Решение № 482 от 28.12.2023, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 482 гр. Перник, 28.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

ЛОРА Р. СТЕФАНОВА

ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ при участието на секретаря ЕМИЛИЯ Г. ПАВЛОВА като разгледа докладваното от ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ Въззивно гражданско дело № 20231700500695 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава XX от ГПК.

С решение № 530 от 19.05.2023 г., постановено по гр.д. № 5060/2022 г. на Районен съд Перник, е признато за установено по предявените искове по реда на чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК, че З. М. М. не дължи на „Ай Ти Еф Груп“ АД следните вземания, начислени по договор за потребителски кредит № ***

- сумата от 60,00 лв., представляваща такса за преференциално обслужване за периода от 20.07.2022 г. до 20.06.2023 г.;

- сумата от 1543,60 лв., представляваща неустойка за периода от 20.07.2022 г. до 20.06.2023 г.

Със същото решение е отхвърлен предявеният от З. М. М. срещу „Ай Ти Еф Груп“ АД иск за признаване за установена недължимостта на сумата от 349,44 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.07.2022 г. до 20.06.2023 г.

На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „Ай Ти Еф Груп“ АД е осъдено да заплати на адвокат Н.И.И. сумата от 303,80 лв., представляваща възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство на З. М. М..

На осн. чл. 78, ал. 1 вр. ал. 3 ГПК З. М. М. е осъдена да заплати на „Ай Ти Еф Груп“ АД сумата от 2,06 лв., представляваща разноски по компенсация пред първата инстанция.

Пред РС са постъпили две молби по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Първата е от процесуалния представител на ищеца – адвокат И., с искане да 1 му бъдат присъдени още 726,20 лв. адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА.

Втората е от ответника с искане да му бъде увеличено присъденото адвокатско възнаграждение съобразно актуалните размери, предвидени в Наредба № 1/2004 г., както и съобразно броя на предявените искове.

С определение № 2192 от 07.07.2023 г. РС се е произнесъл по молбата на процесуалния представител на ищеца и е изменил решението в частта за разноските, дължими от „Ай Ти Еф Груп“ АД на адвокат И., като е увеличил възнаграждението по чл. 38 ЗА на адвокат И. до сумата от 460,36 лв.

С определение № 2277 от 17.07.2023 г. РС се е произнесъл по молбата на ответника и е изменил решението в частта за разноските, дължими от З. М. М. на „Ай Ти Еф Груп“ АД, като е увеличил стойността на разноските по компенсация в полза на „Ай Ти Еф Груп“ АД до сумата от 24,48 лв.

Срещу отхвърлителната част на решението е постъпила въззивна жалба от ищеца З. М.

М.. Жалбоподателят поддържа, че целият договор за кредит е недействителен поради противоречието му с чл. 10 и 11 от ЗПК. Навежда довод, че уговорената възнаградителна лихва надхвърля над 4 пъти законната лихва, поради което и на това самостоятелно основание клаузата за тази лихва е недействителна. Моли съдът да отмени решението в обжалваната част и да уважи иска за признаване за установено, че не дължи сумата от 349,44 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.07.2022 г. до 20.06.2023 г. Претендира разноски пред двете инстанции за този иск.

Въззиваемата страна „Ай Ти Еф Груп“ АД оспорва въззивната жалба с отговор в срок.

Моли решението на първия съд да бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира разноски.

„Ай Ти Еф Груп“ АД е подало и частна жалба срещу определение № 2192 от 07.07.2023 г., с което е увеличено дължимото на адвокат И. възнаграждение от 303,80 лв. до 460,36 лв.

С отговор в срок З. М. М. - като насрещна страна по частната жалба, я оспорва.

По валидността на решението и допустимостта му в обжалваната част:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

Решението е допустимо – налице са процесуалните предпоставки за съществуване и упражняване на правото на иск, като първоинстанционният съд се е произнесъл при спазване на диспозитивното начало в исковия процес (чл. 6, ал. 2 ГПК).

