Определение № 2754 от 02.10.2023, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2754 гр. София, 02.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Светлана Калинова Частно касационно гражданско дело № 20238003103743 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 13635/02.08.2023г., подадена от „Хотел мениджмънт БГ“ ЕООД, чрез процесуалния представител адв. И. И. Г. от САК, срещу определение № 1932/20.07.2023г. по в.ч.гр.д.№ 1168/2023г. на Бургаския окръжен съд, потвърждаващо определение №694/09.06.2023г., постановено от Районен съд-Несебър по гр.д.№ 479/2023г., с което е оставена без уважение молбата на дружествотожалбоподател за освобождаване от заплащане на държавна такса.

Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска същото да бъде отменено.

В инкорпорираното в частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани два правни въпроса, които според жалбоподателя имат обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че въпросите са от значение за развитие на правото, а именно:

1.Следва ли съдът служебно да изследва обстоятелствата относно икономическото състояние на молителя-юридическо лице и възможността му да заплати държавната такса и следва ли при необходимост да му даде указания да представи допълнителни доказателства;

2.Публикуваните годишни финансови отчети на дружеството достатъчни ли са да се направи преценка разполага ли то с необходимите средства да заплати дължимата държавна такса.

Поддържа също така, че при постановяване на обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (определение №170 от 15.04.2020г. по ч.т.д.№209/2020г. на ІІ т.о. на ВКС) и с практиката на Съдао на Европейския съюз, обективирана в решение от 22 декември 2010г. по дело С-279/2009г.; определение от 1

13.06.2012г. по дело С-156/2012; решение по дело С-69/2014-Dragos Constantin Tarsia срещу Statul romana, както и с практиката на Европейския съд по правата на човека, обективирана в решение от 24.12.2009г. по дело „Агромодел“ ООД срещу България, решение от 26.07.2005г. по дело Podbielski и PPU Polpure срещу Полша, решение от 10.01.2006г. по дело Teltronic-CATV срещу Полша. Посочва при това, че въззивният съд не е отрекъл принципната възможност едно юридическо лице да бъде освободено от предварително внасяне на държавна такса, но не е обсъдил всички критерии, обективирани в цитираните решения и наведени от страна на дружеството, а именно:

-дали така определената сума за държавна такса представлява ограничение на правото на достъп до съд;

-дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел.

Счита, че в рамките на тази преценка съдът е следвало да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че ищецът ще спечели делото, значимостта на негови интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото, а за да прецени пропорционалността съдът е следвало да вземе под внимание размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие.

Поддържа, че размерът на таксата от 119 000лв. е прекомерен и нарушава правото на дружеството на достъп до правосъдие, тъй като сумата следва да бъде платена на начален етап от производството, доколкото представлява условие за редовност на исковата молба.

Във връзка с установените от практиката на ВКС критерии, според които съдът следва да съобрази капиталовата адекватност на дружеството, както и факта дали собственик на дяловете е юридическо или физическо лице, жалбоподателят посочва, че дружеството е с капитал от 20лв., а собственик на дяловете е физическо лице.

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд съобразно задължителните указания, обективирани в Тълкувателно решение № 5/ 2015 от12.07.2018 г. по т.д.№ 5/ 2015 г. на ОСГТК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът приема следното:

С обжалваното въззивно определение е потвърдено определението на първоинстанционния съд, с което е оставена без уважение молбата на дружеството за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса по предявения по реда на чл. 76 ЗС иск против „ВП Мениджмънт“ ООД за предаване на държането върху „Гранд Хотел Оазис“, находящ се в к.к.“Слънчев бряг“, с идентификатор *** по КККР на [населено място], представляващ хотелски комплекс, изпълнен на 9 етажа, състоящ се от 62 стаи, 4 студиа и 67 апартамента, с обща площ от 16 168 кв.м., който попада в УПИ ІІ-18 по плана на к.к.“Слънчев бряг-изток“, при твърдение, че държането върху имота е отнето от дружеството по скрит начин от новия собственик на хотела-ответното дружество „ВП 2

Мениджмънт“ ООД.

Взето е предвид, че след представяне на удостоверение за данъчна оценка на имота с разпореждане №1416/06.06.2023г. РС-Несебър е оставил исковата молба без движение с указание до ищеца в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателство за внесена държавна такса в размер на 119 677.85 лв. по сметка на съда, както и че на 08.06.2023г. дружеството е сезирало съда с искане за освобождаване от държавна такса, което първоинстанционният съд е оставил без уважение. Посочено е, че според първоинстанционния съд в конкретния случай няма данни дружеството да е неплатежоспособно или да е оповестило отрицателен финансов резултат от търговската си дейност за предходната година, като за целта първоинстанционният съд е извършил и служебна проверка в търговския регистър.

Изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на молбата за освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса е споделен.

