Решение № 9 от 18.02.2026, Районен съд - Царево

РЕШЕНИЕ

№9 гр. Царево, 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЦАРЕВО, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Златомира М. Стефанова при участието на секретаря Стефка Б. Илиева като разгледа докладваното от Златомира М. Стефанова Гражданско дело № 20252180100541 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на Г. Е. К. срещу "П. К. Б." ***.

Ищецът твърди, че между него и ответника е сключен договор за потребителски кредит №***/****. Сочи, че в раздел ***„П.“ на договора е уговорена клауза, предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги - „Ф.“ в размер на 1600лв. и „Ф.“ в размер на 2800лв., общо 4400лв., което възнаграждение е включено в дължимите от ищеца плащания. Според ищеца сочените клаузи в договора са нищожни, за което се сочат различни основания. Твърди се, че процесните клаузи противоречат на „добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, доколкото водят до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение и до необосновано облагодетелстване на кредитора за сметка на потребителя, като значително увеличават общата сума, подлежаща на връщане. Твърди се, че същите противоречат и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която не се допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а тези услуги по своята същност са именно такива. Излага се, че уговореното възнаграждение за посочените допълнителни услуги представлява прикрита такса за усвояване и управление на кредита, не следва да се събира отделно и следва да бъде включена в годишния процент на разходите по кредита. Поддържа се, че чрез тези клаузи се заобикалят ограниченията на ЗПК относно допустимите разходи по кредита – чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се, че поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по допълнителните услуги в размера на ГПР, същият не съответства на действително прилагания по кредитното правоотношение и това е заблуждаваща търговска практика и самостоятелно насочва към преценка за неравноправния характер на клаузите по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Излагат се доводи, че клаузите са неравноправни по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП, тъй като не са индивидуално уговорени, а са част от предварително изготвен стандартен договор, по който потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, поради което същите създават 1 значително неравновесие между правата и задълженията на страните в ущърб на потребителя. Твърди се, че клаузите са и неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. С оглед на изложеното се иска прогласяване нищожността на клаузите, предвиждащи заплащане на възнаграждение за допълнителните услуги „Ф.“ и „Ф.“. Претендират се разноски. Ангажират се писмени доказателства.

В законоустановения срок е постъпил отговор от ответника „П. К. Б.“ ***, който изцяло признава така предявения иск относно нищожността на клаузите от договора за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на възнаграждение за допълнителните услуги „Ф.“ и „Ф.“. Ответникът заявява, че с оглед установената съдебна практика не оспорва иска и моли съдът да се произнесе с решение при условията на чл. 237 ГПК. Прави възражение относно разноските, като счита, че не е дал повод за завеждане на делото и иска разноските да бъдат възложени върху ищеца на основание чл. 78, ал. 2 ГПК, евентуално – да бъде определено адвокатско възнаграждение под минималния размер.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира следното:

Предявени са обективно съединени установителни искове при условията на евентуалност, както следва: 1/главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 и сл. ЗЗП, за прогласяване нищожността на договорна клауза, съдържаща се в раздел **„П.“ от Договор за потребителски кредит № ***/***., предвиждаща заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги „Ф.“ и „Ф.“, поради противоречие със закона; 2/евентуален установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на договорна клауза, съдържаща се в раздел **„П.“ от ДПК №***/***., предвиждаща заплащането на пакет от допълнителни услуги – „Ф.“ и „Ф.“ по договора, поради противоречие с добрите нрави.

В съдебната практика се е утвърдило разбирането, че исковете за нищожност на сделка на повече от едно основание се съединяват помежду си в условията на евентуалност, като за съда съществува задължение да ги разгледа в поредност от най-тежкия, сочен от ищеца порок – към най-лекия. Ето защо, първо следва да бъде разгледан искът с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – за нищожност на клаузата поради противоречие с конкретни текстове от закона, а при условията на евентуалност – този с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за нищожност на клаузата поради накърняване на добрите нрави.

Предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 и сл. ЗЗП е допустим, доколкото ищецът като страна по процесния договор всякога разполага с интерес от прогласяване нищожността на целия договор или на отделна клауза от него (какъвто е и процесният случай). Допълнително, искът е предявен и срещу надлежна страна, тъй като именно ответникът е кредитор за вземанията по процесния договор за потребителски кредит.

С оглед направеното от ответника признание на исковата претенция (с отговора на исковата молба), както и заявеното от ищеца искане за постановяване на решение при признание на иска, съдът счита, че исковата претенция е основателна и следва да бъде прогласена нищожността на клаузата на раздел ***от Договор за потребителски кредит №***/***., касаеща заплащането на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Ф.“ в размер на 1600лв. и „Ф.“ в размер на 2800лв., на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 и сл. ЗЗП.

Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал. 2 ГПК в мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска. Налице са предпоставките на чл. 237 ГПК като съдът счита, че така извършеното признание не противоречи на закона или на добрите нрави, както и че не касае право, с което страната не може да се разпорежда.

