Определение № 166 от 22.05.2025, Апелативен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 166 гр. Велико Търново, 22.05.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КОРНЕЛИЯ КОЛЕВА

Членове:

КРАСЕН ГЕОРГИЕВ

Д. ЧАЛЪКОВА като разгледа докладваното от КРАСЕН ГЕОРГИЕВ Въззивно частно наказателно дело № 20254000600141 по описа за 2025 година за да се произнесе, взема предвид следното: от НПК.

Производството е въззивно по реда на глава ХХІІ-ра вр. с чл.440 ал.2 Въззивното производство е образувано по частна жалба, подадена от адвокат К. А. А. от АК-София, в качеството му на упълномощен защитник на осъдената Д. П. И. и по частна жалба, подадена лично от осъдената Д. П. И., срещу определение № 182 от 16.04.2025год., постановено по ЧНД № 124/2025год. по описа на Окръжен съд-гр.Ловеч, с което е оставена без уважение молбата на осъдената Д. П. И. за условно предсрочно освобождаване от изтърпяване на остатъка от една година и дванадесет дни от наложеното й наказание с Присъда № 23/15.04.2019год. по НОХД № 2617/2018год. по описа на Специализирания наказателен съд-София, в размер на шест години лишаване от свобода, като неоснователна.

С частната жалба, подадена от адвокат К. А. А. от АК-София, в качеството му на упълномощен защитник на осъдената Д. П. И., е заявено оплакване, че обжалваното определение на първоинстанционния съд е незаконосъобразно.

На първо място се твърди, че е нарушен принципа на състезателност в процеса.

Във връзка с това твърдение се излагат доводи, че преди всичко, начина, по който първоинстанционният съд мотивирал отказа си показвал, огромен дисбаланс между двете страни в процеса - молителя и затворническата администрация. Излага се, че в дългото цели 14 страници определение, единственото нещо, което защитникът прочел за аргументите на защита, стояло на стр. 3 и гласяло: „В съдебно заседание защитникът на И. адв. К. А. от САК, моли да бъде уважена молбата, тъй като счита, че са налице условията на чл. 70 НК, сочи подробни съображения в тази връзка“. Никой, 1 който прочетял обаче, нямало да разбере нищо за тези подробни съображения, защото първоинстанционният съд не си бил направи труда на каже и една дума за тях.

Излага се, че всичко, което е казала осъдената И. в своя лична защита, било сведено от първоинстанционния съд до това, че тя „счита, че се е поправила, сочи, че с оглед семейното й положение, а именно малолетно дете на 3 години, за което следва да полага грижи и болна възрастна майка, за която също следва да полага грижи са я мотивирали да спазва добро поведение в пенитенциарното заведение. Излага подробни аргументи в защита на молбата си“. Твърди се, че В обжалваното определение нямало нито един ред, нито за тези подробни аргументи, нито пък как съдът е оценил семейното й положение, което впрочем не било оспорено от никого.

Излага се, че за сметка на това, в определението представеният по делото текущ доклад от ИСДВР С. Б. В. е почти изцяло преписан, като 12 пъти съдът извежда доводите си започвайки параграфа с изречението: „От представения по делото текущ доклад...“, сред което практически преписва текста на доклада.

Възразява се, че така аргументите на защитата са напълно игнорирани, без дори да бъдат обсъдени, за сметка на фаворизирането и абсолютизирането на оценката и становищата на затворническата администрация. Това поставяло осъдената И. като страна в производството в ситуация да е напълно лишена от глас-нейните аргументи нямали никакво значение, защото администрацията на затвора е написала нещо, срещу което практически не може да се възрази.Възразява се, че първоинстанционният съд много избирателно цитирал документите на самата администрация, като ако те казват нещо положително за лишената от свобода, първоинстанционният съд предпочитал да ги пренебрегне, за да продължи да абсолютизира написаното в доклада на ИСДВР.

