Решение № 431 от 08.05.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 431 гр. Стара Загора, 08.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20245530104688 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД гр.

София против Д. П. М. от гр. Стара Загора – по иск по чл. 26 ал.1, пр.1 и 2 от ЗЗД, вр. с чл. 146 от ЗЗП - за обявяване нищожност на клаузи от потребителски договор.

Предявен е насрещен иск е с правно основание чл. 55 ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

В исковата молба по първоначалния иск се твърди, че на 08.11.2021г. ищецът - в качеството му на кредитодател, сключва с ответника, в качеството му на кредитополучател, договор за предоставяне на кредит от разстояние № 360846.

Договорът е сключен при условията на ЗПФУР.

Договорът бил с нищожна клауза - чл. 3. С нея се предвиждало обезпечаване на договора чрез сключване на договор за поръчителство или за банкова гаранция. При непредставяне на обезпечение, се дължала неустойка в размер на 702,30 лв. Договорът бил погасен предсрочно, като нямало заплатена сума за неустойка, затова тя била 0.00 лв. и не била включена в цената за иска. Независимо от това, тя била налична по договора, като задължение по повод неговото сключване. Клаузата не отговаряла на законовите изисквания за правния институт. Тя само формално притежавала обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Това било така, тъй като правото, което подлежало на обезпечение - сключването на обезпечителен договор, не е част от същинското съдържание на договора за кредит. Поради това, то не е годен обект на обезпечение. Съответно, клаузата нямало какво да обезпечава. Тя само формално отговаряла на присъщите й характеристики. Следователно неустойката не отговаряла на законовите изисквания, поради което била нищожна на основание чл. 26 1 ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Доколкото такава клауза била предвидена в договора, независимо от това, то тя противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.

Наред с това, цитираната клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, като водела до значително неравновесие между правата на страните. В този смисъл имало богата и общоизвестна практика на редица български съдилища, така и на СЕС.

Поради това, клаузата се явявала нищожна по смисъла на чл. 146 ал. 1 от ЗЗП.

Клаузата за неустойка не била част от същественото съдържание на договора, поради това приложение намирал чл. 26 ал. 4 от ЗЗД, като нищожна била само клаузата за неустойка, но тя не влечала недействителност на целия договор. Съгласно чл 146 ал. 1 от ЗЗП нищожна била само неравноправната клауза, не целия договор.

Налице били основания за прогласяване на нищожност и на договорната лихва.

Основание за това била всеизвестната и морално остаряла, но приложима от някои съдилища съдебна практика, според която договорната лихва при необезпечени договори можело да е до 30.00%. По настоящият договор тя била 40.15%. Поради това, в случай, че настоящият състав споделял съдебната практика от 2006г., когато ЗПФУР не е бил действащ закон и поначало ВКС не можело да се е произнесъл по договор, сключен по този закон, моли да се прогласи за нищожна и клаузата за договорна лихва, намираща се в чл. 2 ал. 1, т. 3 от договора за кредит. Въпросната клауза също не водела до нищожност на целия договор за кредит. Тъй като и тя не била част от същественото съдържание на договора. Договорът бил погасен предсрочно, затова дължимата договорна лихва възлизала на 3,19 лв., чийто размер бил изчислен, съобразно датата й на погасяване, съгласно чл. 32 от ЗПК.

Правният интерес на ищеца от така предявения иск произлизал от следното.

Дружеството желаело да приключи отношенията си с ответната страна. Но докато съществували процесните клаузи за неустойка и договорна лихва, винаги щяла да съществува принципна възможност ответникът да предприема действия за образуване на дело срещу дружеството, по повод тази клауза. Съдебната практика била константна, че допуска такъв иск, независимо дали договорът е погасен или не. Счита, че за да съществува нормална икономическа среда, то било недопустимо всеки субект, независимо дали е физическо или юридическо лице, да е под риска от завеждане на иск по всяко време, независимо дали по активен или неактивен договор. Отделен бил въпросът дали кредитополучател по такъв договор не злоупотребява с положението си.

При всички положения това виждане не се споделяло от съда, поради това, се стремели да решат проблема чрез съответните правни средства. Единствената възможност за отпадане на клаузата било настоящето дело или опрощаване по чл. 108 от ЗЗД. Опрощаването било договор, което означавало, че се искало съгласие на страните. Прилага имейл от 16.10.2024г. от ответника, от който било видно, че той желаел да образува поредица от дела срещу дружеството. От подбора му на думи било 2 видно, че видимо не желаел да избегнат спора. Написаното от него се явявало някакъв вид закана, не и предложение за споразумение. Също така, той не посочвал сума, която е била „незаконосъобразно преведена“. Нямало посочване на някакви параметри.

Поради това, счита, че написаното от него няма общо с делови отношения и избягване на спора. Поради това, за ищеца не оставал друг способ, освен образуване на настоящото дело. В тази връзка, моли да се има предвид следното: от теорията било всеизвестно, че всеки може да иска прогласяване на нищожност на договорна клауза, дори да не е страна по договора, поради това, на още по-голямо основание, дружеството разполагало с активна легитимация да предявява настоящия иск. Това не е право само на потребителя, доколкото липсва законово ограничение за това.

Съответно, дружеството е активно легитимирано да предяви настоящата искова молба.

Моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожни клаузите на чл. 3 и чл. 2 ал. 1, т. 3 от договор за кредит № *************г., сключен между „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД и Д. П. М.. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е представен отговор от ответника по първоначалния иск, с който счита за основателно искането за прогласяване на клаузите на чл. 2 ал. 1, т.

3 и чл. 3 от договор за предоставяне на кредит № *************г. за нищожни. Счита, че с поведението си не е дал повод за завеждане на делото, поради което, сторените разноски следвало да останат за ищеца.

