Решение № 300 от 16.09.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 300 гр. София, 24.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Георги Ст. Мулешков

Адриана Ат. Велева при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова в присъствието на прокурора Р. М. като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско дело № 20241800500212 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 1/03.01.2024 г., постановено по гр. д. № 574/2022 г. по описа на РС – Костинброд, са отхвърлени предявените от Б. Б. В., М. А. В. и Ц.

Б. В. срещу С. р. с., субективно съединени искове с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на всеки един от ищците сумата от 800,00 лева, представляваща обезщетение за претърпените от тях имуществени и неимуществени вреди, вследствие нарушение на правото им за разглеждане и решаване в разумен срок на ч. гр. д. № 72117/2014 г. по описа на СРС.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците в първоинстанционното производство, в която се излагат съображения за неправилност на обжалвания акт. Доводите в жалбата са свързани с решаващия извод на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените искове за неимуществени вреди, тъй като същите не се наследявали. В тази връзка се посочва, че ищците не предявявали чужди права, а свои такива, доколкото били конституирани като длъжници по ч. гр. д. № 72117/2014 г. след смъртта на общия им наследодател – първоначален длъжник в производството. Следователно считат, че било налице основание да 1 повдигнат оплакване за цялата продължителност на производството. Посочва се в жалбата, че решението е неправилно и в частта, с която са отхвърлени претенциите на ищците за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. Поддържа се, че платената от длъжниците сума била лихва за забава, което се установявало от представените по делото доказателства.

С тези аргументи по същество е отправено искане за отмяна на обжалваното решение в цялост и постановяване на нов акт по същество на спора, с който предявените искове да бъдат уважени.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна – С. р. с., оспорва въззивната жалба и отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение.

С. о. п. изразява становище за основателност на подадената въззивна жалба, поради което счита, че първоинстанционното решение следва да се отмени.

Софийски окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното.

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Налице са и специалните предпоставки за допустимост на иска с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ – изчерпана е административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт, като липсва постигнато споразумение абсолютна процесуална предпоставка ( арг. чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ ).

Според изложеното в исковата молба ищците са претърпели имуществени и неимуществени вреди в размер на по 800,00 лева за всеки един от тях поради нарушаване на правото им на разглеждане и решаване в разумен срок на производството по ч.гр. д. № 72117/2014 г. по описа на СРС.

Твърди се, че посоченото заповедно производство по реда на чл. 410 ГПК било образувано на 29.12.2014 г. срещу длъжниците М. и Б. В.и по заявление на „Т. С.“ ЕАД. Била издадена заповед за изпълнение, като длъжникът М. В. доброволно е заплатила дължимата от нея ½ част от дълга, а другият длъжник – Б. К. В. бил търсен от съда през месеците май и април 2015 г., но не бил намерен за връчване на заповедта. В последствие през 2018 г. и 2019 г. от съдията-докладчик били извършени нови действия по връчване на Б. К. В., когато било установено, че лицето е починало на 06.01.2019 г, поради което на 21.03.2019 г. като длъжници са конституирани неговите наследници – ищците в първоинстанционното производство. Посочено е, че едва на 01.07.2020 г. заповедният съд е постановил издаването на изпълнителен лист за сумите по заповедта.

В допълнителна молба ищците са уточнили, че твърдяната сума от 800,00 лева за всеки от ищците е сбор от претенция на стойност 200,00 лева за имуществени вреди, изразяващи се в дължимата законна лихва върху 2 главницата от 597,70 лева за периода от 29.12.2014 г. до 13.07.2020 г.

(окончателното плащане извършено от ищците) и претенция на стойност 600,00 лева за неимуществените вреди, изразяващи се в причинените на всеки един от тримата наследници и на техния общ наследодател Б. В. неудобство, несигурност, безпокойствие, стрес и притеснение, липса на доверие в правосъдната система и неприятна изненада, че задължение с толкова голяма давност все още е търсено от тях.

Безспорно между страните е, а и се установява от приложените писмени доказателства, че производството по ч. гр. д. № 72117/2014 г. по описа на СРС е образувано на 29.12.2014 г. по заявление „Т. С.“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжниците М.

В. и Б. К. В. за следните суми: 1195,39 лева - главница, представляваща стойността на неизплатената топлинна енергия за периода от месец 05.2013 г. до месец 04.2014 г. и 83,37 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 30.06.2013 г. до 12.12.2014 година. За посочените суми, както и за сумата 350,00 лева, представляваща разноски в заповедното производство, на 05.02.2015 г. е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, като е разпоредено всеки от длъжниците да заплати по ½ част от процесните суми.

Не се спори, че М. В. (в качеството и на длъжник в заповедното производство) е уведомена за издадената заповед на 08.03.2015 г., а другият длъжник – Б. К. В. не е открит при посещенията на постоянния и настоящия му адрес през месеците март и май 2015 година.

