Решение № 4480 от 29.09.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4480 гр. Пловдив, 29.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330116719 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от „Кредит Инс“ АД срещу А. Б. Ш., с която е предявявен иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответника дължи на ищеца сумата от 1450,67 лева, равняващи се на 741,72 евро, представляваща главница по Договор за потребителски кредит „****“ № *******/*** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда – 13.08.2025 г., до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 284/26.08.2025 г. по ч. гр. д. № 434/2025 г. по описа на Районен съд Царево.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит „****“ № *******/*** г., по силата на който ищецът предоставил на ответницата сумата в размер на 1700 лева, която следвало да бъде върната в срок до 13.05.2026 г. Посочва се, че първата вноска по кредита била напълно заплатена, след което ответникът преустановил плащания. Поради изложеното вземанията по договора били обявени за предсрочно изискуеми. Поради непогасяване на дължимите по процесния договор за кредит суми, ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу ответника, въз основа на което било образувано ч.гр.д. № 434/2025 г. на Районен съд Царево, и издадена Заповед № 284/26.08.2025 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Заповедта била връчена по реда на чл. 47, ал.5 ГПК, поради което се обосновава правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК. По гореизложените съображения ищецът моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск. Претендира присъждане на сторените разноски в исковото и заповедното производство В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от особения представител на ответника – адв. К., с който се излагат съображения за допустимост, но неоснователност на предявената искова претенция. Възразява 1 се, че от страна на ищеца не са представени доказателства, че сумата е реално предоставена на ответника. Посочва се, че по делото не се установява, че ответникът е предоставил личните си данни и документ за самоличност на ищеца, чрез които да е потвърдено сключването на договора. Липсвали и доказателства каква част от главницата е погасена с извършеното плащане.

Оспорва се и да е настъпила предсрочната изискуемост на вземанията по договора.

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за потребителски кредит „****“ № *******/*** г., сключен между страните, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 1700,00 лева, която е следвало да бъде върната, ведно с лихви, на петнадесет месечни вноски, при фиксиран лихвен процент от 36,00 % и ГПР в размер на 49,70 %. Съобразно чл. 7, ал.1 от договора, ако ответникът не представи гаранция по договора в законоустановения срок, той дължи неустойка в размер на 1275,00 лева.

С молба вх. № ***/*** г. по описа на Районен съд Пловдив от ищеца се признава, че ответникът е направил едно плащане по договора в размер на 249,33 лева.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Предявен е иск с правно основание чл. чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД.

За основателността предявения иск дружеството – ищец следва да установи валидно договорно основание – Договор за потребителски кредит „****“ № *******/*** г., обвързващо страните. Същият е представен към исковата молба, като в тази насока не се споделят наведените възражения от особения представител на ответника, че между страните не е сключен договор за кредит. Действително, договорът между страните е сключен от разстояние, но от страна на ответника по договора е заплатена сумата в размер на 249,33 лева. Посоченото представлява извънсъдебно признание, че между страните е сключен договор за кредит с посочените от ищеца параметри.

Въпреки изложеното съдът намира, че така сключеният договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, за което съдът следи служебно, предвид обстоятелството, че ответникът има качеството на потребител, като съображенията за това са следните:

Съгласно посочената разпоредба, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 7, ал.1 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 1275,00 лева. Разпоредбата на чл. 5, ал.3 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури гаранция от банкова или небанкова финансова институция за целия срок на кредита на стойност – дължимите главница и лихви. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 5, ал.3 и чл. 7, ал.1 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения 2 договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 5, ал.3 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за цялата сума по договора за кредит и за целия негов срок. Поставя се въпросът, ако същият би могъл да осигури такава гаранция, поради каква причина ще търси бързо финансиране от небанкова финансова институция. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва неустойката към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,70 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта 3 на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за потребителски кредит „****“ № *******/*** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. От представения по делото Договор за потребителски кредит се изясни, че предоставената сума от ищеца на ответника е в размер на 1700,00 лева. От страна на ищеца е направено признание, че ответникът е заплатил по договора сумата в размер на 249,33 лева, респ. остатъчната чиста стойност по кредита възлиза на сумата в размер на 1450,67 лева, равняващи се на 741,72 евро. Посочената сума е и претендираната от ищеца, поради което предявеният иск се явява доказан в пълен размер и като такъв, следва да бъде уважен.

В тази насока неоснователно се явява възражението на ответника, че липсват доказателства за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора. Действително, заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е постъпило на 13.08.2025 г., респ. преди изтичане на срока на договора, но към датата на приключване на съдебното дирене – 24.09.2026 г., е настъпил крайният падеж за връщане на сумите по договора, който новонастъпил факт следва да бъде отчетен по реда на чл. 235, ал.3 ГПК.

Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че за връщане на посочената сума не се явява необходимо обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по договора.

По разноските:

При този изход на спора, право на разноски на основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът. Доказателства за извършени такива са представени за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000,00 лева, равняващи се на 511,29 евро, за заплатена държавна такса в размер на 14,46 евро и за заплатен депозит за особен представител в размер на 227,55 евро. С оглед изложеното следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в общ размер на 753,30 евро.

Разпечатката съдържа 28 от 38 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b9ed4fce-7bf8-4aba-8c33-81cd9da2083c