Решение № 3310 от 21.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3310 гр. София, 21.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

Бетина Б. Бошнакова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20211100508274 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 23.04.2021 г. на ответника С.о. срещу решение № 20100429/20.4.2021 г., постановено по гражданско дело № 37320/2019 г. на Софийския районен съд, 170 състав, с което на основание чл.

410, ал. 1, т. 3 КЗ жалбоподателят е осъден да заплати на „ЗАД Б.В.и.г.“ АД сумата 158,19 лева, представляваща изплатено обезщетение по застраховка „Каско Стандарт” за щета, причинена в резултат на настъпило ПТП, вследствие на несигнализирана и необезопасена дупка на платното за движение, ведно със законната лихва от 28.06.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца сумата 350,00 лева – разноски.

Жалбоподателят поддържа, че необосновано и в нарушение на съдопроизводствените правила първоинстанционният съд е приел за установени по делото обстоятелствата, при които е настъпило събитието, както и причинната връзка между него и вредите. Декларациите на водача и 1 на свидетеля и изготвеното въз основа на тях заключение по САТЕ не били достатъчни да ги докажат по несъмнен начин. Доколкото не бил представен протокол за ПТП, то за застрахователя не е било налице задължение да плаща обезщетение на застрахования. Присъдената сума надхвърляла размера на действителните вреди. Моли въззивния да отмени решението и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна и ищец по иска „ЗЕАД Б.В.И.Г.” ЕАД оспорва жалбата, като счита, че от събраните по делото доказателства се установявали всички факти от фактическия състав на вземането. Моли въззивния да остави жалбата без уважение и да потвърди решението. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да се приеме, че същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е неправилно поради следните съображения:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск с правна квалификация чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД.

Ищецът твърди, че на 10.2.2019 г., в гр. София, на ул. „Железопътна“, в срока на застрахователното покритие по договор за имуществена застраховка „Каско”, е настъпило събитие – ПТП, в причинна връзка с което са причинени щети на застрахования при него лек автомобил марка Сузуки, рег. № **** в размер на 158,19 лева, като в този размер твърди да е изплатил застрахователно обезщетение. Твърди, че причина за настъпване на 2 застрахователното събитие е попадането на автомобила в необозначена и необезопасена дупка на пътното платно. Счита, че отговорност за вредите носи ответникът в качеството му на стопанин на пътя, както и че с плащане на застрахователното обезщетение в негова полза е възникнало регресно вземане в размер на платената сума и ликвидационните разноски. Сочи, че след покана ответникът не изпълнил задължението си да му плати сумата 158,19 лева, поради което претендира същата, заедно със законната лихва от 28.6.2019 г. до погасяване.

Ответникът С.о. оспорва иска, като поддържа, че процесните вреди не се покриват от имуществената застраховка, тъй като не е включено допълнително покритие за вреди на гумите, че застрахователят е следвало да откаже плащане поради неизпълнение от страна на застрахования на уговорени в ОУ условия. Счита, че ПТП не е настъпило при описания механизъм, като вредите не са от попадането на автомобила в дупка.

Евентуално поддържа, че е налице съпричиняване. Моли съда да отхвърли иска.

Съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу възложителя за възложената от него на трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди п о чл. 49 от Закона за задълженията и договорите. За възникване на регресното вземане по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД е необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за имуществено застраховане между ищеца и водача на увредения автомобил, в срока на застрахователното покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на ответника /бездействието на негов служител във връзка със стопанисването, поддържането и ремонтирането на пътя/ да е настъпило застрахователно събитие, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на действителните вреди. В настоящия случай посочените предпоставки не са налице.

С протоколно определението от 14.2.2020 г. за безспорни между страните са обявени следните обстоятелства: че ищецът е изплатил застрахователно 3 обезщетение в размер на 158,19 лева за вредите, настъпили от твърдяното ПТП, че пътят, на който се твърди да е реализирано ПТП, се стопанисва от ответника. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК въззивният съд приема осъществяването им за доказано.

За установяване на обстоятелствата, при които е настъпило събитието, и причинната връзка с вредите по застрахования автомобил е представена декларация за настъпване на застрахователно събитие от водача К.Е. С., както и декларация на свидетел на събитието - Е. С. Р.. Двете съдържат писмени изявления, според които на 10.02.2019 г., при движение по „Железопътна“ водачът попада в дупка на пътното платно, при което се уврежда предна дясна гума на автомобила. Според изготвеното въз основа тези писмени доказателства заключение на САТЕ е налице причинната връзка между описания механизъм и настъпилите вреди на автомобила.

В декларациите на водача и свидетеля се съдържат изявления на трети лица, които нямат нарочен за процеса характер. Макар да не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, имат доказатеклствена стойност. За да се приемат за доказани описаните в тези документи обстоятелства обаче следва да има и други доказателства, които да ги подкрепят. Не може за такова да се приеме заключението на САТЕ, тъй като вещото лице е работило по декларациите. От заключението на САТЕ се доказва единствено, че при тези обстоятелства биха могли да настъпят обезщетените от ищеца вреди, но не и че описаният в исковата молба механизъм на събитието действително е реализиран. В хода на първоинстанционното производство ищецът се е отказал от искането си за събиране на гласни доказателства чрез разпит на водача, а свидетелят на ПТП не е открит на известните адреси, вкл. след като е допуснат разпит пред въззивния съд на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. Ето защо настоящият състав на въззивния съд намира, че ищецът не е ангажирал достатъчно доказателства за установяване на обстоятелствата, за които носи тежестта. Предвид разпоредбата на чл. 154 ГПК, съдът намира, че по делото не се доказа твърдението на ищеца за наличие на вреди по процесния автомобил, настъпили вследствие попадането му в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, респ. възникване на регресното вземане. Искът за заплащането му е неоснователен, като въззивният съд счита за ненужно да обсъжда наличието на останалите факти, включени във фактическия му 4 състав.

Поради изложеното настоящият състав на въззивния съд намира, че обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и да бъде постановено друго, с което искът да бъдат отхвърлен.

По разноските:

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се следват своевременно поисканите разноски в първата инстанция в размер на 100 лева /за юрисконсултско възнаграждение/, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – разноските във въззивното производство за държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт в общ размер на 125 лева.

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло решение № 20100429/20.4.2021 г., постановено по гражданско дело № 37320/2019 г. на Софийския районен съд, 170 състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЗЕАД Б.В.И.Г.” ЕАД, ЕИК **** срещу С.о., адрес: гр. София, ул. „****, иск с правна квалификация чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД сумата 158,19 лева, представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско” за вреди на лек автомобил марка Сузуки, рег. № ****, причинени вследствие на ПТП, настъпило на 10.2.2019 г., в гр. София, на ул. „Железопътна“.

ОСЪЖДА „ЗЕАД Б.В.И.Г.” ЕАД , ЕИК **** да заплати на С.о., адрес: гр. София, ул. „**** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 100,00 лева, представляваща разноски пред първата инстанция, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК - сумата 125,00 лева, представляваща разноски пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

5

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6