Определение № 15882 от 22.08.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 15882 гр. София, 22.08.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-A, в закрито заседание на двадесет и втори август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно частно гражданско дело № 20251100503697 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 413, ал. 1 ГПК

Образувано е по частна жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД против заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 27.07.2023 г., издадена по гр. д. № 39804/2023 г. по описа на СРС, 171 състав, в частта за разноските.

Жалбоподателят навежда възражение за прекомерност на присъдените със заповедта за изпълнение разноски за адвокатско възнаграждение на заявителя, чиито процесуален представител подал единствено бланково заявление по образец, за което действие се следвало минимално възнаграждение от 50 лв. Моли съда да намали адвокатското възнаграждение на заявителя до посочения размер.

Заявителят З.Т.Ф., чрез процесуалния си представител адв. К.Б., е подал отговор на жалбата, в който счита същата за неоснователна. Съгласно актуалната съдебна практика на ВКС преценката на съда относно размера на възнаграждението не следвало да е в ущърб на процесуалния представител на страната, при положение, че се претендира възнаграждение в рамките на минимума за съответното процесуално действие и същото съответства на сложността и обема на извършените по делото действия. В случая, освен справедливо възмездяване за положения труд, хонорарът служел и като санкция за недобросъвестния кредитор, които претендирал плащания по нищожни съгласно ЗПК договори.

Съдът, след като разгледа частната жалба и съобрази данните по делото, намира следното:

Производството по гр. д. № 39804/2023 г. по описа на СРС, 171 състав, е образувано по заявление на З.Т.Ф. за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК срещу длъжника „Профи Кредит България“ ЕООД, за сумата от 719 1 лева, представляваща част от неоснователно платената от заявителя на длъжника сума от 918,19 лева по договор за потребителски кредит от 28.11.2021 г., който договор бил признат за нищожен като противоречащ на закона и на добрите нрави с окончателно решение от 15.02.2023 г. на ОС – гр.

Кърджали, I I състав, по гр. д. № 279/2022 г. На 27.07.2023 г. съдът издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като в полза на заявителя присъдил и държавна такса от 25 лева и адвокатско възнаграждение от 480 лева.

Представителството на заявителя е осъществено в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА, от адв. К.Б..

Заповедта е връчена на длъжника на 07.08.2023 г., който на 30.08.2023 г. подал възражение по 414а ГПК, в което посочил, че не дължи изпълнение на вземането по заповедта поради извършено плащане на претендираната от заявителя сума за главница на 22.08.2023 г., като посочва, че не е дал повод за подаване на заявлението и не следва да дължи разноски. Към молбата е приложил служебен бон от „Български пощи“ ЕАД, ПС с. Гърбище, за приемане на паричен превод с получател Зейнеб Фетова. На същата дата длъжникът подал и частна жалба срещу заповедта по чл. 410 ГПК, в частта за разноските, по която е образувано настоящото дело.

С разпореждане от 01.09.2023 г. по реда на чл. 414а, ал. 3 ГПК съдът е разпоредил препис от възражението да се изпрати на заявителя, който в тридневен срок да подаде писмено становище по него, като са му указани последиците по чл. 414а, ал. 4 ГПК при неизпълнение.

Разпореждането е връчено на 12.09.2023 г., като с молба от 15.09.2023 г. заявителят е потвърдил плащането на претендираната със заявлението главница и на разноските за държавна такса. Посочва, че с извършеното плащане длъжникът признал претенциите на заявителя, за когото не съществувал друг начин да ги предяви, освен по съдебен ред. Счита, че му се следват разноски в заповедното производство.

С разпореждания от 04.10.2023 г. и 24.01.2024 г. районният съд след дадени указания за заплащане на държавна такса и изпълнението им изпратил частната жалба срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските на СГС по компетентност.

По частната жалба първоначално е било образувано производство по г. д.

№ 1493/2024 г. на СГС, ГО, ЧЖ-IV-A състав, като с определение от 06.06.2024 г. съдът е прекратил производството и е върнал делото на СРС за произнасяне по възражението на длъжника, съгласно чл. 414а, ал. 4 ГПК, което произнасяне е от значение за извършване на последваща преценка относно необходимостта от администриране на подадената частна жалба по чл. 413, ал.