Подчертава, че има качество на потребител по договор за кредит, сключен с финансова институция, какъвто се явявал ищецът, поради което съдът следвало служебно да следи за наличието на неравноправни и нищожни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто бил настоящия договор за потребителски кредит. Това задължение на съда произтичало и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 - да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите.

Ищецът използвал бланкетни договори за кредит с еднотипно съдържание /в доказателство на изложените твърдения, представя Договор 287149 от 26.02.2020г. и Договор 292277 от 02.04.2020г./. Правело впечатление, че във всеки договор за заем фигурирало задължение за потребителя да представи обезпечение, като в случай, че не представи такова, задължението му нараствало, начислявайки му се неустойка. В настоящия случай, самият кредитор сочел, че при непредставяне на обезпечение се дължала неустойка в размер на 702,30 лв., но предвид факта, че ответникът ползвал правото си в 14-дневен срок да се откаже от договора, като е върнал предоставената му в заем главница още на следващия ден от подписване на договора и лихвите за дните на ползване на заема /3,19 лв./, неустойка не му била начислена и съответно не е заплатил такава.

Предвид гореизложеното, дружеството изначално знаело, че начисляването на 3 суми за неустойка е незаконосъобразно и въпреки това ги е включвало като задължение към потребителя. Несъстоятелно било да се твърди, че потребителят не е бил длъжен да превежда суми за неустойки, както и че такива не са заплащани от ответника. Включвайки ги като част от задълженията на потребителя, потребителят не би имал възможност да избегне тяхното заплащане, освен ако не се установи неравноправният им характер. Ищецът злоупотребил с незнанието на ответника, като съзнателно включил неравноправни клаузи за заплащане на неустойки за непредставено обезпечение, в разрез със разпоредбите на ЗПК, предвид това, несъстоятелно било да се твърди, че е налице правен интерес да води настоящото дело, с цел да се установи неравноправният характер на процесните клаузи и да се присъдят в полза на кредитора разноски за това, че е изготвил и предоставил на потребителя договор за кредит с неравноправни клаузи, който е изготвен предварително от кредитора, при общи условия и потребителят не би могъл да влияе на неговото съдържание.

От друга страна, ответникът многократно опитвал да уреди доброволно отношенията си с ответното дружество, но безуспешно. Напротив, служители на ответника му обяснили, че нямат практика, при възражение за неравноправна клауза в договор, доброволно да върнат надвнесените суми. Ответникът изпращал e-mail-и, както и провеждал телефонни разговори, с цел избягване водене на граждански дела, но ищецът не склонявал да решат спора.

Моли съда да постанови решение, с което да обяви клаузите на чл. 2 ал. 1, т. 3 и чл. 3 от договор за предоставяне на кредит № *************г. за нищожни. На основание чл. 78 ал. 2 от ГПК моли да се възложат на ищеца сторените съдебни разноски.

В срока по чл. 211 ГПК е предявен насрещен иск от Д. П. М. против „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД гр. София. Предвид направеното от кредитора признание за неравноправния характер на клаузите на чл. 2 ал.1, т. 3 и чл. 3 от договор за предоставяне на кредит № *************г. и доколкото самият кредитор посочва, че са заплатени суми по нищожни клаузи, а именно 3,19 лв. - лихва, то за ищеца по насрещния иск Д. М. бил налице правен интерес да иска възстановяване на тези суми.

Моли съда да постанови решение, с което на основание чл. 55 ал. 1 от ЗЗД да осъди „ИЗИ ФИНАНС” ЕООД да му заплати сумата от 3,19 лв., представляваща платени без основание суми за лихва по чл. 2 ал. 1, т. 3 от договор за предоставяне на кредит № ************* г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника по насрещния иск „ИЗИ ФИНАНС“ ЕООД. Счита, че насрещният иск е недопустим, поради липса на 4 правен интерес. Видно от първоначалната исковата молба, от страна на дружеството било заведено делото, с цел прогласяване на договора за нищожен, за да може да възстановят сумата над главницата на М.. Не отговаряло на истината, че М. правил опити за доброволно уреждане на спора. Или поне не такива, които да се счетели за нормални. Прилага няколко от имейлите му, с които направил тези „опити“, от които било видно, че тонът му е заплашителен и нагъл. След преценка от отговорните служители, се счело, че това не е човек, с който може да се постигне някакво споразумение, което в действителност да бъде изпълнено от него. Наред с това, М. така и не посочил кои са тези договори и каква е сумата, която претендира. Поради това, молбата му нямало как да бъде одобрена, дори и да бил отчетен като надежден контрагент. Именно заради неговото поведение, счели за редно да образуват дела, за да може всички твърдения да са минали през съд, за да няма рискове от последващи негови действия /правни/. Причината да не се сключва извънсъдебно споразумение, както се правело с други такива клиенти, била в личността на М. и в неговото отношение. В тази връзка, ако неговият адвокат изрази готовност за истински преговори, а не за поредица от заплахи, придружени с правописни грешни, характерни за комуникация в социални мрежи, можело и да се уредят споровете им извънсъдебно.

Видимо преговорите с М. били най- малкото ненадеждни, като изпълняемост от негова страна. При всички положения дружеството изказало готовност да възстанови сумата, предмет на насрещния иск. Което вече било направено - прилага платежното. Щели да изчакат края на делото, но с оглед изложеното в насрещния иск, видимо нямало спор по размера, затова го заплатили незабавно след неговото получаване. Поради това счита, че М. няма правен интерес от насрещната искова молба. Ако имало правна възможност, щели да заведат иск за неоснователно обогатяване срещу самото дружество, но просто това не можело да стане. На основание чл. 237 от ГПК признават изцяло насрещния иск. Прилагат платежно, че сумата предмет на иска е заплатена.