразява становище по основателността на исковете.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства във връзка с наведените от страните доводи съгласно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главница за топлинна енергия

Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярят на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот.

Разпоредбата установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Същевременно съгласно т. 1 от Тълкувателно решение от 17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г., ОСГТК, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват имота със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и са сключили договор за продажба на топлинна енергия за този имот при общите условия на топлопреносното предприятие.

По силата на договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на ЗОбС, от 13.10.1997 г. ответникът е придобил 1/2 ид.ч. от процесния имот и отговаря за 1/2 част от задълженията за исковия период.

Не се спори, че сградата в този период е топлоснабдена и че в сградата е въведено и 2 дялово разпределение, за което е взето решение от етажните собственици – за това са представени и писмени доказателства.

Следователно, установено е принципното съществуване на облигационно отношение между ищеца и ответникща, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, което е достатъчно за доказване на иска по основание за периода. Съдържанието на този договор е уредено в представените общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответницата дори и без да ги е приела изрично съгласно нормата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ и доколкото не се твърди и установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Представени са и доказателства за публикуване на общите условия.

Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и в жилището е от значение единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно нормата на чл.

162 ГПК, според която иск, доказан по основание, не може да бъде отхвърлен, а за размера му съдът следва да ползва заключението на вещи лица или своята преценка.

В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от общия топломер, който според заключението на приетата СТЕ отговаря на метрологичните изисквания. Съобразно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на отчетената от общия топломер топлинната енергия между отделните етажни собственици е извършено по системата на дяловото разпределение по начина, регламентиран в действащата през периода нормативна уредба.

На основание чл. 153, ал. 6 ЗЕ потребителят дължи цена за топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация. Решение № 5 от 22.04.2010 г. по конст.д. № 15/2009 г. на Конституционния съд определя сградната инсталация за отопление и горещо водоснабдяване за обща етажна собственост (чл. 140, ал. 3 ЗЕ). Сградната инсталация за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост и по смисъла на Закона за енергетиката, Закона за собствеността и Закона за управление на етажната собственост.

Съгласно тълкуването на Конституционния съд при съсобствените вещи в сгради етажна собственост, след като всички обитатели участват в ползите им, изразяващи се в отопляване на цялата сграда, те трябва да участват и в тежестите, изразяващи се в заплащане на стойността на полученото количество топлинна енергия за общите части и сградната инсталация. Ето защо всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ, включително и сградната инсталация.

Съгласно Тълкувателно решение от 25.05.2017 г. по тълк.д. № 2/2016 г., ОСГК ВКС за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда етажна собственост се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не протИ.речат на разпоредбата на чл. 62 ЗЗП вр. § 1 ДР ЗЗП. Доколкото последните правила са въведени в законодателството ни за транспониране на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на 3

Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, то съдът приема, че не е налице протИ.речие с европейското законодателство за защита на интересите на потребителите досежно дължимостта на суми за сградна инсталация и досежно начина на отчитане на потребената енергия – с прогнозни суми и изравнителни сметки.

Предвид чл. 155 ЗЕ от начислените суми по прогнозно потребление следва да се приспаднат сумите по изравнителните сметки за възстановяване на клиента и да се прибавят сумите по изравнителните сметки за доплащане. При това само тези изравнителни сметки, които са за отчетните периоди. Прихващането на суми по изравнителни сметки за възстановяване на клиента със стари задължения отпреди исковия и отчетните периоди е счетоводна операция на ищеца, която няма опора нито в закона, нито в общите условия на ищеца. То би представлявало предварителен отказ от неизтекла давност и е недопустимо.

Съдът кредитира заключението на СТЕ, като компетентно изготвено и изчерпателно.

Видно от заключението в имота в исковия е начислена топлинна енергия само за битово горещо водоснабдяване и на база – поради неосигурен достъп. А, че потребителите не са осигурили достъп за отчет, това се потвърждава от писмените доказателства, представени от ФДР, а не се оспорва и от страните.

Доколкото задълженията за прогнозни суми са срочни, то с неплащането им на уговорените падежи (30 дни след края на месеца, за който се отнасят) ответницата е изпаднала в забава и дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД обезщетение в размер на законната лихва. Допустимо е, обаче, страните да уговорят друг падеж на задълженията за заплащане на топлинната енергия. Такава уговорка е в сила за периода на действие на общите условия на ищеца от 2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди в сила от 12.03.2014 г. купувачът е длъжен да заплаща стойността на реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база на изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача (което в случая не се оспорва). В този случай продавачът начислява лихва за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 ОУ, а именно върху тези, начислени с фактура за реално потребено количество топлинна енергия, определено на база на изравнителните сметки (чл.

33, ал. 4 ОУ).

Съдът намира, че част от посочените клаузи са нищожни, тъй като не са индивидуално уговорени, а освен това са неравноправни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Уговорка в общи условия на търговец монополист, която позволява търговецът да измества падежа на задължения, които имат характера на периодично плащане, в следваща година, създава значително неравновесие в отношенията с потребителя и протИ.речи на принципа на добросъвестността. В случая, падежът на прогнозните вземания за м.05.2014 г.-м.09.2014 г., които не са платени, едностранно е изместен от търговеца за след датата на общата фактура за периода м.05.2014 г.-м.04.2015 г., т.е. за следващата година. Така давността за част от тези вземания по чл. 111, б. „в“ ЗЗД е продължена едностранно от търговеца с почти година.

4

Срещу това облагодетелстване потребителят получава „компенсация“, състояща се в това, че не се начислява мораторна лихва върху вземанията за прогнозни суми на топлинната енергия, но този „баланс“ е очевидно наклонен в полза на търговеца, като се има предвид обстоятелството, че вземанията за главница са по-големи от тези за мораторна лихва. Ето защо съдът намира, че всяко едно вземане за прогнозни дялове се погасява с давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а така също със същата давност, но като вземане с относително самостоятелен характер, се погасява и вземането за изравнителна вноска. Съдът приема и, че падежът на задължението за прогнозни суми, от който тече погасителната давност, е 30 дни след месеца, за която се отнася задължението.