Решение № 76 от 04.03.2025, Окръжен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 76 гр. Пазарджик, 04.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Г. Палова

Членове:

Мариана Ил. Димитрова

Иванина Игн. Иванова при участието на секретаря Стоянка Ст. Коцева като разгледа докладваното от Иванина Игн. Иванова Въззивно гражданско дело № 20245200500900 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл., вр. чл. 294 от ГПК.

С Решение № 393/30.10.2024г., постановено по гр.дело № 1019/2022г. по описа на Районен съд – Велинград (постановено след като с Решение № 50131/25.10.2022г. по гр.д. № 176/2022г. на ВКС са обезсилени Решение № 144/11.10.2021г. по в.гр.д.№ 581/2021г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик и потвърденото с него Решение № 260068/24.03.2021г. по гр.д.№668/2019г. по описа на Районен съд – Велинград и делото е върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд) е отхвърлен предявеният от Ф. И. М., с ЕГН **********, К. Д. Ц., с ЕГН **********, А. И. Ц., с ЕГН ********** и К. И.

Ц. с ЕГН **********, всички с адрес за призоваване гр.С., ул."Б." №**, чрез К.

Д. Ц., срещу Министерство на земеделието, храните и горите, с ЕИК:

831909905 и адрес: гр. София, бул. „Христо Ботев" №55, представлявано от принципала – Министъра на земеделието, храните и горите, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК, с който се иска да се признае за установено по отношение на ищците, че Министерство на земеделието, храните и горите не е собственик на следните недвижими имоти, а именно: нива с площ от 7.275 дка, попълнена в КВС като имот ******; ливада с площ от 1.792 дка, попълнена в КВС като имот ******; нива с площ от 0.291 дка, представляваща част от попълнен в КВС имот ******, целият с площ от 1.080 дка; нива с площ от 0.079 дка, представляваща част от попълнен в КВС имот ******, целият с площ от 1.279 дка.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ищците Ф. И.

1

М., К. Д. Ц., А. И. Ц. и К. И. Ц., чрез адв. Р. А. и адв. П. Х. – двамата от АК– Пазарджик, срещу първоинстанционното решение с изложени в жалбата доводи за неговата неправилност и необоснованост. Твърди се, че при предходното разглеждане на делото, когато искът им бил разгледан като положителен установителен с правна квалификация чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, районният съд, с решението си, постановено по гр.д. № 668/2019г., правилно бил приел за установено, че частите от процесните имоти, за които било установено, че са земеделски земи и не попадат в Държавния горски фонд, били собственост на ищците на основание реституция по ЗСПЗЗ. Допълва се, че тези изводи на съда при предходното разглеждане на делото се основавали на същите констатации на вещите лица, които били призовани и поддържали изготвените експертни заключения и при новото разглеждане на делото пред първата инстанция. След указанията на касационната инстанция, дадени с постановеното решение по гр.д. № 176/2022г. по описа на ВКС, ищците не претендирали право на собственост върху частите от процесните имоти, които попадат в ДГФ, а предмет на исковата им претенция било отричането на правото на собственост на ответника върху частта от процесните имоти, които представлявали земеделски земи. Доколкото тежестта на доказване при новото разглеждане на делото, била на ответника, то същият не успял да докаже, че тези части от имотите също попадат в ДГФ съобразно границите му по лесоустройствения план от 1951г., действал към момента на обобществяване на земята. Твърди се, че неправилно съдът се е позовал на представените по делото скици и удостоверения, издадени от ОСЗ, доколкото същите се основавали на кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД18794 от 11.11.2019г. на Изп.директор на АГКК, тоест близо пет месеца след образуването на настоящото производство с подаването на исковата молба на ищците на 28.06.2019г. пред съда и не отразявали правилно границите на лесоустройствения план от 1951г. Освен това се допълва и че първоинстанционният съд не бил съобразил, че за разлика от кадастралната карта и планове по ЗТСУ /отм./, при действието на ЗУТ и ЗКИР отразяването в действащите кадастралната карта и регистри, имало само декларативен характер и не пораждало вещно-правни последици. Поради това считат, че нито скиците, в които спорните части от имотите били неправилно посочени като частна държавна собственост, нито издадените от ОСЗ удостоверения, представляват годни доказателства, с които може да се установяват права на собственост. С тези доводи молят обжалваното решение да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество, като бъде уважен предявеният отрицателен установителен иск за собственост.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, в който са изложени подробни съображения за нейната неоснователност.

