Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 1048 от 05.03.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 4385/2025
Вид
Определение № 1048
Подписан
05.03.2026
В сила
05.03.2026
Състав
Емил Томов, Геновева Николаева, Драгомир Драгнев

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1048 гр. София, 05.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20258002104385 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. А. Р. срещу решение № 3933 от 20.06.2025 г. по в. гр. дело № 4091/2025 г. на Софийски градски съд в частта му, в която е отменено решение № 426 от 08.01.2024 г. по гр. дело № 67557/2022 г. на Софийски районен съд, в частта му, в която предявеният от А. К. Е. срещу жалбоподателката иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е отхвърлен и вместо него е постановено ново решение, с което ответницата Н. А.

Р. е осъдена да заплати на ищцата сумата 18 962 лв., съставляваща платено без основание по преводни нареждания от дати: 26.11.2021 г., 09.11.2021 г., 15.09.2021 г., 15.09.2021 г. и 18.08.2021 г., ведно със законна лихва върху сумите от датата на исковата молба - 14.06.2022 г. до окончателно изплащане.

Касаторката поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Твърди, че съдът е нарушил чл. 12 и чл. 235 ГПК, като не е обсъдил всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а ги е разгледал изолирано. Поддържа, че макар всяко доказателство поотделно (заключенията на приетите по делото съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи и изслушаните свидетелски показания) да не доказва пряко съществуването на уговорка между страните за заплащане на допълнително трудово възнаграждение, в своята съвкупност те установяват, че процесните суми са бонус към трудовото възнаграждение, а не плащания без основание. Твърди, че съгласно разпоредбата на чл. 118, ал. 3 КТ за едностранно увеличение на трудовото възнаграждение и уговарянето 1 на допълнителни бонуси не се изисква писмена форма за действителност, както неправилно е посочил въззивният съд. Моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба жалбоподателката навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „При установяване на правнорелевантни факти по делото, длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, или може да формира фактическите си и правни изводи само въз основа на някои от събраните в хода на процеса доказателства поотделно?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 24 от 28.01.2010 г. по т.д. № 4744/2008 г. на ВКС, решение № 210 от 09.02.2018 г. по т.д. № 1115/2017 г. на ВКС, решение № 65 от 30.07.2019 г. по т.д. № 183/2018 г. на ВКС и решение № 200 от 02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на ВКС; 2. „Длъжен ли е въззивният съд след като е задължил страна по делото да представи находящи се в нея документи по реда на чл. 190 ГПК да й укаже, че при непредставянето им ще приложи разпоредбата на чл. 161 ГПК, ако от събраните доказателства по делото, се съдържат данни за съществуването на тези документи, наличието на които страната е отричала?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да приложи последиците на чл. 161 ГПК, ако по делото се установи, че страна е отричала съществуването на електронни документи (в случая електронна кореспонденция и приложените към нея файлове), а в последствие със събрани по делото доказателства се установи безспорно, че същата е съществувала, но страната, с поведението си е възпрепятствала събирането на това доказателство, като е създала пречки за доказването на факти от полза на другата страна, които тя е твърдяла в отговора на исковата молба?“, които втори и трети въпроси поддържа, че са разрешени в противоречие с решение № 12 от 01.02.2011 г. по гр. д. № 590/2010 г. на ВКС, решение № 90 от 21.01.2020 г. по к. т. д. № 1919 / 2018 г. на ВКС и решение № 195 от 29.06.2016 г. по гр. д. № 665/2016 г. на ВКС или че са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото; 4. „Допустимо ли е да е извърши пълно и главно доказване на правнорелевантен факт за наличие на договорка между страните за изплащане на допълнително трудово възнаграждение за постигнати високи резултати с верига от взаимосвързани и безпротиворечиви в своята съвкупност косвени доказателства?“; 5. „Длъжен ли е въззивният съд при изследването на правнорелевантния факт за наличие на договорка между страните за изплащане на допълнително трудово възнаграждение за постигнати високи резултати, при липса на преки, но при наличие на верига от косвени доказателства, да изследва всички тях в тяхната съвкупност, за да формира обоснован доказателствен извод, или има право да ги разгледа изолирано и да основе изводите си на някои от тях?“; 6. „Достатъчно ли е за доказването на наличие на договорка между страните за изплащане на допълнително трудово възнаграждение за постигнати високи резултати установяването по делото на няколко (верига) от кумулативно дадени обстоятелства - индиции (косвени доказателства), като 2 например: установяване посредством съдебно-техническа експертиза, наличие на електронна кореспонденция между ответницата и служител на ищцата, в темите на която е реферирано директно към изпращането на разчети за извършена работа от датите на финализиране на представените по делото разчети; установяване чрез съдебно - счетоводна експертиза на съвпадения между записите в представените с отговора на исковата молба разчети и счетоводството на дружеството - работодател на ответницата и съвпадение между описаната в разчетите сума и твърдения размер на договореното допълнително възнаграждение - 1/2 от печалбата на дружеството - работодател от отчетената работа, установено чрез свидетелски показания на един свидетел, наличие на такава договорка между страните и нежелание на ищцата да плаща дължимото допълнително възнаграждение от сметката на дружеството работодател, за да спести осигурителни вноски и данъци?