Решение № 4601 от 16.11.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4601 гр. Пловдив, 16.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Костадин Б. Иванов при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Гражданско дело № 20235330100092 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК 131001375, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Витоша, ж.к.

Малинова долина, ул. „Рачо Петков Казанджията“ № 4-6, с която е предявен иск срещу Н. П. Х., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул. „*****“ № **, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 5 593,47 лева – главница по Договор за потребителски паричен кредит № ***** от ******г., 533,43 лв. – договорна лихва за периода ******* г. – ******* г., 670,15 лв. обезщетение за забава за периода от ******* г. до ******* г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда ******* г. до окончателното погасяване на вземането, които суми е издадена Заповед № *******/******* г. за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № *******/*******. по описа на ПРС, ХІХ гр.с.

В исковата молба се твърди, че между „УниКредит Кънсюмър Файнансинг“ ЕАД, като кредитор, и Н. Х., като длъжник, е сключен Договор за потребителски паричен кредит № ******* от дата *******г., по силата на който е отпуснат кредит в размер на 7 660,69 лв., при уговорен ГЛП от 16 %, дължимите суми по който ответницата следвало да върне на 22 месечни анюитетни вноски с краен срок за погасяване – ******* г. След преустановяване на плащанията била останала непогасена главница от 5 593,47 лева, като крайният падеж за плащане на задължението бил изтекъл.

На основание Договор за продажба и прехвърляне на вземания от ******* г. и 1 приложенията към него „УниКредит Кънсюмър Файнансинг“ ЕАД прехвърлил процесните вземания на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, за което ответницата Х. била уведомена на основание чл. 99 ЗЗД. Съобщението било връчено лично на длъжника чрез пълномощник на цедента на дата ******* г.

За процесното вземане „ЕОС Матрикс“ ЕООД бил подал заявление по чл. 410 ГПК, въз основа на което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.

*******/******* г. по описа на ПРС, ХІХ гр.с. Срещу заповедта длъжникът подал възражение, че не дължи изпълнение по заповедта, което обосновавало интереса на ищцовото дружество от предявяване на настоящия иск. По изложените съображения се моли за уважаване на исковата претенция и присъждане на сторените разноски. Представя писмени доказателства по опис и моли за допускане на ССчЕ при оспорване на исковата претенция.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпило отговор от Н. Х., чрез адв. Е. И., с който се оспорва иска като неоснователен и се възразява срещу дължимостта на процесните суми. Ответницата счита размера на договорната лихва за завишен, както и че няма основание за начисляването й предвид наличието на неравноправни клаузи в договора и ОУ. Липсвало и постигнато съгласие относно методиката, по която ще се изменя лихвения процент, поради което сочи, че е налице едностранна промяна в размера на лихвата, извършена извън рамките на породената между страните облигационна връзка. Изтъква се, че ответната страна е потребител и приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК. Счита, че са налице нарушения на чл. 143 ЗЗП, тъй като банката си била запазила правото едностранно и неограничено да увеличава лихвения процента по кредита, при неясна методика, което водело до неравновесие в правата между кредитор и длъжник. По-конкретно се развиват съображения за нарушение на изискванията на чл. 143, ал. 2 , т. 3, т.

9, т. 10 и т. 12 ЗЗП. Възразява се още, че лихвеният процент противоречи и на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, тъй като не бил ограничен от размер, дефиниран от МС или БНБ, а зависил и от величини, определени единствено от банката.

Отново се поддържа, че лисвало съгласие между страните относно методиката за изменение на лихвения процент, в която насока се изтъква, че промяната в размера на лихвата се извършвала едностранно от банката по критерии, стоящи извън кредитното правоотношение и които не можели да обвържат кредотиполучателя. Извън горното се твърди, че дори да се приемело, че методологията на промяна на лихвения процент да е част от ОУ на банката, то ответницата не била приела същите писмено и те не й били предадени, поради което и не я обвързвали. Развиват се допълнителни съображения в насока, че клаузите в договора досежно изменението на лихвения процент са неясни и липсва информация по какви критерии ще се извършва промяната, което противоречало на чл. 143, ал. 2, т. 18 ЗЗП и чл. 59, ал. 2 ЗКИ.

По допустимостта на предявените искове:

Видно от приложеното ч.гр.д. № ******* г. по описа на ПРС, ХІХ гр.с. , образувано по депозирано от „ЕОС Матрикс“ ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед № *******/******* г. Срещу заповедта е постъпило 2 възражение по чл. 414 ГПК в месечния срок, поради което с разпореждане съдът е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземанията си на основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК. В законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Затова предявените искове са допустими.

По основателността на предявените искове:

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен Договор за потребителски паричен кредит № ******* от ******* г., ведно с приложенията към него, в това число общи условия и погасителен план, всички подписани от страните. Договорът е сключен между Н. Х., като кредитополучател, и „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД, като кредитодател. Видно от съдържанието на договора и приложенията към него /л.7-17 от делото/ на кредитополучателя е бил опуснат кредит в размер на 7 660,69 лв., без такса за разглеждане на кредита, с фиксиран годишен лихвен процент от 16 %, при ГПР от 17,23 % и посочена обща стойност на кредита от 9126,80 лв. В договора за кредит и приложимите към него общи условия, в частност чл. 7 от същите, не е предвидена възможност за едностранна промяна на лихвения процент по преценка на кредитора или по обективни фактори, стоящи извън волята на кредитополучателя.