Поддържа се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и се моли да бъде потвърдено.

Съдът намира въззивната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт, 2 поради което същата следва да бъде разгледана по същество.

При извършената служебна проверка на първоинстанционното решение, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК, съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Следва да се отбележи, че е допусната неточност от първата инстанция, която с диспозитива на решението си е отхвърлила иска като предявен срещу Министерство на земеделието, храните и горите, представлявано от неговия Министър. Видно от петитума на исковата молба, искът е предявен срещу Държавата, чрез посоченото министерство, а и от изложеното в обстоятелствената част на исковата молба става ясно, че ищците оспорват именно правата на Държавата, представлявана от нейните органи.

Въпреки тази неточност, обаче, изводът на настоящата инстанция, че постановеното първоинстанционно решение е допустимо, остава непроменен, доколкото спорът е разгледан и решен с участието на представител на Държавата по смисъла на чл. 31, ал. 2 ГПК, вр. чл. 27, ал. 6 ЗГ. Предвид което и съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, следва да бъде проверена правилността на решението по изложените във въззивната жалба съображения и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция по същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на ищците Ф. И. М., К. Д. Ц., А. И. Ц. и К. И. Ц., че Държавата чрез Министерството на земеделието, храните и горите не е собственик на следните недвижими имоти: нива с площ от 7.275 дка, попълнена в КВС като имот ******; ливада с площ от 1.792 дка, попълнена в КВС като имот ******; нива с площ от 0.291 дка, представляваща част от попълнен в КВС имот ******, целият с площ от 1.080 дка; нива с площ от 0.079 дка, представляваща част от попълнен в КВС имот ******, целият с площ от 1.279 дка. Ищците са посочили, че като наследници на общия им наследодател - техният дядо И. О. Ц., починал през ****г., преди техния баща, съответно син на общия наследодател -И. И. Ц., починал на **.**.****г., съгласно Удостоверение за наследници изх.№ 00706 от 10.06.2019г. на Община гр.С., са придобили по наследство от общия им наследодател И. О.

Ц., земеделски имот, внесен от него в ТКЗС със Заявление-декларация №192/1955г. и представляващ нива от 10 дка. в м.О., землището на гр.С..

Посочили са, че с влязло в сила Решение №300 от 02.09.1999г. на Поземлена комисия при Община Велинград, на основание чл.18 ж. от ПП на ЗСПЗЗ, този имот бил възстановен на наследниците му, но процедурата по възстановяване собствеността върху него все още не била приключила напълно, тъй като не били посочени неговите реални граници, действително възстановена площ, както и съседите на имота. Процедурата следвало да бъде приключена от правоприемника на ПК Велинград - Общинска служба по земеделие гр.С.

/ОСЗ С./, която, като е пропуснала да установи идентичността на възстановения им от ПК Велинград наследствен имот, без правно основание, само защото в имота им има самозалесили се дървета, била заснела отделни 3 части от него, а именно: № ******-от 1.792 дка; № ******- от 7.275 дка; № ******- от 1.279 дка и № ******- от 1.080 дка, като дървопроизводителна горска площ държавна собственост. Сочат, че общата реална площ на наследствения им имот била 11.426 дка., но на основата на неправомерно изготвени лесоустройствени планове, бившата нива е разкъсана на посочените по-горе четири по-малки имота, с изкуствено определени прави вътрешноимотни разделителни линии. Излагат, че изпълняващият длъжността Директор на ДГС „Селище" отказал да съгласува имотите за възстановяване с мотива, че анкетираните имоти не били ниви или ливади, а горски територии държавна собственост - 100 годишна смърчова гора, видно от Писмо изх.

№РД-13-547/04.08.2016г. на ОСЗ С.. Твърдят, че ОСЗ С. не била съобразила местоположението на горите от ДГФ и фактическото положение, че тяхната наследствена самозалесила се нива е заградена от всички страни с възстановени земеделски частни имоти, от което било очевидно, че няма как тяхната бивша нива да е била част от този ДГФ. Допълнили са, че старите дървета, на възраст повече от 60 години, били не повече от 20 броя, като същите били разпръснати из тази нива и оставени на синорите й само да пазят сянка и по никакъв начин не пречели тази нива с площ от почти 11.5 дка да се ползва по предназначение, най-вече за отглеждане на картофи. С Писмо изх.

