Решение № 262181 от 30.06.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 30.06.2022 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на първи април две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ мл. с. ВИКТОРИЯ

СТАНИСЛАВОВА при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 1979 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

С решение № 20222410 от 12.10.2020 г., постановено по гр. д. № 76897/2018 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав, е признато за установено по предявения от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.К.В., реда на чл.422 ГПК, че Л.К.В. дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ сума от 73, 90 лв. - главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода 15.07.2014 г. – 28.02.2015 г., ведно със законната лихва от 15.02.2018 г. до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 29.09.2018 г. по гр. д. № 10367/2018 г. на СРС, 82 състав, като искът е отхвърлен за разликата над присъдения размер до пълния предявен размер от 78, 38 лв. Отхвърлен е искът с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, предявен по реда на чл.422 ГПК – за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 19, 01 лв., представляваща лихва за забава за периода от 16.09.2015 г. до 02.02.2018 г. Ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК - разноски за исковото и заповедното производство в размер на 151,76 лв. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач „Техем Сървисиз“ ЕООД.

Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответницата Л.К.В.. Излага съображения, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че не дължи сумата от общо 97, 39 лв., тъй като съставлява задължение на предишния собственик на имота. Твърди, че дължимите от нея суми са погасени. Представените по делото документи за извършени плащания са за период, който следва процесния, тъй като през последния задълженото лице е предходния собственик. Твърди, че при продажбата на имота през 2016 г. всички задължения са били погасени и последващият собственик не е имал претенции за неизплатени суми по партидата към ответната страна. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като отхвърли предявените искове в тази им част.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба на ответника от „Т.С.” ЕАД. С молба от 31.03.2022 г. излага становище, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Моли съда да постанови решение, с което да потвърди решението в обжалваната част, като му присъди сторените по делото разноски включително за юрисконсултско възнаграждение. Счита, че не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение в полза на жалбоподателката, тъй като не са представени доказателства за реалното му заплащане. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна, в случай че направи искане за присъждане на такова.

Третото лице – помагач на ищеца -

„Т.С.“ ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба на ответника.

Решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:

СРС е сезиран с обективно, кумулативно съединени положителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответницата е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.153 ЗЕ за топлоснабден имот – апартамент № 21, в гр. София, ж. к. „******, аб. № 218001. Ответницата е потребила топлинна енергия, както и е ползвала услугата дялово разпределение за периода м.07.201 - м.02.2015 г., но не е заплатила тяхната стойност. Съгласно общите условия на дружеството купувачът на енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 30-дневен срок от датата на публикуването им интернет страницата на дружеството. Спрямо ответницата е постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 10367/2018 г. по описа на СРС, ГО, 82 състав, срещу която е депозирала възражение. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено между страните, че ответницата му дължи сумата от 78, 38 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода м.07.2014 г. – м.02.2015 г., ведно със законната лихва от завеждане на делото до изплащане на вземането, както и сумата от 19, 01 лв. – мораторна лихва за периода 16.09.2015 г. - 02.02.2018 г.

Претендира сторените по делото разноски.

С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответницата оспорва предявените искове. Счита, че не дължи сумата по фактура № **********/07.2015 г., тъй като същата се отнася за задължение на предишния собственик на процесиня имот. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.

На 15.02.2018 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Л.К.В. за сумата от 78, 38 лв. – главница, както и 19, 01 лв. –лихва за периода 16.09.2015 г. – 02.02.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от момента на завеждане на делото до окончателното изплащане. В т.12 от заявлението е пояснено, че соченият длъжник е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за периода м.07.2014г. - м.02.2015 г., за който е съставена обща фактура № **********/31.07.2015 г. за топлоснабдения имот находящ се на адрес: гр. София, община „Подуяне“, ж. к. „******, ет.7, ап.21, аб. № 218001. Длъжникът не е заплатил дължимите месечни суми за топлинна енергия, както и стойността на изравнителните сметки за посочения период. Претендира сторените по делото разноски.

С разпореждане от29.09.2018 ж.г. съдът е постановил исканата заповед за изпълнение срещу длъжника, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в размер на 25 лв. - държавна такса и 50 лв. - юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което заявява, че не дължи претендираните суми.

В срока по чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.

Видно от представения нотариален акт за продажба на недвижим имот № 161, том I, per. № 16384, д. № 157/2014 г. на 15.07.2014 г. Л.К.В. е придобила правото на собственост върху апартамент № 21, находящ се в гр. София, ж. к. „******, ет.8.

Със заявление - декларация от

27.03.2015 г. ответницата е поискала смяна на партидата на имота на нейно име.

От представения нотариален акт за продажба на недвижим имот № 61, том. I, рег. № 8322, дело № 50 от 2016 г., се установява, че на 22.11.2016 г. Л.В. е прехвърлила правото на собственост върху процесния апартамент № 21, находящ в гр. София, ж. к. „******, ет.8

Видно от представения протокол от проведеното на 22.08.2002 г. Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к. „******, Б и В, етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си са удостоверили горното решение.

Пред

СРС е ангажиран договор № 3617/13.09.2002 г., сключен между „Т.С.“ ЕООД - изпълнител и етажната собственост с адрес ж. к. „******, вх.Б и вх.В – възложител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното възнаграждение.

От заключението на вещото лице инж. М.Т.по изслушаната пред СРС съдебно - техническа експертиза, се установява, че за исковия период дяловото разпределение на топлинната енергия е извършвано от „Т.С.“ ЕООД, съгласно нормативните изисквания. Според главните изравнителни сметки на фирмата за дялово разпределение за разглеждания период в процесния топлоснабден имот радиаторите са демонтирани. Абонатът не е ползвал и не е заплащал топлинна енергия за отопление на имот, а е заплащал единствено стойността на топлинната енергия за сградна, инсталация, която се разпределя от фирмата за дялово разпределение между всички абонати пропорционално на пълните отопляеми обеми на имотите по проект. Стойността на изчислената сума за разглеждания период по фактури възлиза на 277, 15 л Сумата за получаване от изравнителни сметки е в размер на 198, 38 лв. Така стойността на реално доставената топлинна енергия през исковия период за сградна инсталация възлиза 78,38 лв.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при връчване на заповедта за изпълнение при условията на чл.47, ал.5 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.1 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Съгласно нормата на чл.153 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“ и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите и да заплащат цена за топлинна енергия. Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ постановява, че продажбата топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие.

Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР

№ 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.