На 28.08.2018 г. и на 22.01.2019 г. заповедният съд е изискал издаването на справки от НБД ‚Население“ за актуалния адрес на лицето, както и от информационната система на НОИ за наличието на сключени трудови/граждански договори, от които е установил, че длъжникът Б. К. В. е починал на 06.01.2019 година. Поради това с ръкописно разпореждане от 21.03.2019 г. тримата наследници на починалия длъжник М. А. В., Б. Б. В. и Ц.

Б. В. – ищци в първоинстанционното производство, са конституирани в заповедното производство като длъжници, на мястото на починалия техен общ наследодател. Лицата са търсени през месеците от март до август 2019 г. за връчване на заповедта за изпълнение и на разпореждането за конституирането им в производството, но не са били открити на постоянния и настоящия им адрес (който съвпада с този на починалия първи длъжник).

На 22.08.2019 г. по заповедното производство е входирана молба от адв.

К. П., в едно с пълномощно от тримата длъжници, поради което отново ръкописно съдията-докладчик е разпоредил последните да бъдат призовани чрез адвокат П.. Видно от намиращите се в приложеното ч. гр. д. № 72117/2014 г. съобщения Б. Б. В. е получил уведомлението чрез адв. П. на 31.10.2019 г., Ц. В. - на24.02.2020 г., а М. В. е призована отново на постоянния си адрес и не е открита. Независимо от това следва да се приеме, че тримата наследници са получили заповедта за изпълнение и разпореждането за конституирането им чрез адв. П. най-късно на 08.01.2020 година. Това обстоятелство не е спорно между страните, а и се установява от ръкописното удостоверяване положено от процесуалния представител на л. 27 (гръб) от заповедното производство. След тази дата възражение по реда на чл. 414 ГПК не е подадено от нито един от тримата длъжници, поради което на 01.07.2020 г. е постановено разпореждане за издаване на изпълнителен лист за сумите по 3 заповедта от 05.02.2015 година.

В първоинстанционното производство е представено заверено копие на платежно нареждане, от което е видно, че на 13.07.2020 г. Б. Б. В. като наредител е превел на „Т. С.“ ЕАД сумата от 1 150,55 лева. Като основание на превода е посочено – „гражданско дело № 72117/14; СРС 27 състав, наследница на Б. В.; период 2013-2014 г.; абонатен № 118730.

Представени са три писма с изходящи номера на Министерството на правосъдието както следва: № 94 – Б – 16/21, № 94 – М – 54/21 и № 94 – Ц – 11/21, съответно до Б. Б. В., М. А. В. и Ц. Б. В., с които на ищците е отказано изплащане на обезщетение, тъй като е прието, че времетраенето на производството, от момента на конституирането им като наследници на Б. К.

В. – 21.03.2019 г., до постановяването на окончателен акт – разпореждане от 01.07.2020 г., не надхвърляло разумния срок.

С оглед оплакванията във въззивната жалба, спорно в настоящото производство е именно обстоятелството налице ли е правна възможност за ищците, които са встъпили по делото като наследници, да претендират обезщетение за вредите от неспазване на изискването за разумен срок предвид цялата продължителност на произовдството.

Съгласно практиката на ВКС и практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) когато ищците не са били страни по процесното съдебно производство от самото му начало, а са встъпили в него като процесуални правоприемници на свой наследодател, то правнозначима и за тях е цялата продължителност на производството. В този смисъл - Решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; Решение № 48 от 6.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; решение от 29.03.2006 г. по делото Скордино срещу Италия, № 36813/97.

Следователно, основателно се явява възражението на ищците в тази насока и за начален момент, от който се претендират вредите, следва да се приеме образуването на процесното заповедно производство, а именно 29.12.2014 година.

Предвид посоченото по съществото на спора настоящият състав на въззивния съд намира следното:

Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите (имуществени и неимуществени), причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Това право се отнася до всички видове съдебни производства – граждански, наказателни и административни.

Според чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Следователно за да бъдат уважени исковете е необходимо да са налице следните предпоставки: 1/ ищците да са били страна по дело; 2/ това дело да е било разгледано и решено извън разумния за това срок; 3/ от забавянето ищците да с а претърпяли твърдените имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица; 4/ да е налице причинноследствена връзка между забавянето и неблагоприятните 4 последици (вредите). Посочените елементите трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца – чл. 154, ал. 1 ГПК.

В производството за присъждане на обезщетение за причинени вреди на граждани от неправомерни действия на държавата отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния резултат. Тази отговорност на държавата се реализира чрез нейните органи – в случая С. р. с.. Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ и поддържани последователно и в практиката на ЕСПЧ (виж.