Решение № 3120 от 08.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3120 гр. София, 08.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Виолета Йовчева

Десислава Алексиева при участието на секретаря Габриела М. Владова Боботилова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20211100513530 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 20083313 от 31.03.2021 г. по гр.д.№ 64840 по описа за 2019 г. на СРС, ГО, 90-ти състав се : ОТХВЪРЛЯ предявените от П. С. Н., обективно, кумулативно съединени искове с правни основания чл.439 ГПК срещу ответното дружество

„А.К.“ ЕАД, относно признаването за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество вземанията по изп.лист издаден на 26.09.2014. по ч.гр.д.№4234/2013г. съгласно описа на РСВелико Търново в размер на сумата от 3114,62 евро, представляваща главница по Договор за кредит от 14.07.2011г., усвоен чрез международна кредитна карта iCard MasterCart Gold, ведно със законната лихва от 09.12.2013г. до изплащане на вземането, сумата от 138,30 евро, представляваща договорна лихва за периода от 02.07.2013г. до 27.11.2013г., разноски по делото в размер на 127,24 лв. за внесена държавна такса и 397,04 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, въз основа на който понастоящем е образувано изп.дело №20198090401320 по описа на ЧСИ С. К. с рег.№809 съгласно регистъра на КЧСИ, поради погасяването по давност на 1 тези вземания.

Постъпила е въззивна жалба от П. С. Н., ищец пред СРС. Решението се обжалва изцяло.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от СРС, решение. Сочи, че СРС не бил изпълнил задължението си да обсъди в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства. Признава, че съдебната практика на ВКС била противоречива, но счита, че тази на която СРС се е позовал не следва да бъде споделена защото била погрешна. Очаква от настоящата инстанция да приложи правилната /според въззивника практика/.

Сочи, че СРС бил обсъждал въпроси, които не били повдигнати в отговора по исковата молба. Спорен бил въпросът от кой момент започва да тече погасителната давност по отношение на процесното вземане. Счита, че в случая приложение намирали разясненията в т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС във връзка с приложението на чл.433, ал.1,т.8 ГПК. Счита, че единствено предприетите изпълнителни действия имали прекъсващ давността ефект, а не искането до СИ за тяхното предприемане. Налагането на запор прекъсвало давността само ако предприетите действия са валидни, т.е. ако изп.производство е висящо. В случая наложените запори били безрезултатни, тъй като не били постъпвали суми вследствие на налагането им. Счита, че нормите на чл.115 и чл.116 ЗЗД били императивни и не можели да се тълкуват разширително. Предвид прекратяването на изп.дело № 10406/2014 г., то с обратна сила се заличавали последиците от образуването на изп.дело като се арг. с чл.433, ал.3 и ал.5 ГПК и съдебна практика на ВКС.

Иска се от настоящата инстанция да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което предявените искове по чл.439 ГПК да бъдат уважени. Разноски се претендират.

Ответникът по въззивната жалба, ответник пред СРС- „А.К.“ ЕАД с предишно наименование „И.К.“ ЕАД, излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Счита, че от СРС не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния закон. Изложеното от въззивника относно тълкуването и прилагането на института на погасителната давност било напълно неправилно. Не било вярно, че перемпцията заличавал с обратна сила правния ефект на прекъсването на давностния срок, породен от осъществяването на валидни 2 изп.действия, докато изп.дело било активно. Твърди, че изложените от въззивника постановки не съответстват на тълкуването дадено с ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС. Счита за верен извода на СРС, че процесното вземане не е погасено по давност и това било установено по безспорен начин от представените писмени доказателства. Сочи, че многократно и своевременно като взискател е предприема необходимите действия, които прекъсвали установената в закона 5-годишна давност. Счита, че противно на соченото от въззивника, СРС бил обсъдил и анализирал събраните по делото доказателства. Решението било съобразено с актуалната съдебна задължителна практика на ВКС. В съответствие с тази задължителна съдебна практика, правилно СРС бил приел, че давността е прекъснато на 10.11.2014 г. с отправяне на исканията за прилагане на конкретни изп. способи. Давността не била текла до 25.06.2015 г., когато била започнала да тече новата 5-годишна давност, тъй като вземанията били установени със съдебни решения. Този давностен срок не бил изтекъл към датата на депозиране на процесната искова молба. Дори да се приемело, че давността е текла от 10.11.2014 г. и не била спряна до 25.06.2015 г., то в този случай започналият да тече нов 5-годишен давностен срок не бил изтекъл към датата на последното валидно изп.действие, както и към датата на подаване на исковата молба. Това изрично било посочено и обсъдено в решението на СРС.

Счита, че с оглед фактите по делото е без значение кое схващане ще бъде възприето от съда, тъй като и в двата случая давността не била изтекла.

Правилно СРС бил приел, че давността била прекъсната с налагането на запорите на 24.11.2014 г. Сочи, че датата на връчване на запорните съобщения е доказана по безспорен начин. Правилно СРС бил приел и, че давността е прекъсната на 17.10.2019 г. Правилно СРС е приел, че давността е прекъсната с всяко едно следващо действие, а именно: запор на МПС, насрочване на опис на движими вещи по новообразуваното изп.дело. Решението на СРС било съобразено с приетото в решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д.№ 1747/2020 г. на ВКС, Четвърто ГО, съгласно което прекъсването на давността настъпвало с обратна сила- от момента на отправяне на искането от взискателя-кредитор. Счита за неправилно твърдението на въззивника, че СРС е взел като основание за прекъсване на давността образуването на изп.дело. Счита, че от значение е обстоятелството кога е подадена исковата молба, тъй като преценката за настъпване на даден факт се правела към този 3 момент. Сочи, че по делото по безспорен начин е установено, че между датата 18.09.2014 г., когато е влязло в сила съдебното решение с което се установява процесното вземане и налагане на запора по банковите сметки на 24.11.2014 г.

