Определение № 133 от 04.03.2026, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 133 гр. Варна, 04.03.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на втори март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Юлия Р. Бажлекова

Членове:

Деспина Г. Георгиева

Росица Сл. Станчева като разгледа докладваното от Юлия Р. Бажлекова Въззивно частно гражданско дело № 20263000500089 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 3625/03.02.2026г. от Е. И. У., чрез процесуалния й представител адв. Р. Ш. от АК – София, срещу Определение № 61/08.01.2026г. по в. гр. д. № 2676/2025г. на Окръжен съд - Варна, с което е производството по делото е прекратено като недопустимо.

В частната жалба са изложени основания за неправилност на обжалваното определение. Твърди се, че решението от 12.03.1998г. по гр. д. № 1751/1997г. на Районен съд – Варна е по допускане на развод по взаимно съгласие между Е. И. У. и С.Г.У.. Това решение би било допустимо само ако съдът действително е бил сезиран с молба за развод по взаимно съгласие от страните и действително е било проведено открито съдебно заседание, в което страните са участвали, представили са споразумение и са потвърдили желанието си за развод поради дълбокото му е непоправимо разстройство. В случая обаче Районен съд – Варна погрешно е приел, че е сезиран с молба на страните за развод по взаимно съгласие, както и че такова е декларирано и потвърдено от тях, тъй като Е. У. изобщо не е била призована и не е участвала в съдебно заседание по делото пред Районен съд – Варна, нито е декларирала съгласие за развод. По тези съображения решението на Районен съд – Варна би било необжалваемо само и единствено ако съдът е бил сезиран с молба по чл. 100 СК /отм./, какъвто не е бил процесният случай. Отправеното в частната жалба искане е за отмяна на обжалваното определение.

В срока по чл. 276 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба на Е. И. У. от дъщерята на жалбоподателката В. С. У.-Колева, чрез процесуалния й представител адвокат Б. Ж. от АК – Варна, конституирана 1 като страна по делото в качеството й на наследник на С.Г.У.. В отговора се изразява становище за недопустимост на частната жалба, поради това, че решението, с което е прекратен по взаимно съгласие бракът на жалбоподателката със С.Г.У. не подлежи на обжалване и влиза в сила с постановяването му. Оспорват се като неверни твърденията на жалбоподателката, че не е била уведомена за решението, не е знаела за него, че не знаела български език, че не се е явявала в съдебно заседание., са изцяло неверни. Освен това същите не могат да обусловят право да се обжалва необжалваемо /включително и на основание чл. 298, ал. 3 от ГПК/ окончателно съдебно решение. Посочва се също, че нищожността на съдебно решение може да се установи само по исков ред, тъй като не е налице възможност за инстанционен контрол. Отправеното в отговора искане е за потвърждаване на обжалваното определение.

След преценка на доводите в частната жалба и в отговора на частната жалба, както и на доказателствата по делото, настоящият съдебен състав прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Частната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:

Производството по в. гр. д. № 2676/2025г. на ВОС е образувано по въззивна жалба от Е. И. У. чрез процесуалния й представител адвокат Р. Ш. от АК-София, срещу решение от 12.03.1998г. постановено по гр. дело № 1751/1997г. на Районен съд – Варна, с което е прекратен бракът между С.Г.У., роден на 22.02.1965г. в Русия, и Е. И. У., родена на 10.12.1972г. в Русия, по взаимно съгласие, на основание чл. 100 от Семейния кодекс /Обн., ДВ, бр. 41 от 28.05.1985 г., отменен, считано от 01.10.2009г./ В решението е посочено, че същото не подлежи на обжалване.

Във въззивната жалба се излага, че решението от 12.03.1998г. по гр. д.

1751/1997г. на ВРС не е съобщавано на Е. У. и тя е узнала за него на 15.09.2025г. Въззивницата твърди, че не е инициирала производството по гр. д. № 1751/1997 г. на Районен съд – Варна, не е била призована и изобщо не е участвала в него, нито е изразявала съгласието си за прекратяване на брака й със С.У. по реда на чл. 100 от СК /отм./. Наведени са оплаквания за нищожност, недопустимост, неправилност и незаконосъобразност на решението. Излага се, че жалбоподателката и С.Г.У. са сключили граждански брак на 22.09.1990г. в Русия. През 1997г. те се преместили в България, където се установили. На 03.03.1999г. се родила дъщеря им – В. С. У., а през 2003г. придобили и българско гражданство. През 2022г. С.У. предявил срещу Е. У. иск за развод, като с Решение № 3151/20.10.2022г. по гр. д. № 450/2022г. по описа на ВРС бракът между Е. И. У. и С.Г.У. е прекратен. Решението е влязло в сила на 23.02.2023г., като е потвърдено след обжалването му от Е. У., от Окръжен съд-Варна с Решение № 214/23.02.2023г. по в. гр. д. № 52/2023г. на 2

Окръжен съд – Варна. С.У. починал на 15.07.2023г., като оставил за единствен свой наследник дъщеря си В. С. У.. По повод възникнали между Е. У. и дъщеря й В. У. имуществени спорове и във връзка с висящото между тях гр. д. № 1835/2024г. на ВОС, на 15.09.2025г. Е. У. се запознава с материалите по гр. д.