№РД-13 547/04.08.2016г. на ОСЗ С. на ищците било отказано да приключи процедурата по възстановяването на наследствения им имот, от който отказ извеждат и правния си интерес от предявяване на иска, с който целят да отрекат претендираните от Държавата права върху наследствения им имот.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил предявения иск с твърдения, че правото на собственост на държавата върху процесните имоти било възникнало при хипотезата на предположение трето на чл.77 от Закона за собствеността - по друг начин определен в закона. Допълва, че имотите са част от държавния горски фонд и собствеността им била определена съгласно регистъра към КВС и КККР, а характерът им на частна държавна собственост по смисъла на чл. 27, ал. 4 от Закона за горите, съответно собственическите права на държавата върху тях, се установявали с удостоверенията от Общинската служба по земеделие и приложените към тях скици, съгласно чл.

27, ал. 5, т. 3 ЗГ. Оспорва като недоказано твърдението на ищците, че общият им наследодател бил собственик на имотите към момента на одържавяването, доколкото в представеното заявление - декларация за членство в ТКЗС липсвали имоти с подобни характеристики, както и нямало данни по какъв начин бил придобит имота и на какво основание се легитимирал като собственик наследодателят им към момента на обобществяването.

Настоящият състав, като прецени представените по делото доказателства и доводите на страните, за да се произнесе, прие за установено следното:

От представените по делото Удостоверение за наследници изх.№ 00706 от 10.06.2019г. и Удостоверение за наследници изх. № 00684 от 29.05.2019г. и двете на Община С. се установява, че И. О. Ц. е починал през **** година, 4 като един от неговите наследници е И. И. Ц. – негов син, починал през 2015 година и оставил за свои наследници по закон ищците по делото.

По делото е приета като доказателство реституционна преписка № 300 на наследодателя на ищците И. О. Ц.. Сред материалите в преписката се съдържа заявление – декларация от И. О. Ц. и опис към него, от която е видно, че през 1958 година същият е станал член кооператор в кооперативно земеделско стопанство с. С., като е участвал със земеделска земя – 10 дка ниви и 7 дка ливади. В опис декларацията липсва описание на внесените имоти по конкретни площи и съседи. Видно от съдържащите се в преписката доказателства, прекият наследодател на ищците И. И.ов Ц., като наследник на И. О. Ц., е заявил пред ОбПК Велинград /компетентна към онзи момент/ права за възстановяване на земеделски имоти – нива от 10 дка и две ливади – общо 7 дка, като към заявлението си е приложил заявлението – декларация за членство в ТКЗС. С решение №300 от 2.12.1992 година на ПК С. е възстановено правото на собственост на наследниците на И. О. Ц. в стари реални граници на следните имоти – нива от 10 дка и ливада от 4 дка в землището на с. С., м.О., но без имотите не са индивидуализирани с граници, респ. съседи. На 18.02.1993 година ПК С. е постановила отказ за възстановяване на права върху ливада от 3 дка, поради това че попада в чашката на язовира. С решение от 02.09.1999 година на ПК гр. Велинград отново е признато правото на наследниците на общия наследодател за възстановяване в стари реални граници на права върху нива от 10 дка и ливада от 4 дка, находящи се в землището на с. С., местността О., а по отношение на останалия заявен имот, представляващ нива от 3 дка, е определено обезщетение. Заявителят по преписката е поискал извършване на действия по заснемането на имотите. Извършено е анкетиране и в съставения протокол е отбелязано, че при това анкетиране се установило, че имотите са собственост на ДГС „Селище“. Органът по реституцията е поискал становището на Директора на ДГС „Селище“, който е изразил категоричен отказ за възстановяване на имоти пл.№ ****** и ******, тъй като са част от ДГФ и винаги са били държавна собственост. В разменената между тях кореспонденция е отразено също така, че според Държавното горско стопанство имотите с пл. № ******, ******, ****** и ****** не са ниви и ливади, за каквито било признато право на възстановяване на наследниците на И. О. Ц. с решението на ПК гр. Велинград, а представляват горска територия държавна собственост - 100 годишна смърчова гора. Поради това и ОСЗ гр. С. е отказала на ищците извършване на действия по приключване на процедурата по възстановяване на правата с постановяване на решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и издаване на скици за заявените имоти. Постановеният отказ на ОСЗ гр. С. е обжалван по административен ред и жалбата е оставена без уважение.