Решение № 2341 от 22.03.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2341 гр. София, 22.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в публично заседание на седми март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ при участието на секретаря РАЛИЦА Т. КРУМОВА като разгледа докладваното от НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ Гражданско дело № 20211110156385 по описа за 2021 година намери следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Производството е образувано по искова молба от ///// против Д. Г. Ж. с искане да бъде признато за установено, че дължи на топлофикационното дружество: сумата от 20 лева – незаплатена цена на доставена топлинна енергия за битови нужди за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г. ведно със законната лихва от 23.09.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 2,87 лева – мораторна лихва върху тази сума за периода от 15.09.2018 г. до 15.09.2020 г. и сумата от 6,11 лева – мораторна лихва върху тази сума за периода от 01.10.2017 г. до 15.09.2020 г. Ищецът твърди да е налице облигационно отношение, възникнало с ответника въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответника топлинна енергия, като купувачът не е заплатил дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Твърди, че съгласно общите условия купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 45-дневен срок след публикуването на фактурите на интернет страницата на продавача. Ответникът в срока по чл. 131 ГПК не е подал писмен отговор. Във възражението, подадено в рамките на заповедното производство е направил възражение за изтекла погасителна давност.

В съдебно заседание страните, редовно призовани, не се явяват и не изпращат представители.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

Предявени са първоначално обективно, кумулативно съединени 1 осъдителни искове с правно основание чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти):

1) наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2) продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) "Битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т. 41б ДР ЗЕ "Потребител на енергийни услуги" е: краен клиент, който купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.

Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В 2 гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.

153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“

С оглед направеното от ответника в рамките на заповедното производство признание на част от сумата, съдът намира, че същият е признал качеството си на потребител, доколкото то се явява предпоставящ факт за възникване въобще на облигационно задължение между страните и за възникване на каквито и да било задължения, дължими от ответника. Фактът, че ответника е признал съществуването на каквито и да било задължения, възникнали от облигационни задължения с ищеца, иманентно означава, че е признал съществуването на договорна връзка между тях и правопораждащото я качество „потребител“.

Правното действие на сключения договор за продажба попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец и физически лица и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал.

2 ТЗ. Този договор не е търговска продажба, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачите са физически лица. По това гражданско (облигационно) правоотношение за ищеца са породени две основни облигаторни задължения – да прехвърли правото на собственост върху описаните във фактурите стоки и да предаде тяхното владение на купувачите, а за ответника – да заплати уговорената продажна цена с ДДС и да получи вещите (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС), предмет на договорите – арг. чл. 200, ал. 1 ЗЗД.

Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи условия – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.

Договорът за търговска продажба представлява консенсуален, двустранен и комутативен договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещите, предмет на договора и заплащането на уговорената цена не се включва в неговия фактически състав, а са в изпълнение на породените от него договорни задължения.

По силата на чл. 327 ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката, освен ако е уговорено друго. Следователно, за да възникне изискуемостта на правното задължение за заплащане на продажната цена, продавачът трябва да изпълни своето задължение за предаване на вещите, предмет на договорното правоотношение

Тъй като по делото е установено, че между страните е налице облигационно правоотношение, то съдът намира, че спорът между страните се концентрира върху обстоятелството дали е доставена топлинна енергия за 3 процесния период, съответно на каква стойност.

По отношение на претендирания от ищеца период на дължимост на главницата за доставка на топлинна енергия, съдът намира за необходимо да уточни следното: с възражението, подадено в рамките на заповедното производство, длъжникът, понастоящем ответник, е заявил, че оспорва тази главница за сумата от 20 лева и за периода от 01.05.2017 г. до 30.06.2017 г. С Разпореждане № 20175512 от 23.08.2021 г. съдът е дал изрични указания за ищеца да предяви иск за установяване единствено на оспореното си вземане.

Доколкото с исковата си молба ищецът е предявил иск за установяване на тази сума, но за периода от 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г. съдът намира, че указанията му са изпълнени частично, поради което приема, че е сезиран с искане за установяване на вземане за сумата от 20 лева и за периода от 01.05.2017 г. до 30.06.2017 г.

По делото беше прието неоспорено от страните заключение на СТЕ. От същата се установява, че за процесния период в имота е доставяна топлинна енергия за отопление на имота и БГВ. Вещото лице е изяснило, че стойността на потребената топлинна енергия за процесния период е в размер на 14,17 лева единствено за битово горещо водоснабдяване. С оглед на това искът за сумата над 14,17 лева до претендираните 20 лева се явява недоказан и следва да бъде отхвърлен.

Възражението за изтекла в полза на ответника погасителна давност, съдът приема за напълно основателно. По делото не се спори, че исковата молба е предявена на 23.09.2020 г. – така чл. 422, ал. 1 ГПК. Безспорно е също така, че вземанията на ищеца периодичен характер по смисъла на чл. 111, б. В ЗЗД и същите се погасяват с кратка, тригодишна погасителна давност. Т.е. погасени по давност се явяват всички задължения на ответника за периода от 01.05.2017 г. до 31.08.2017 г. включително за топлинна енергия, което включва претендирания период от 01.05.2017 г. до 30.06.2017 г. Поради това съдът намира, че искът за сумата до 14,17 лева се явява неоснователен като погасен по давност.

По отношение иска за мораторна лихва върху това вземане, съдът намира следното: съгласно твърденията в исковата молба, вземанията за дължими суми стават изискуеми в 45-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. От доказателствената съвкупност не се установява на коя дата фактурите са публикувани. На основание чл. 154, ал. 1 ГПК съдът счита този факт за невъзникнал. При това положение на общо основание – чл. 84, ал. 2 ЗЗД – длъжникът изпада в забава след покана.

Тъй като такава не е отправяна от ищеца, ответникът не е изпаднал в забава т.е. този иск е напълно неоснователен.

Искът за заплащане на сумата за мораторна лихва върху сумата за такса за услуга дялово разпределение, съдът също намира за изцяло неоснователен.

В общите условия на ищеца не е предвиден срок, нито друг юридически факт, с настъпването на който това вземане да става изискуемо. Т.е. отново на общо основание – чл. 84, ал. 2 ЗЗД – длъжникът изпада в забава след покана. Тъй като такава не е отправяна от ищеца, ответниците не са изпаднали в забава.