Решение № 1022 от 10.11.2025, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 1022 гр. Перник, 10.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Симона Пл. Колева при участието на секретаря Илиана Кр. Иванова като разгледа докладваното от Симона Пл. Колева Гражданско дело № 20251720102351 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.

Образувано е по искова молба на И. М. Х. срещу „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД.

Ищецът твърди, че на 21.11.2024 г. страните сключили договор за потребтелски кредит, кл. № *************, по силата на който била отпусната в заем сумата от 20 000 лв., който кредитополучателят следвало да върне. Била уговорена и застрахователна премия в общ размер на 3959,64 лв. (за застраховка BANK ПАКЕТ 3 КРЕДИТ + СМЕТКА, за застрахователна премия от 3 600 лв. и застраховка BANK ПАКЕТ 3 СМЕТКА за застрахователна премия от 359.64 лв.), фиксиран лихвен процент, в размер на 22.52 % и ГПР в размер на 24.81 % за целия срок на договора.

Изложени са съображения, че в договора липсвала прозрачност относно начина на формиране на общата сума, подлежаща на връщане и на ГПР, в противоречие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поддържа, че застрахователната премия фактически е била задължително условие за отпускане на кредита (макар формално в договора да е посочена като доброволна), поради което следвало да бъде включена при изчисляването на ГПР по смисъла на чл. 19, ал. 2 и чл. 21 ЗПК, но това не е сторено.

Посочва, че макар в договора да бил посочен размер на кредита 20000 лв., погасителният план предвиждал връщане на 23 959,64 лв. (с включената застраховка), без ясна разбивка на всяка вноска на главница, лихва и разходи, каквато се изисква от чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, като по този начин потребителят бил лишен от възможността да разбере реалната стойност на кредита и условията за погасяването му. Изложени са правни съображения, че тези пороци водят до недействителност на договора по чл. 22 ЗПК, поради нарушение на императивни правни норми и на връщане подлежи единствено чистата стойност на получения кредит, но не и допълнителни плащания.

При изложените твърдения се иска прогласяване на договора за недействителен поради противоречието му със закона. Претендират се разноски.

Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл. 131, ал.1 ГПК, оспорва исковете като неоснователни, с твърдения, че договорът съответства изцяло на 1 изискванията на ЗПК. Поддържа, че погасителният план съдържа всички необходими реквизити – размер, падеж и брой на вноските, както и разбивка между главница и лихва, както и че лихвата и ГПР са посочени ясно в договора, като липсва изискване в договора да бъдат представяни допълнително формули или изчислителни методики, тъй като те са нормативно уредени. Поддържа, че застраховката е била доброволно избрана от кредитополучателя и не е представлявала задължително условие за сключване на договора, следователно правилно не е била включена в ГПР. Моли исковете да бъдат отхвърлени.

В условията на евентуалност, в случай, че договорът бъде прогласен за недействителен, моли ищцата да бъде осъдена да заплати сумата от 11307,62 лв., представляваща остатъка от чистата стойност на кредита. Под евентуалност е формулирал и възражение за прихващане на дължимата и неплатена чиста стойност на кредита 11307,62 лв. с разноските, които биха били присъдени в полза на ищеца в случай, че главният иск за недействителност на договора бъде уважен. С определението, постановено по реда на чл. 140 ГПК съдът е приел за съвместно разглеждане предявеният насрещен иск, но не и възражението за прихващане на дължимата и неплатена чиста стойност на кредита 11307,62 лв. с разноските, които биха били присъдени в полза на ищеца.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд Перник е сезиран с главен установителен иск с правна квалификация чл.26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 ЗПК за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит поради противоречие със закона, както и евентуален насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 55, вр. чл. 23 ЗПК за заплащане на чистата стойност на кредита.

В процесния случай заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

С доклада по делото са отделени като безспорни и ненуждаещи се обстоятелства относно сключването на договора при посочените в исковата молба параметри и реалното предаване на заемната сума. От приобщените писмени доказателства – договор за кредит, стандартен европейски формуляр, заявление за рефинансиране, застрахователна програма, декларация за определяне изискванията и потребностите и за присъединяване застраховано лице към застрахователна програма, , сертификат за застрахователна програма, , общи условия за ползване на допълнителни медицински услуги „Второ мнение“, както и приетата и кредитирана от настоящия състав като компетентно изготвена ССчЕ, се установява сключването между страните в настоящото производство на договор за потребителски кредит, кл. № ************* на 21.11.2024 г., по силата на който на ищцата в заем била отпусната сумата от 20000 лв. с посочените в исковата молба срок на погасяване и допълнителни елементи (застрахователна премия в общ размер 3959,64 лв., фиксиран лихвен процент 22,52% и ГПР 24,81“), че кредитодателят реално е предал на кредитополучателя заемната сума, както и че ищцата е извършвала частични плащания по договора – в общ размер от 8693,38 лв.

От съдържанието на процесния договор се установява, че процесният казус се отнася права и задължения, произтичащи от двустранна, възмездна, консенсуална, формална и реална сделка, при която срещу предоставеното ползване на определена парична сума заемодателят /кредиторът/ получава като насрещна престация цената за това под формата на възнаградителна лихва, поради което и с оглед качеството на страните по него, в контекста на дефиницията на чл. 9, ал. 1 ЗПК приложение намират и специалните разпоредби на Закона за потребителския кредит относно неговото съдържание. По делото не се спори, че кредитът е реално предоставен, че не е бил обслужван редовно, както и че непогасеният 2 остатък от размера на задълженията възлиза на посочения в исковата молба. Основното спорно обстоятелство се концентрира върху въпроса за действителността на договора за кредит, респ. въпроса дали същият може да бъде валиден източник на права и задължения, във връзка с което ищцовата страна е изложила мотивирано становище за недействителност.