От приложения Индивидуален договор за продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ от ******* г. /л.18-23/, потвърждението за извършената цесия от цедента и Приложение № * от дата ******* г. към същия /л. 24-27/ се установява, че вземането по процесния договор, ведно с всички привилегии и обезпечения, е прехвърлено от „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД на „ЕОС Матрикс“ ЕООД. По делото е представено и пълномощно от цедента „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД в полза на цесионера „ЕОС Матрикс“ ЕООД /л.32-33/ и такова за преупълномощаване от „ЕОС Матрикс“ ЕООД в полза на АД „И. и Д.“ и от дружеството в полза на адвокатите, вкл. адв. Ж. Д. /л.33-37/, с което първо цесионера, а впоследствие и адвокатското дружество и адвокатите в него са упълномощени да уведомят длъжниците по прехвърлените вземания за извършената цесия. В тази насока към исковата молба е приложено и уведомление до Н. Х. от адв. Ж. Д. като пълномощник на цедента, с което се уведомява ответницата за извършената цесия.

По делото е прието и заключение по ССчЕ, неоспорено от страните и кредитирано от съд като компетентно изготвено. Съгласно същото по процесния Договор за кредит № ******* кредитополучателя Н. Х. е усвоила сумата в размер на 7 660,59 лв., с които е реструктурирано предходно нейно задължение по потребителски кредит № ******* г. От дължимите по договора суми, към цедента са платени общо 3 311,07 лв., като последната вноска е на дата ******* г. След тази дата няма плащания към цедента, нито такива към цесионера след цесията от ******* г. Вещото лице посочва, че е 3 имало корекция в погасителния план, при която са изместени девет вноски и срокът на договора е удължен с девет месеца, което е рефлектирало и върху сумата, начислена за възнаградителната лихва. Към датата на депозиране на заявлението – ******* г., размерът на главницата е 5 593,47 лв., а този на договорната лихва, съобразно първоначалния погасителен план, е 533,43 лв., начислени за периода ******* г. – ******* г. Законната лихва за забава върху главница за периода ******* г. – ******* г. вещото лице сочи, че е в размер на 670,15 лв. По въпросите на ответната страна експертът е изтъкнал, че възнаградителната лихва на годишна база за периода от сключване на договора до подаване на заявлението е била във фиксиран размер от 16 %, без да е имало промяна в нейния размер, вкл. и по инициатива на банката.

Размерът на лихвата не е зависел и от външни фактори, в това число и индекси СОФИБИД и СОФИБОР, като изрично се посочва от вещото лице, че договорът е сключен след преустановяване от БНБ на изпълнението на дейности, свързани с изчисляването и публикуването на справочници по тези индекси.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ ЕАД и Н. Х. е възникнало облигационно правоотношение по Договор за потребителски паричен кредит № ******* от *******г., с посочено по-горе в настоящите мотиви съдържание. При това правоотношение ответницата е имала качеството на кредитополучател, но също така и на потребител, по смисъла на § 13, т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП. В тази насока тя се ползва със закоустановената потребителска закрила, паради което приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП.

Въведени са оплаквания и възражения от ответната страна, подробно развити в отговора на исковата молба, за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор за кредит и приложимите към него общи условия, които клаузи касаят реда за определяне на размера на възнаградителната лихва по договора и в частност, че този размер можел едностранно да бъде изменян по усмотрения на банката – кредитор. При доказателствена тежест за ответната страна обаче тези възражения останаха недоказани. Видно е от съдържанието на процесния договор за кредит, че годишния лихвен процент е във фиксиран размер от 16 %, като нито в договора, нито в общите условия са предвидени хипотези за неговото изменение за срока на договора. Още повече липсват и такива основания за промяна на лихвения процент, зависещи изцяло от волята на кредитора, без да бъде съобразено поведението на длъжника. Лихвата в случая не се формира от изначално дефиниран базов лихвен процент, към който да се добавят други компоненти, вкл. стоящи вън от съдържанието на облигационното правоотношение, с оглед на определена методика, в каквато насока се излагат съображения от ответната страната. Напротив, както се посочи тя е във фиксиран за целия срок на договора размер, без същият да е бил променян. Последното се установява и от заключението на вещото лице по приетата ССчЕ. Размерът пък на възнаградителната лихва на годишна база в случая е ясно посочен в текста на договора. Допълнително следва да се 4 посочи, че липсва нормативноустановено ограничение конкретно за размера на договорната възнаградителна лихва. Налице е такова за годишния процент на разходите – чл. 19, ал. 4 ЗПК, което имплицитно ограничава и размера на лихвата. Според посочената разпоредба обаче ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България, което е около 50 % на година база. В случая лихвата е 16 %, при процент на оскъпяване на кредита от 17,23 %, което положително не води до нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Назад във времето съдебната практика е била извела ограничения в размера на възнаградителната лихва, мотивирани от принципите за справедливост и добросъвестно упражняване на права, като е предвидено ограничение в максималният размер на лихвата (възнаградителна или такава за забава) и е прието, че уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави (вж. Решение № ******* г. по гр. д. № ******* ВКС – II ГО, Решение № ******* г. по гр. д. № ******* г. на ВКС –II ГО, Решение № ******* г. по гр. д. № ******* г. на ВКС – II ГО, Определение № ******* г. по гр. д.