№ 1751/1997г. на ВРС и така за пръв път разбрала за съществуването на съдебното решение за развод по взаимно съгласие между нея и С.У. от 12.03.1998г. по гр. д. № 1751/1997г. по описа на ВРС. Посочва се, че въззивницата не е участвала и не е знаела за водения съдебен процес и не изразявала съгласие за развод със С.У. в рамките на този или друг съдебен процес, не е подписвала каквито и да е книжа или споразумение за развод по гр. д. № 1751/1997г. на ВРС. Не е получавала съдебното решение и не е участвала в съдебни заседания по делото. Излага също, че към 1997г. не знаела да говори и да пише на български език и не е разбирала български, нито е приемала, нито се е съобразявала с правните последици на постановеното решение, тъй като делото е водено и приключено без нейно знание и съгласие.

С постановеното решение не се е съобразявал и С.У., който също не е участвал в делото, не е се е явявал пред съд, не е декларирал съгласието си за развод, нито е знаел български език към онзи момент. Доказателство за това според въззивницата е фактът, че през 2022г. У. е предявил иск за развод. От пристигането си в България до смъртта на С.У. двамата са живели и са работили заедно. Е. У. счита, че обжалваното решение не е подписано от посочения в него съдия и че той не е правораздавал по делото. Оспорва и авторството на молбата за образуване на гр. д. № 1751/1997г. на ВРС. Счита, че съдебното решение и молбата за образуване на делото са антидатирани.

Отправеното във въззивната жалба искане е за отмяна на обжалваното решение на Районен съд – Варна.

С постановеното определение № 61/08.01.2026г. по в.гр.д. № 2676/2025г.

ОС – Варна е приел, че въззивната жалбата е недопустима, поради необжалваемост на оспореното съдебно решение.

Направеният с обжалваното пред настоящата инстанция определение извод за недопустимост на жалбата срещу решение от 12.03.1998г. по гр.д. № 1751/1997г. на ВРС, с което е прекратен брака между С.Г.У. и Е. И. У. по взаимно съгласие, на основание чл.100 СК/отм./, е правилен и законосъобразен. Съгласно разпоредбата на чл. 259в от ГПК от 1952г.

/отменен, считано от 01.03.2008г./, така и съгласно чл. 330, ал. 5 от сега действащия ГПК от 2007г. /в сила от 01.03.2008г./ решението, с което се допуска разводът по взаимно съгласие, не подлежи на обжалване.

Освен това съгласно чл. 231, ал. 2 от ГПК от 1952г. /отм./, както и според чл. 303 ал. 2 от сега действащия ГПК от 2007г. /в сила от 01.03.2008 г./ не се допуска отмяна на решение, с което е постановен развод.

Горните разпоредби защитават правната сигурност, поради което е безспорно, че процесното Решение от 12.03.1998г. по гр. дело № 1751/1997г. на Районен съд – Варна не подлежи на обжалване и не подлежи на отмяна по 3 реда на отмяна на влезли в сила решения.

В съдебната практика безспорно се приема, че е нищожно решението на съда, постановено от незаконен състав, както и с участие на лице, което не е било избрано за съдия / Решение № 668 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1790/2009 г., I г. о., ГК/. С жалбата е оспорено авторството на процесното решение като се твърди, че не е подписано от посочения в него съдия, че е антидатирано, че Е. У. и С.У. не са участвали в заседания по делото на Районен съд – Варна и др., с което по същество се навеждат основания за нищожност на обжалваното решение. Нищожността на съдебното решение съгласно чл.

270, ал. 2 от ГПК може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение. В този смисъл и предвид наведените в жалбата твърдения за нищожност на решението, пътят за защита на Е. У., е по исков ред, а не чрез обжалване.

Предвид изложеното, въззивната жалба на Е. У. срещу решението от 12.03.1998 г. по гр. дело № 1751/1997г. на Районен съд – Варна е недопустима.

Ето защо като е прекратил производството по въззивна жалба вх. № 262151/17.09.2025г. и в.гр.д. № 2676/2025г. ОС Варна е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

Водим от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

П О Т ВЪ РЖ Д А ВА Определение №61/08.01.2026г. по в. гр.д.

№2676/2025г. на Окръжен съд – Варна.

Определението подлежи на обжалване с частна касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК в едноседмичен срок от съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4