1 ГПК против заповедта, в частта за разноските.

В изпълнение на указанията на въззивната инстанция първоинстанционният съд е постановил разпореждане по чл. 414а, ал. 4 ГПК на 23.02.2025 г., с което е обезсилил издадената заповед за изпълнение, в частта за главницата от 719 лв., за законната лихва върху нея и за държавната 2 такса от 25 лв. Определението е връчено на страните на 26.02.2025 г. и на 04.03.2025 г., като срещу него не е подадена частна жалба.

При така установеното съдът намира жалбата по чл. 413, ал. 1 ГПК за основателна, по следните съображения:

Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася по искането за разноски.

Заповедното производство приключва с издаването на поисканата от заявителя заповед за изпълнение. При уважаване на искането да издаде заповедта за изпълнение, съдът следва да присъди на заявителя и направените от него във връзка с производството разноски.

За пораждане правото на страната да получи адвокатско възнаграждение е необходимо да се докаже, че в хода на производството същата е представлявана от адвокат, съгласно представено пълномощно, както и реалното заплащане на уговореното адвокатското възнаграждение по сключен договор за правна защита и съдействие, съответно осъществяването му при условията на чл. 38 ЗА, както е в процесния случай.

При обсъждане на възражението на жалбоподателя относно размера и основанието за присъждане на адвокатското възнаграждение съдът намира следното.

С Решение от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 на СЕС по преюдициално запитване е прието, че: „1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на 3 адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.“ Даденото в решението на СЕС тълкуване на чл. 101, §1 ДФЕС има задължителен характер за националните съдилища, поради което съдът не следва да съобразява минимумите на адвокатските възнаграждения предвидени в едноименната наредба и може да определи възнаграждение и под тях, като при определяне на дължимото от насрещната страна възнаграждение съдът следва да прецени вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото, като минималните размери по Наредбата № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да служат единствено като ориентир.

В случая заповедното производство пред районния съд е образувано по заявление на едно лице, като срещу жалбоподателя е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 719 лева - главница за платено задължение по нищожен договор, с присъдено адвокатско възнаграждение в размер от 480 лв.

Съдът счита, че заповедното производство не се характеризира с каквато и да било правна и/или фактическа сложност, доколкото в неговия ход не се събират доказателства и не се провеждат открити съдебни заседания, като извършените от процесуалния представител на заявителя действия на този етап от процеса се свеждат единствено до попълване на заявление по образец, в което се индивидуализира претендираното вземане. Материалният интерес не е висок, а освен това в конкретния случай се претендира връщане на сума, платена по договор, чиято нищожност е установена в отделно производство.

Посоченото налага извод за прекомерност на присъденото от районния съд възнаграждение от 480 лв., което е повече от половината от материалния интерес по делото.

Предвид изложеното настоящият състав намира, че справедливият размер на дължимото на процесуалния представител на заявителя адвокатско възнаграждение е 200 лева.

На основание чл. 38, ал. 2 ЗА правото да получи възнаграждението е на адвоката, осъществил безплатното представителство, поради което неправилно СРС е присъдил такова в полза на заявителя, като след връщане на делото първоинстанционният съд следва да извърши преценка за наличие на основание за поправка на очевидна фактическа грешка в заповедта за изпълнение по реда на чл.247 от ГПК.

Съобразно изложеното заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №22132 от 27.07.2023 г., издадена по ч. гр. дело № 4

39804/2023г. по описа на СРС, 171 състав, следва да бъде отменена в частта на разноските за адвокатско възнаграждение за сумата в размер над 200 лева до присъдения размер от 480 лева.

По изложените мотиви, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №22132 от 27.07.2023 г., издадена по ч. гр. дело № 39804/2023г. по описа на СРС, 171 състав, в частта, с която е разпоредено длъжникът „Профи кредит България“ ЕООД да заплати на заявителя З.Т.Ф. разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над сумата от 200 лева до присъдения размер от 480 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5