По правомощията на съда относно правилността на решението в обжалваната част:

По въпросите за правилността на решението съдът е ограничен от конкретните оплаквания в жалбата освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните, констатира нарушение на императивна материална норма (т. 1 от ТР 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) или нищожността на правни сделки и отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства (ТР 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС).

В настоящото въззивно производство по иск на потребител по § 13, т. 1 от ЗЗП срещу търговец по § 13, т. 2 от ЗЗП за недължимост на вземане от договор, сключен помежду им, съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора съгласно чл. 7, ал. 3 2

ГПК.

В обхвата на посочените правомощия Окръжен съд Перник намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По силата на сключен на *** договор за потребителски кредит № *** „Ай Ти Еф Груп“ АД се е задължило да предостави на З. М. М. кредит в размер на 1500,00 лв. Уговорен е годишен лихвен процент (ГЛП) от 40,54 % и годишен процент на разходите (ГПР) от 49,00 %. От представения погасителен план е видно, че в ГПР освен ГЛП е включена единствено такса за преференциално обслужване в размер на 60 лв. В чл. 5 от договора е уговорена неустойка в размер на 1543,60 лв., дължима при непредоставяне в срок до един ден от усвояване на кредита на обезпечение под формата на поръчителство на две физически лица или на банкова гаранция в размер на сбора на дължимата главница и лихва. Според изготвения погасителен план кредитът подлежи на връщане на 12 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 159,12 лв., ако обезпечението бъде предоставено, или в размер на 287,75 лв., в случай че бъде начислена неустойката по чл. 5. Кредитът е усвоен, като не се твърди, нито установява по кредита да са извършвани погасявания.

При тези фактическа обстановка, която не е спорна между страните и е установена от първоинстанционния съд, клаузата за възнаградителна лихва се явява недействителна на две самостоятелни основания.

На първо място, неустоечната клауза на чл. 5 от договора няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция и представлява неустойка само в неточното си и подвеждащо правно наименование. Тя има характер на скрито възнаграждение и заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР да не надвишава пет пъти законната лихва. Подробни съображения за това, които настоящата инстанция споделя, са развити в мотивите на първоинстанционния съд. Следва да бъде допълнено единствено, че към *** законната лихва възлиза на 10 %, тъй като ОЛП на БНБ към този момент е 0 %, тоест ГПР по кредита не трябва да надвишава 50 % по договор за кредит, сключен на тази дата. В кредита е посочен ГПР от 49 %, а елементарните математически изчисления сочат, че при включване на неустойката в кръга на разходи ГПР нараства до над 150 %. Неточното посочване на ГПР обаче води до цялостна недействителност на договора по силата на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Ето защо, недействителна е и клаузата за възнаградителна лихва.

На следващо място, клаузата за възнаградителна лихва се явява недействителна (нищожна) и поради противоречието с добрите нрави на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД предвид утвърдения от съдебната практика критерий, че размерът на тази лихва по необезпечени кредити не следва да надвишава три пъти законната лихва. Както се посочи, към датата на сключване на договора – ***, законната лихва възлиза на 10 %, а договореният възнаградителен лихвен процент е в размер на 40,54 %. Лихвата се уговаря в проценти, като специфика при възнаградителната е, че макар да се уговаря на годишна база, обичайно (в случая също) се начислява ежемесечно върху различна основа след приспадане на заплатената месечна вноска, тоест от падеж до падеж основата е различна. Предвид това, основан на грешни математически предпоставки е изводът на първия съд, че щом абсолютната стойност на договорената лихва – 349,44 лв., не надвишава три пъти абсолютната стойност на законната лихва върху главницата за една година – 152,50 лв., то и уговорената лихва не надвишава три пъти законната лихва.

С оглед на обсъдената недействителност на клаузата за възнаградителна лихва, вземането за тази лихва не е възникнало и не се дължи от ищеца на ответното дружество.