Посочено е, че нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК предвижда възможност за освобождаване на физически лица от задължението да платят държавна такса и разноски в производствата по граждански дела, като е споделен изводът на първоинстанционния съд, че с оглед практиката на ВКС и на ЕСПЧ е допустимо освобождаване и на юридически лица от заплащане на държавна такса, но само с оглед на доказана неплатежоспособност и непропорционалност между дължимата държавна такса и защитавания интерес.

Изложени са съображения, че разпоредбата на чл. 6, § 1 ЕКПЧОС в нейния гражданскоправен аспект гарантира на всеки правото на достъп до съд, но това право не е абсолютно и може да бъде ограничено от националната юрисдикция. Посочено е, че ограничението няма да съответства на чл. 6, § 1 ЕКПЧОС, ако не преследва законна цел и не е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, като факторите, които следва да бъдат взети предвид в тези случаи касателно държавната такса и разноските са размерът на таксата, преценен в светлината на специфичните обстоятелства по случая, платежоспособността на заинтересованото лице и стадия на производството, в който е наложено ограничението.

Посочено е, че според Съда основната законна цел, която се преследва със събирането на държавни такси, е да се осигури добро правораздаване и добро функциониране на правосъдието и да се възпре злоупотребата с искове (§ 37 и § 42 от решение от 24.12.2009г. по делото „Агромодел“ ООД срещу България), като е прието, че в конкретния случай районният съд правилно е приел, че по делото не се съдържат доказателства, от които да се установи, че дружеството-ищец е неплатежоспособно или че заплащането на изискуемата такса ще затрудни изключително дейността му.

Взето е предвид, че в случая с предявяването на иска се търси защита на фактическо състояние, но е прието, че това не прави дължимата такса непропорционална, защото фактическото състояние (държането) се отнася до сграда със значителна площ и стойност и именно поради това, за да гарантира правото на достъп до съд и едновременно с това да предотврати злоупотребата с това право, районният съд е приел за решаващ фактора за платежоспособността на дружеството.

3

При така изложените от въззивния съд съображения настоящият състав приема, че не е налице поддържаното от жалбоподателя основание за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.

На първо място следва да се отбележи, че съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което основание жалбоподателят се позовава, на касационно обжалване пред ВКС подлежат актове на въззивния съд, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая при подаване на въззивната жалба срещу определението на първоинстанционния съд дружеството-жалбоподател не е въвело оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, свързани с липсата на указания за представяне на доказателства за финансовото състояние на дружеството, т.е. въпросите, посочени в изложението, инкорпорирано в частната касационна жалба, пред въззивния съд не са били поставяни и съответно по тях въззивният съд не се е произнасял.

Не е налице произнасяне от страна на въззивния съд по въпроси, касаещи възможността юридическо лице да бъде освободено от задължението за заплащане на дължима държавна такса и в противоречие с посоченото от жалбоподателя определение №170 от 15.04.2020г. по ч.т.д.№209/2020г. на ІІ т.о. на ВКС. В това определение тричленният състав на ТК на ВКС е приел, че освобождаването на юридическо лице от задължението да заплати дължимата държавна такса е допустимо, макар в националното законодателство не е предвидена възможност за освобождаване на юридическите лица (търговските дружества) от държавна такса, доколкото правото на ЕС не изключва принципната възможност за освобождаване от такса, когато това се налага за осигуряване правото на ефективен достъп до съд и на ефективна съдебна защита. Изложил е съображения, че според практиката на Съда на ЕС (решение от 22 декември 2010 по дело С - 279/09, определение от 13.06.2012 г. по дело С156/12 и в решенията по дела С-69/14 и С-571/16) принципът на ефективна съдебна защита, закрепен в член 47 на Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че не се изключва възможността юридически лица да се позоват на него и че предоставената в приложение на този принцип помощ може да обхваща по-специално освобождаването от авансово плащане на разноски във връзка с производството и/или съдействие от адвокат, като в това отношение националният съд трябва да провери дали условията за предоставяне на правна помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата му същност, дали са насочени към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел, както и че в рамките на тази преценка националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. Посочено е също така, че за да прецени пропорционалността, националният съд може да вземе под внимание разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие, както и че националният съд може по-специално да вземе под внимание 4 положението на юридическите лица, най - вече правноорганизационната им форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата. С тези съображения въззивният съд изцяло се е съобразил, като е извършвал преценка както по отношение на пропорционалността, така и по отношение платежоспособността на дружеството. При това следва да се отбележи, че преценката му е конкретна, извършена при съобразяване на данните по делото по отношение предмета на спора, значимостта на интереса на предявилото иска лице, обстоятелството, че дружеството преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на самото дружество и на собственика на дяловете, отчитайки обстоятелството, че тези обстоятелства подлежат на установяване в производството по подадената молба, а в случая доказателства за неплатежоспособност по делото липсват.