“, които три въпроси твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 226/12.07.2011 г. по гр. дело № 921/2010 г. на ВКС, решение № 31/09.03,2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на ВКС и решение № 841/19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС или са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, и 7. „Длъжен ли е въззивният съд на основание чл. 235 ГПК при наличие на верига от косвени доказателства за установяване на правнорелевантен факт, да ги разгледа в тяхната съвкупност и да формулира изрични мотиви защо кредитира и защо не кредитира някое от тях в контекста на тяхната взаимовръзка?“. В допълнение се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Ответницата по касационната жалба - А. К. Е. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол на атакувания съдебен акт и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, постановен по граждански спор с цена на иска над 5 000 лв., поради което тя е допустима.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел за установено в процеса, че между „Интер информ консулт БГ“ ЕООД и ответницата е съществувало трудово правоотношение, по силата на което последната е заемала длъжността „юрисконсулт“ с договорено месечно трудово възнаграждение в размер на 1 000 лв., което е било прекратено със заповед № 005 от 27.04.2022 г.. Намерил е за установено също, че ищцата А. Е. е наредила по банкова сметка на ответницата на 26.11.2021 г. – сумата 4 835 лв. и на 15.09.2021 г. – сумата 2 000 лв., а счетоводителят на дружеството - М. Д. е внесла по сметка на ответницата сумите 4 000 лв. – на 09.11.2021 г., 1 127 лв. – на 15.09.2021 г. и 7 000 лв. – на 18.08.2021 г., както и че като основание в преводните нареждания е посочено „вноска“. Решаващият съд е съобразил, че по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД тежестта за доказване на основанието на извършените парични престации е на ответницата, която е следвало да установи по несъмнен начин твърдения от нея факт, а именно, че процесните суми са платени като допълнителни трудови възнаграждения (бонуси) за постигнати високи резултати в работата като юрисконсулт в „Интер информ консулт БГ“ ЕООД. Обсъдил е заключението на приетата в първоинстанционното производство компютърно-техническата 3 експертиза, от която е счел за установено, че между ответницата и счетоводителя на дружеството - М. Д. е водена кореспонденция, чрез електронни съобщения на електронна поща, от която е било възможно да бъдат възстановени единствено метаданните – от кого и с какво заглавие/тема са изпратени и получавани имейли, но не е било възможно да бъдат пресъздадани самите файлове, прикачени към съобщенията, тъй като имейл кореспонденцията е изтрита без възможност за възстановяването й. Поради това е счел, че въз основа на нея може да се направи извод единствено за водена служебна кореспонденция, но не може да се установи самото съдържание на тази кореспонденция и на прикачените файлове. Затова е приел, че от факта на водене на кореспонденция между счетоводителя Д. и ответницата, не е възможно да се установи, че получените процесни суми са допълнителни трудови възнаграждения по горепосочения трудов договор. Въззивният съд е счел, че такъв извод не следва и от приетата съдебно-счетоводна експертиза, от която не може да бъде изведен извод, че заради извършена от ответницата и отчетена работа, управителят на дружеството е нареждал плащане на допълнително трудово възнаграждение. Посочил е, че фактурите, издавани към клиенти на дружеството за осъществени консултантски услуги, не касаят уговорки между ищцата и ответницата и не доказват по никакъв начин постигнато съгласие за изплащане на допълнително трудово възнаграждение, нито за извършена към тези клиенти юридическа работа от страна на ответницата. Подчертал е, че в исковия процес не е представено писмено споразумение или какъвто и да е друг писмен акт, в който да е било договорено или удостоверено заплащане на допълнително трудово възнаграждение на ответницата. Поради неустановяването с приетите по делото доказателства на горепосочения правнорелевантен факт, приемането на същия за осъществен би почивало на предположения, а не на несъмнено установени по надлежния процесуален ред факти. По отношение на изслушаните в тази връзка свидетелски показания на съпруга на ответницата, СГС е намерил, че те не са достатъчни за установяване по безспорен начин на твърдяното от нея основание за получаване на процесните парични престации, тъй като следва да бъдат ценени с оглед заинтересоваността им в полза на страната в процеса, а и не се подкрепят от останалите доказателства, вкл. писмените такива.

Съобразно гореизложеното, въззивният съд е заключил, че ответницата не е установила при условията на пълно и главно доказване, че е осъществено основанието, твърдяно от нея, за превеждане на процесните суми, получени по нейната банкова сметка, поради което доколкото не е налице каквото и да било друго правно основание, те са престирани при начална липса на основание и подлежат на възстановяване на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

Поставените от касатора седем въпроси могат да бъдат обособени и преформулирани съобразно правомощията на касационната инстанция по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК в два процесуалноправни въпроса, първият от които за правомощията на въззивния съд да обсъди всички приети относими доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на 4 страните, включени в предмета на спора, в своето решение. Към този въпрос се отнася и дължимото поведение на решаващия съд в хипотезите на чл. 190 ГПК и чл. 161 ГПК, както и при обсъждане на доказателствения материал, когато има разноречиви доказателства. Така обобщен първият правен въпрос притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за крайния изход на конкретния спор.