Посочва се, че така на стр. 6 се е наложило съдът да признае за съществуването на две заповеди № РД - 19/01.07.2024г. и РД - 13/20.03.2025г. и двете на началника на затвора в гр. Сливен, с които съответно се заменя режима от „Строг" на „Общ" и се сменя типа на затворническото общежитие на осъдената И. от „Закрит" на „Открит". Съставът на първоинстанционния съд обаче, освен че ги посочвал като номера, не споменавал нищо за тяхното съдържание. Така непредубеденият читател бил оставен да се чуди - защо след като наоколо са изведени само негативни характеристики на молителката, тези заповеди са били издадени, при положение, че говорят за цялостно подобрение в поведението на осъдената И..

Възразява се, че всичко това противоречи и на буквата и на духа на закона. Излага се, че състезателността на съдебния процес и равенството на процесуалните права на страните е принцип на нашия наказателен процес и изрично изведен в чл. 12 НПК. Посочва се, че същевременно реформата в института на УПО проведена след делото „Нешков и други срещу България“, изисква от съда да обезпечи развитие на ефективен състезателен доказателствен процес, насочен към комплексно изследване на поведението на осъдените в регулирана среда, за да могат обосновано да се прогнозират поправителните процеси и целесъобразността на ранната реинтеграция.

В този смисъл защитникът на осъдената намира, че в обжалваното определение първоинстанционният съд напълно е неглижирал задължението 2 си да разгледа по същество доводите и на двете страни и да осигури равенство на страните, поради което дори само на това основание обжалваното определение е незаконосъобразно.

На второ място се твърди, че обжалваното определение е необосновано и неправилно.

Посочва се, че в края на обжалваното определение- на стр. 13 първоинстанционният съд е записал едно изречение, което започнало да влиза съдебната практика чрез безкритичното преписване на становищата на затворническата администрация:

„Институтът на УПО е само правна възможност, предоставена от закона на осъдени лица с поведение надхвърлящо обичайно доброто при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода", а не задължително следствие от спазване на дължимото поведение".

Възразява се, че това невярно твърдение шества като copy/paste в нашата съдебна практика, но ако накараме някой да посочи, къде в закона се казва подобно нещо, то адв.К. А. е сигурен, че никой няма да успее.

Излага се, че всъщност в закона се открива точно обратното, като се посочва, че чл.156, ал. 1 ЗИНЗС гласи, че на всеки осъден се изготвя индивидуален план за изпълнение на присъдата, който трябва да включва дейности и програми въздействие целящи ресоциализацията на осъдения, а Алинея 3 от същия текст завършва с това каква е целта на този индивидуален план и в него е записано изрично, че тя е „условно предсрочно освобождение”.

Излага се, че следователно, противно на това, което е написал първоинстанционният съд, УПО не е някаква правна възможност за лишени от свобода с поведение надхвърлящо обичайно доброто при изпълнение на наказанието, а е основна цел на изпълнението на наказанието. Ето защо в това производството съдът трябвало не просто да търси, какво е правил лишения от свобода, но и как е работила администрацията на затвора, за постигане на поставената от закона цел - условното предсрочно освобождаване на лишения от свобода.

Възразява се, че приетото от първата инстанция противоречи и на текста на чл. 439а, ал. 1 НПК, който е цитиран на стр. 4, но не е спазен.

Посочва се, че този текст гласи, че доказателства за поправяне са „всички обстоятелства, които сочат положителна промяна" - т.е. нито едно обстоятелство не е изключено и не може да се пренебрегва с лека ръка както прави ОС-Ловеч. Законът обаче продължавал, като гласи на първо място „доброто поведение, участие в трудови...дейности", т.е. точно нещата, които първата инстанция казвала, че са без значение за УПО и че били едва ли не обичайните неща, които се очаквало да изпълняват от всеки лишен от свобода.

Следователно, според защитника на осъдената И., в обжалваното определение ОС-Ловеч влизал в директен конфликт с изричните разпоредби на закона.