Ето защо, решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в обжалваната част и вместо това да бъде признато за установено, че ищецът не дължи сумата от 349,44 лв.

3 възнаградителна лихва по процесния договор за кредит.

По частната жалба:

С мотивите си към решението съдът е определил адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА на процесуалния представител на ищеца в размер на 370 лв. съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ в редакцията отпреди изменението с ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г. От тях е присъдил съобразно уважената от него част от исковите претенции сумата от 303,80 лв.

Впоследствие, в мотивите си към обжалваното определение първият съд е преценил, че следва да приложи действащата към датата на устните състезания нова редакция на посочената разпоредба, определил е възнаграждение в увеличен размер и е изменил решението си, като е увеличил присъдената сума до 460,36 лв.

Съдът намира, че меродавен времеви критерий за определяне на адвокатското възнаграждение е датата на сключване на договора за безплатна правна помощ – 17.08.2022 г. (л. 4 от гр.д. № 5060/2022 г. на РС Перник). В този смисъл съществува и практика на върховната инстанция, която настоящият съд споделя – Опр. № 50199 от 20.09.2023 г. по гр. д. № 2204/2022 г. на ВКС, III ГО; Опр. № 3720 от 23.11.2023 г. по гр. д. № 700/2023 г. на ВКС, III ГО; Опр. № 50189 от 09.11.2023 г. по т.д. № 1604/2022 г. на ВКС, II ТО; Опр. № 50147 от 22.05.2023 г. гр.д. № 3344/2022 г. на ВКС, IV ГО; Опр. № 2017 от 06.07.2023 г. гр. д. № 821/2023 г. на ВКС, III ГО; Опр. № 1150 от 17.05.2023 г. по ч. гр. д. № 1612/2023 г. на ВКС, III ГО; Опр. № 473 от 28.06.2023 г. по т.д. № 2466/2022 г. на ВКС, I ТО. Общ принцип е, че датата на сключване на договора определя приложимия закон, а обратна сила на новия закон може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба – чл. 14, ал. 1 ЗНА.

Следва да се отбележи също, че адвокатите, избрали да предоставят правна помощ, не могат да бъдат поставени в по-благоприятна позиция спрямо онези, които са уговорили възмездна услуга, като съдът определи на първите възнаграждение по увеличената с НМРАВ тарифа.

Предвид това, възнаграждението на процесуалния представител на ищеца пред първата инстанция следва да се определи съобразно действащата редакция на чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ към 17.08.2022 г., тоест преди измененията с ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г. Определено съобразно тази редакция, възнаграждението възлиза на 370 лв., от които за уважените от районния съд искове се следва сумата от 303,80 лв. – както е определено с първоначалното решение. Ето защо, определение № 2192 от 07.07.2023 г., с което размерът на възнаграждението е увеличен от 303,80 лв. до 460,36 лв., следва да бъде отменено, като вместо това се отхвърли молбата за изменение на решението в тази част на разноските. По този начин решението на първия съд ще влезе в сила за така присъдената сума от 303,80 лв.

По разноските:

С оглед изхода на въззивното производство обжалваното решение следва да се ревизира и в частта за разноските, относими към иска за недължимост на възнаградителна лихва. В тази връзка на ищеца се следват допълнително разноски, изразяващи се в съответната припадаща се част от държавната такса за този иск, а на ответника не се следват определените му от първия съд разноски за адвокатско възнаграждение също за този иск.

Тъй като след извършена компенсация районният съд е присъдил разноски единствено на ответника, решението следва да бъде отменено изцяло в частта за разноските, дължими между ищеца и ответника. Отменено следва да бъде и определение № 2247 от 17.07.2023 г., с което по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК решението е изменено в тази част. Следва да се отбележи, че при постановяване на диспозитива за тези разноски настоящият съд не изменя формираната в мотивите на първия съд воля относно дължимите в полза на ищеца разноски за уважените искове, а единствено ги сумира съобразно изхода на цялото производство.