В чл. 7 – общ размер на кредита и условията за усвояването му е отразен размер на кредита 20000 лв., общ размер на застрахователната премия – 3959,64 лв. (от които застраховка BANK Пакет 3 Кредит + сметка (bill) в размер на 3600 лв., както и застраховка BANK Пакет 3 Сметка (bill) в размер на 359,64 лв. ), след това е посочен общ размер на кредита възлиза на 23959,64 лв. Уговорени са фиксиран лихвен процент, в размер на 22.52 % и ГПР в размер на 24.81 % за целия срок на договора. В договора е инкорпориран и погасителен план за периода на погасяване – 25.12.2024 г. – 25.11.2027 г., където е включена и лихвата, като общият размер на сумите, които следва да се платят видно от погасителния план възлиза на 33174,90 лв., от които 23959,64 лв. главница и 9215,26 лв. лихва.

Съгласно чл. 7.2.3 от Договора за кредит, „В случаите, когато Потребителят е пожелал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от Кредитора при условията на чл. 19, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка (конкретните застраховки), застрахователна премия, се превежда от Кредитора, за сметка на Потребителя, по банковата сметка на съответния Застраховател, респективно - по банковата сметка на съответния Застрахователен посредник, за което Потребителят дава изричното си нареждане и съгласие с подписването на Договора“.

Клаузата на чл. 19 от Договора предвижда: „Изискуемите застраховки, ако има такива: При сключването на този Договор, Потребителят не е длъжен да сключва застраховка. По свое желание и по собствено усмотрение Потребителят може да сключи някоя от застраховките, или да се присъедини към някоя от застрахователните програми, предлагани от Кредитора, в качеството му на застрахователен агент, без това обаче да е задължително условие за сключването на самия Договор.“

Няма спор и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че наред с договора за кредит на същата дата – 21.11.2024 г., ответницата е сключила с „Кардиф Общо застраховане, Клон България“ договор за застраховка „Защита на кредита“ и „защита на сметкита“ и Ползващо се лице по допълнителни медицински услуги „Второ медицинско мнение“ и „Програма за превенция на здравето“ със същия номер и дата съгласно Сертификат № 170536640002024 от 21.11.2024 г. за срок „равен на срока на Догвора за потребителски кредит“кредит, със застрахователна сума, съответстваща на дължимите месечни погасителни вноски или баланса по кредита, с ползващо се лице „Ти Би Ай Банк“ АД и застрахователна премия в размер на процент от финансираната сума по договора за кредит. Отразено е, че застраховката е сключена със застрахователното посредничество на „Ти Би Ай Банк“ АД, чрез застрахователния агент „Ти Би Ай Банк“ ЕАД.

Прави впечатление, че докато в договора за кредит е посочено името на служителя, сключващ договора, и същият е подписан с електронни подписи на страните, в застрахователния договор не е отбелязано име на служителя, сключващ застраховката.

Същевременно както кредитът, така и застраховката са подписани от кредитополучателя с електронен подпис на 21.11.2024 г. в 17:01 минути, а на мястото за подпис на застрахователя не е положен електронен подпис, а със саморъчни подпис и печат, визуално очевидно възпроизведени от един и същи образец чрез компютър /л. 62-63, л. 68-69/.

В тази връзка по делото е назначена ССчЕ, като вещото лице е констатирало, че общата сума, подлежаща на връщане по кредита възлиза на 33174,90 лв., платим на 36 равни погасителни вноски по 621,53 лв., при ГПР 24,81%, лихвен процент 22,52%. От заключението на ССчЕ се установява, че застрахователната премия не е включвана в ГПР, като с включването на всички допълнителни плащания в ГПР, включително и сумата за застраховка, същият би възлизал на 38,11%, а не на 24,81%. Съдът кредитира заключението на вещото лице по ССчЕ като неоспорено от страните, като изготвено компетентно, безпристрастно и изчерпателно.

Съдът намира, че процесният договор за кредит не съответства на императивните изисквания на чл. 11, , ал. 1 т. 10 ЗПК, доколкото не е посочен действителният размер на ГПР, което води до недействителност на договора– арг. чл. 22 ЗПК.

3

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите отразява „общите разходи по кредита“ на потребителя, като това понятие е дефинирано в § 1, т. 1 ЗПК като включващо „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит... в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия“. Съгласно пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, застрахователната премия съставлява разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, като същата е част от общите разходи по кредита, когато застраховката е задължително условие за сключване на договора. При наличие на посочените от закона условия, застрахователната премия представлява разход по кредита за потребителя независимо от това, дали тя се заплаща пряко от потребителя на застрахователя, дали се заплаща от потребителя на търговецакредитор и последният я превежда в полза на застрахователя по тяхно съглашение /какъвто е настоящият случай/ или в договора е уговорено потребителят да бъде кредитиран с размера на премията, като същата бъде заплатена от търговеца-кредитор за сметка на потребителя. Законът не провежда разграничение между тези хипотези, защото във всички тях плащането на премията е за сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи.В решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Съдът на ЕС е задал още два критерия, въз основа на които разходите за допълнителни услуги попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита“ – когато те са непропорционални спрямо размера на главницата или представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В настоящия случай са изпълнени и двете предпоставки.