2

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той се разпорежда със своето право на защита като заявява, че се отказва от защита срещу иска, тъй като искът е основателен. Това може да се осъществи на всеки един етап от производството, като признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 ГПК или ще остави съдът да постанови решение по чл. 235 ГПК. Доколкото ответникът заявява изрично в отговора на исковата молба, че признава иска, а ищецът с молба от *** заявява, че иска постановяване на решение, съобразно изразеното признание, съдът следва да зачете извършеното признание, уважавайки исковата претенция на това основание.

По отговорността за разноски:

Предвид изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК е неприложима, тъй като ответникът е дал повод за завеждане на иска – процесната клауза е била включена в договора и е пораждала действие към момента на предявяване на иска, като не са налице данни за доброволното й отстраняване преди сезиране на съда.

Представен е списък по чл. 80 ГПК, с който се претендира адвокатско възнаграждение в размер на 433,58 евро с ДДС. От представения договор за правна защита и съдействие се установява, че защитата е осъществена безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., като съгласно ал. 2 при осъждане на насрещната страна адвокатът има право на възнаграждение.

Съдът, съобразявайки разпоредбата на чл. 36 ЗАдв., Наредба №**/***., постановките в Решение на ***по дело ***/***от *** и конкретната фактическа и правна сложност на делото, намира, че претендираното възнаграждение е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК. Делото е приключило след изрично признание на иска, без събиране на доказателства и при провеждане на едно открито съдебно заседание, без явяване на процесуален представител на ищеца, поради възнаграждението следва да бъде определено в размер на 280 евро с ДДС.

Така мотивиран и на основание чл. 237, ал. 1 ГПК, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл.

10а, ал. 2 ЗПК, чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 и сл. ЗЗП клаузата в раздел **„П.“ от Договор за потребителски кредит № ***/***., сключен между Г. Е. К., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул. „Р.“ №**и „П. К. Б.“ ***, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., кв. „М.“, бул. „Б.“ ****, предвиждаща заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги „Ф.“ в размер на 1600 лв. и „Ф.“ в размер на 2800 лв.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК "П. к. Б." ***, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., кв. „М.“, бул. "Б." ***да заплати по сметка на Районен съд Царево в полза на бюджета на съдебната система сумата от 90евро, представляваща държавна такса по делото, от заплащането на която ищецът е бил освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв. "П. к. Б." ***, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. С., кв. „М.“, бул. "Б." ****, да плати на ***Д. В. М., с адрес гр. П., ул. „П.“ ****сумата 280 евро с ДДС - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Г. Е. К. по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Бургас в двуседмичен срок от връчването му на страните.

3

Съдия при Районен съд – Царево: _______________________

4

----- следващ документ -----

РЕШЕНИЕ

№9 гр. Царево, 18.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЦАРЕВО, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Златомира М. Стефанова при участието на секретаря Стефка Б. Илиева като разгледа докладваното от Златомира М. Стефанова Гражданско дело № 20252180100541 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба на Г. Е. К. срещу "П. К. Б." ***.

Ищецът твърди, че между него и ответника е сключен договор за потребителски кредит №***/****. Сочи, че в раздел ***„П.“ на договора е уговорена клауза, предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги - „Ф.“ в размер на 1600лв. и „Ф.“ в размер на 2800лв., общо 4400лв., което възнаграждение е включено в дължимите от ищеца плащания. Според ищеца сочените клаузи в договора са нищожни, за което се сочат различни основания. Твърди се, че процесните клаузи противоречат на „добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, доколкото водят до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение и до необосновано облагодетелстване на кредитора за сметка на потребителя, като значително увеличават общата сума, подлежаща на връщане. Твърди се, че същите противоречат и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която не се допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а тези услуги по своята същност са именно такива. Излага се, че уговореното възнаграждение за посочените допълнителни услуги представлява прикрита такса за усвояване и управление на кредита, не следва да се събира отделно и следва да бъде включена в годишния процент на разходите по кредита. Поддържа се, че чрез тези клаузи се заобикалят ограниченията на ЗПК относно допустимите разходи по кредита – чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди се, че поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по допълнителните услуги в размера на ГПР, същият не съответства на действително прилагания по кредитното правоотношение и това е заблуждаваща търговска практика и самостоятелно насочва към преценка за неравноправния характер на клаузите по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Излагат се доводи, че клаузите са неравноправни по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП, тъй като не са индивидуално уговорени, а са част от предварително изготвен стандартен договор, по който потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, поради което същите създават 1 значително неравновесие между правата и задълженията на страните в ущърб на потребителя. Твърди се, че клаузите са и неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. С оглед на изложеното се иска прогласяване нищожността на клаузите, предвиждащи заплащане на възнаграждение за допълнителните услуги „Ф.“ и „Ф.“. Претендират се разноски. Ангажират се писмени доказателства.