5-годишният давностен срок не е изтекъл. Правилно СРС бил приел, че наложените запори на МПС и на вземания по банковите сметки са валидни изп.действия, които прекъсват давността като се аргументира с чл.450, ал.3 и чл.507 ГПК. Сочи, че разпоредбите на ГПК не изискват наличие на суми по банковите сметки към датата на връчване на запорното съобщение и не били елемент от фактическия състав на налагането на запора. Тези изп.действие били предприети преди изп.дела да са прекратени и преди давността да е изтекла. Наред с това счита, че настъпването на перемпцията не заличава правните последици на прекъсването на давността за вземането в резултат на надлежно предприети действия преди настъпването на перемпцията. Такова тълкуване не било дадено в ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. , нито законът предвиждал това. Счита, че валидността на изп.действия се преценява към момента на осъществяването им. Аргументира се и с пар.2 от ПЗР на ЗЗД, в сила от 02.06.2021 г., съгласно която разпоредба началния момент на абсолютната погасителна давност при висящо изп.производство започвала да тече от първото действие по изпълнението. Следвало да се вземе предвид и нормата на чл.433, ал.4 ГПК, съгласно която вдигането на запорите имало действие занапред. Сочи, че напълно погрешно въззивникът интерпретира нормата на чл.433, ал.5 /предишна ал.4/ ГПК. Сочи, че тази разпоредба предвижда закрилата на трети лица. Следвало да се вземе предвид, че в случая изп.действия били без резултат не поради бездействието на взискателя, а поради липсата на имущества на длъжника. Сочи, че съдебната практика на ВКС на която въззивникът се позовава разглеждала други хипотези и затова била неприложима. Счита, че СРС се е съобразил с предвижданията на законодателя досежно продължителността на давностния срок, както и с правилата за прекъсване на тези срокове и последиците от такова прекъсване.

В хода на производството се позовава на решение от 21.10.2021 г. по гр.д.№ 763 по описа за 2021 г. на СГС, ГО, Втори Б състав, постановено между същите страни, за изп.дело № 10406 по описа за 2014 г. и принудително изпълнение, но по друг изпълнителен лист.

Претендира разноските по делото.

4

По допустимостта на въззивната жалба:

За решението на СРС, въззивникът е бил уведомен на 09.04.2021 г.

Въззивната жалба е подадена на 23.04.2021 г.

Следователно, същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.

Тъй като с първоинстанционното решение не е бил уважен предявеният от въззивника/ищец пред СРС, иск по чл.439 ГПК, то е налице правен интерес от обжалване.

Следователно, въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК д лъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание /ал.2/.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

Спорно по делото е изтекла ли е погасителната давност.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че с оглед обявеното за безспорно с доклада по делото, страните не спорели, че въз основа на издадения на 26.09.2014. по ч.гр.д.№4234/2013г. съгласно описа на РС-Велико Търново изпълнителен лист е образувано изп.дело №20198090401320 по описа на ЧСИ С. К..

По делото било представено влязло в сила на 18.09.2014г. Решение № 809/18.09.2014г. постановено по гр.д. № 593/2014 г. по описа на РС- Велико Търново, с което било признато за установено по отношение на ищеца, че дължи на ответника следните вземания: сумата 3114,62 евро, представляваща главница по Договор за кредит от 14.07.2011г., усвоен чрез международна кредитна карта iCard MasterCard. Gold, ведно със законната лихва от 5

09.12.2013г. до изплащане на вземането, сумата от 138,30 евро, представляваща договорна лихва за периода от 02.07.2013г. до 27.11.2013г. и разноски по делото в размер на 127,24 лв. за внесена държавна такса и 397,04 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение, за които суми била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№4234/2013г. съгласно описа на РС-Велико Търново. На основание влязлото в сила съдебно решение бил издаден процесният изпълнителен лист от 26.09.2014г. по ч.гр.д.

№4234/2013г., съгласно описа на РС- Велико Търново за посочените по-горе суми.

От изисканото и приложено към настоящото производство заверено копие от изпълнително дело № 201483804110406 по описа на ЧСИ М.Б., с рег.

№ 838 на КЧСИ, се установявало, че за събиране на сумите по изпълнителния лист от 26.09.2014г., по молба на взискателя „А.К.“ ЕАД от 10.11.2014 г. било образувано изп. дело №201483804110406 по описа на ЧСИ М.Б.. С тази молба на основание чл.18 ЗЧСИ взискателят възложил на съдебния изпълнител да определи начина на изпълнение и да предприеме съответните действия по събиране на вземанията, като изрично посочил налагане на запор върху вземанията по банковите сметки на ищеца и запор на трудовото възнаграждение, ако имало налично такова. На 11.11.2014 г. съдебният изпълнител изпратил до банките в страната запорни съобщения и покана за доброволно изпълнение до длъжника, която била върната в цялост с отбелязване като непотърсена. Запорите били наложени на 24.11.2014г.