Възразява се, че неправилно и противоречащо на закона е също и записаното на стр. 13 от определението на първоинстанционния съд, че:

„доводите, свързани с личността на жалбоподателката, здравословното и семейно състояние, обстоятелствата, свързани с индивидуализацията на наказанието, са неотносими към въпроса за УПО, доколкото преценката за 3 това се прави единствено въз основа на поведението на осъденото лице по време на изтърпяване на наказанието”.

Излага се, че в крайна сметка, целта на наказанието е реинтеграцията на лишения от свобода. И разбира се, за тази реинтеграция факторите като невръстно дете, болна майка, постоянна обществена подкрепа от близки и приятели, възможност да се започне работа веднага след излизането от затвора - са от съществено значение и не могат да се нарекат „неотносими към въпроса за УПО", а те трябва да се изследват от съда задълбочено.

Възразява се, че въпреки че първата инстанция споменава за Постановление № 7/1975 на Пленума на ВС, изглежда тя не е вникнала в смисъла му, тъй като в него е посочено:

„Условното предсрочно освобождаване от изтърпяване на наказание има важно възпитателно и превантивно значение. То въздействува чрез самия факт на освобождаването на осъдения преди изтичане срока на наказанието, като признание за доброто му поведение и честно отношение към труда през време на изтърпяването на наказанието, чрез своята условност и чрез надзора и възпитателните грижи, които съдът осъществява в изпитателния срок. По този начин се осигурява по-нататъшното задълбочаване на процеса на превъзпитанието на осъдения" и продължава „понякога обаче стимулиращото и възпитателно значение на този институт се подценява".

Посочва се, че вместо да повтаря за някакво „криминогенно мислене и поведение, които остават в зоната на задържане и се нуждаят от допълнително въздействие" без обаче въобще да посочи такива (стр. 11), първоинстанционният съд трябвало да помисли за тяхната динамична промяна. Тя, според адвокат К. А., е свързана с промените в семейната среда на осъдената И.. Излагат се доводи, че раждането на дете е основен възпиращ фактор за престъпна дейност, като това било изтъкнато от самата осъдена в личната й защита, когато на два пъти посочила една статистика - няма жена на 50 години, която е родила първото си дете и да се е върнала в затвора.

Излага се, че съдът на няколко пъти говорел за „отношение към правонарушението", което оставало в сферите на дефицит и водило до негативни оценки. Адвокат К. А. посочва, че в пледоарията си е посочил на съда, че да изискваме от осъдения задължително да признае вината си, за да получи УПО, е остатък в от „сталинизма“ и че това е факт, а не обида.

Посочва се, че тоталитарната система имала изискване от обвиняемия да осъди сам себе, а осъдения да приеме, че държавата непогрешимо е приложила правилно и справедливо наказание върху него. Според защитника на осъдената И. този остатък от сталинизма обаче не бива да се толерира днес.

Нещо повече, излагат се доводи, че в случая на осъдената И., съществували десетки публикации, поставящи под съмнение справедливостта на процеса срещу нея, като някои дори се питат дали това не е представлявало саморазправа на тогавашния ръководител на специализираната прокуратура, г-н И. Г., за когото настоящият и.ф. Главен прокурор г-н Б. С. твърдял, че е участвал в престъпни мрежи, които, наред с друго, са се занимавали с фабрикуването на доказателства срещу невинни.

При всичко това, според адвокат К. А., да искаме от осъдената И. да признае, че е получила справедливо наказание, било меко казано неуместно.

Според него по-важно било това, което администрацията е посочила в доклада си, и което първата инстанция пак не била видяла, а именно, че „г-жа И. е 4 приела реалността на присъдата“.

Адвокат К. А. предлага на Апелативния съд на гр. Велико Търново да прочете внимателно последната заповед на затвора гр. Сливен, касаеща молителката № РД-13/20.03.2025г. и да види: отчетената положителна промяна в уменията за мислене; това че не се поддава на чуждо влияние; че проявява отговорност и обмисля действията си; че е участвала във всички възможни програми за поправяне, които са и предложени от затвора; че има положителна нагласа към трудовата дейност, че има редовен източник на доходи и че не разчита на хора извън затвора да й помагат.