Определение № 24038 от 27.11.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 24038 гр. София, 27.11.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-A, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно частно гражданско дело № 20251100512359 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 413, ал. 1и 2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на Г. Л. П. срещу разпореждане от 144895/18.09.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 41689/2025 г. от СРС, ГО, 29 състав, с което е отхвърлено заявлението му за издаване на заповед за изпълнение на основание чл. 417 ГПК против Н.Г.Т. в частта, в която се претендира за заплащането на сумата от сумата в размер на 18 778,62 лева, представляваща законна лихва за периода от падежа на задължението – 11.03.2024 г., до датата на подаване на заявление по чл. 417 ГПК – 28.07.2025 г., както и в частта за разноските за разликата над 196,00 лева до пълния размер от 571,57 лева – разноски за държавна такса, както и за разликата над 342,91 лева до пълния размер от 1000 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение.

Жалбоподателят излага доводи, че разпореждането е необосновано и противоречи на писмените доказателства и на трайната съдебна практика, според която законната лихва се дължи от датата на падежа до окончателното плащане, включително периода до подаване на заявлението.

Моли съда да отмени разпореждането и да се произнесе по съществото на спора, както и да му бъдат присъдени пълният размер на претендираните разноски.

Софийски градски съд, след като се запозна с жалбата и с материалите по делото, намира, че частната жалба е подадена от легитимирано лице в срока по чл.275 ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

По заявление на Г. Л. П. срещу Н.Г.Т. е образувано частно гр. дело по реда на чл. 417 ГПК пред СРС. Посочено е вземане по Договор за паричен заем от 01.03.2024 г. с нотариална заверка на подписите за сумата 9 800 лв., с падеж 11.03.2024 г. Заявителят е поискал издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за: 9 800 лв. – главница по договора, ведно със законна лихва от датата на заявлението (28.07.2025 г.) до окончателното плащане; 18 778,62 лв. – законна лихва за периода от падежа (11.03.2024 г.) до датата на заявлението (28.07.2025 г.); разноски – държавна такса 571,57 лв. и адвокатско възнаграждение 1 000 лв.

Заповедният съд е уважил заявлението за главницата и законната лихва от датата на 1 заявлението нататък, както и разноски пропорционално на уважената част. Отказано е издаване на заповед за сумата 18 778,62 лв. (законна лихва за миналия период до заявлението), както и за разликата над 196 лв. държавна такса и над 342,91 лв. адвокатско възнаграждение.

Към заявлението е представен писмен договор за заем, съгласно който на 01.03.2024 г.

Г. Л. П. – в качеството на заемодател отпуска паричен заем в размер на 9800 лв. на Н.Г.Т. – в качеството на заемател, като е посочено, че сумата е предадена в брой при подписване на договора. Заемателят се задължава да върне сумата до 11.03.2024 г. В договора няма уговорени други финансови условия, неустойки или допълнителни плащания. Договорът удостоверява единствено дължимата главница и падежа. Лихва за забава не е предвидена в договора и не е определяема по него.

Настоящият въззивен състав намира мотивите на първоинстанционния съд за правилни, като същите следва да бъдат допълнени в следния смисъл:

Производството по издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК е формално и бързо производство в отклонение от общия исков ред, в което съдът проверява единствено дали представеният документ по чл. 417 ГПК удостоверява подлежащо на изпълнение вземане по основание и размер. Не е допустимо да се издаде заповед за изпълнение въз основа на документ за задължения, които документът не съдържа. Чл. 417, ал. 1, т. 3 ГПК касае задължения, основани на договора, а не на факти и обстоятелства, стоящи извън него (чл. 86 ЗЗД, преценка за забава и т.н.). Това е изрично подчертано в практиката на ВКС – Опр. № 423 от 25.06.2009 г. по ч. т. д. № 437/2009 г., II т. о. – където се приема, че извън договорно предвидените или изрично удостоверени в документа вземания не могат да бъдат предмет на заповед по чл. 417 ГПК. В конкретния случай договорът за заем с нотариална заверка удостоверява вземане за главница в размер 9 800 лв. и падежа на задължението – 11.03.2024 г. Не се съдържа изричен текст за дължима договорна лихва или конкретно договорено обезщетение за забава за периода след настъпване на падежната дата. На следващо място съгласно т. 4 на ТР № 1/28.12.2005 г. по т. д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, издаването на заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за законната лихва върху главното вземане за периода от датата на падежа до подаване на заявлението също е мотивирано като недопустимо, освен ако основанието на това акцесорно вземане е предвидено в документа (например уговорена договорна лихва или неустойка за забава) или размерът е определен в него или достатъчно определяем по посочен в документа начин (напр. фиксиран процент, формула и пр.). Същите съображения са доразвити и в цитираната от заповедния съд т. 4а от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС – акцесорни вземания (лихви, неустойки) могат да бъдат включени в заповедта по чл. 417 ГПК, само ако те са определени по основание и определени/определяеми по размер в самия документ, посочен в чл. 417 ГПК. Тук претендираната сума 18 778,62 лв. представлява законна лихва по чл. 86 ЗЗД, изчислена за минал период (от падежа до датата на заявлението). Това е обезщетение за забава, което не е договорено изрично в договора за заем и определянето на размера й изисква изчисление въз основа на данни, стоящи извън самия договор (процент на законната лихва, точен брой дни на забава, евентуални спирания, прихващания и др.). От изложеното следва, че твърдяното акцесорно вземане не е нито уговорено, нито пряко определяемо от съдържанието на документа по чл. 417 ГПК, поради което попадa именно в хипотезата на недопустимост, очертана с т. 4 на ТР № 1/2005 г.

След като заявлението е уважено само частично (за главницата и лихвата от датата на заявлението), съдът правилно е разпределил разноските пропорционално на уважената част от заявлението и е отхвърлил искането за държавна такса и адвокатско възнаграждение над съответно 196,00 лв. и 342,91 лв. Това съответства на общия принцип на чл. 78 ГПК за разпределяне на разноските според изхода на делото.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на заповедният съд 2 обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено изцяло, а частната жалба да бъде оставена без уважение.

Воден от гореизложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 144895/18.09.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 41689/2025 г. от СРС, ГО, 29 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3