Решение № 260008 от 08.01.2021, Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

Номeр

VІ – 10 8 януари 2021 година гр.Бургас

Бургаският окръжен съд, шести въззивен граждански състав, на десети декември две хиляди и двадесета година в открито съдебно заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛКА

УЗУНОВА

ЧЛЕНОВЕ:

1. ТАНЯ ЕВТИМОВА

2.

ЙОРДАНКА МАЙСКА при секретаря Тодорка Стоянова разгледа докладваното от съдия Евтимова въззивно гражданско дело № 2676/2020г. по описа на Окръжен съд - Бургас. За да се произнесе, съдът взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Предмет на въззивна проверка е решение № 260265/24.09.2020г., постановено от Районен съд- Бургас по гр.д. № 1372/2016г. С това решение съдът е осъдил Военно формирование 32890- Бургас да заплати на И.Т.А., ЕГН: ********** следните суми:

14 572,21 лева - неизплатено трудово възнаграждение за положен в периода от 01.03.2003г. – 31.01.2015г. извънреден труд от 4 516 часа, представляващ фактически отработеното над месечната продължителност служебно време вследствие на неизползваните почивки за носене на дежурства, ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.03.2016г. до окончателното плащане;

1 633,66 лева – обезщетение за забавено плащане за периода от 04.02.2015г. до 12.03.2016г. и

723,33 лева – разноски по делото.

Подадена е въззивна жалба от Военно формирование ***- Бургас против решение № 260265/ 24.09.2020г. В жалбата въззивникът твърди, че решението в тази част е неправилно и немотивирано, защото е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. В подкрепа на оплакванията си въззивникът излага подробни доводи и цитира съдебна практика. Иска от съда да отмени решението и да постанови друго, с което да отхвърли исковете на А.. В съдебно заседание въззивникът се представлява от юрисконсулт Пламен Николов, който поддържа оспорването без да сочи доказателства, прави искане за присъждане на съдебни разноски и представя писмена защита.

Ответната страна – И.Т.А. не представя писмен отговор. В съдебно заседание А. се представлява от адвокат Пушева от БАК, която пледира за отхвърляне на жалбата и за присъждане на съдебни разноски.

Като взе предвид твърденията на страните и събраните по делото доказателства, Бургаският окръжен съд намира за установено следното:

ФАКТИ:

На

18.09.2000г. И.Т.А. постъпва на кадрова военна служба във военно формирование ***– Бургас на длъжност „***“ в Електромеханична бойна част на базов миночистач със звание „матрос“ за срок от три години. Срокът на договора е продължаван с допълнителни споразумения.

Със заповед № ЛС-01-3/29.01.2015г., издадена от командира на Военно формирование ***– Бургас е прекратен договора за военна служба на А. и същият е освободен от длъжност и от военна служба. Със заповед № ЛС-01-4/03.02.2015г., издадена от командира на Военно формирование ***– Бургас А. е отчислен от списъчния състав на военното формирование.

На

12.03.2016г. А. предявява искова молба против Военно формирование ***– Бургас за заплащане на следните суми: 14 572,21 лева - неизплатено трудово възнаграждение за положен в периода от 01.03.2003г.

– 31.01.2015г. извънреден труд от 4 516 часа, представляващ фактически отработеното над месечната продължителност служебно време вследствие на неизползваните почивки за носене на дежурства, ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.03.2016г. до окончателното плащане и 1 633,66 лева – обезщетение за забавено плащане за периода от 04.02.2015г. до 12.03.2016г. В исковата молба А. твърди, че поделенията, в които е служил, нямат самостоятелен военнопощенски номер и банкова сметка, а са подчинени и влизат в състава на военно формирование ***– Бургас. Твърди също, че по време на кадровата военна служба не му е разрешено да ползва 564,5 дни почивки за носени дежурства, които се равняват на 4 516 часа извънреден труд.

В отговора на исковата молба Военно формирование ***– Бургас оспорва претенциите по основание и размер. Твърди, че за да е налице извънреден труд, е необходимо часовете да се отработени над съответната месечна и дневна продължителност на служебното време. Подчертава, че за всяко 24-часово дежурство се полагат 8 часа компенсация, които не представляват извънреден труд. Заявява, че дори да е отработено служебно време над законоустановеното, то е заплатено по реда на чл.204, ал.4, вр. чл.226, ал.1 от ЗОВСРБ (отм.). Твърди също, че сега действащият ЗОВСРБ не допуска максимална продължителност на дежурството над 24 часа, поради което не е налице превишаване на продължителността на служебното време. На основание чл.111, б. „а“ от ЗЗД прави възражение за погасяване по давност на вземането за извънреден труд, възникнало преди 12.03.2013г., както и на съответната мораторна лихва върху главницата.

За установяване на релевантните за спорното правоотношение юридически факти, по делото са представени писмени доказателства, представляващи част от кадровото досие на А. и е приета съдебно-икономическа експертиза. Според заключението на вещото лице в периода от 01.03.2003г. до 31.01.2015г. А. е положил 4 516 часа извънреден труд, за които дължимото обезщетение е в размер на 14 572,21 лева. Районният съд е анализирал събраните по делото доказателства и приложимата нормативна уредба, отхвърлил е възражението за давност и е формирал извод за основателност на претенцията за заплащане на извънреден труд в размер на 14572,21 лева за периода от 01.03.2003г. до 31.01.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.03.2016г. до окончателното плащане, както и за основателност на претенцията за обезщетение за забавено плащане за периода от 04.02.2015г. до 12.03.2016г. в размер на 1 633,66 лева.

ПРАВНИ

ИЗВОДИ:

Жалбата е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК. Изхожда от надлежна страна и е насочена срещу решение, което поражда неблагоприятни правни последици за жалбоподателя. Поради това, жалбата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Предметният обхват на въззивното произнасяне е очертан с разпоредбата на чл.269 от ГПК.

Според правилото на цитираната норма въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК, съдът констатира, че обжалваното решение е валидно - постановено е от законен състав в пределите на правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма. Подписано е и е разбираемо.

Решението е допустимо – произнесено е при наличие на правен интерес от търсената защита и при определен съобразно с принципа на диспозитивно начало предмет на спора.

Решение

№ 260265/24.09.2020г. е правилно. Този извод се налага по следните съображения:

Съгласно разпоредбите на чл.203, ал.1, ал.2 и ал.3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България (отм.) седмичната продължителност на служебното време на кадровите военнослужещи е 40 часа. Общата продължителност на служебното време на кадровия военнослужещ в денонощие не може да надвишава с повече от една втора максималната продължителност на работното време, установена с трудовото законодателство. Когато тази продължителност е надвишена, на кадровия военнослежущ се заплаща възнаграждение за извънреден труд в размер, определен от Министерския съвет.

Според чл.194, ал.1 и ал.2 от ЗОВСРБ в редакцията, обн. в ДВ, бр.16/26.02.2010г. нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. Общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от една втора нормалната дневна продължителност на служебното време. В случаите, в които общата продължителност на служебното време е превишена, на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл.214, ал.1, т.3 за изпълнение на възложени задължения извън установеното служебно време.

Нормативната уредба на удълженото работно време се съдържа в чл.136а от Кодекса на труда.

Според ал.4 и ал.5 от цитираната правна норма удължаването на работното време се компенсира от работодателя чрез съответното му намаляване в срок до 4 месеца за всеки удължен работен ден. Когато работодателят не компенсира удължаването на работното време в посочения срок, работникът или служителят има право сам да определи времето, през което ще се компенсира удължаването на работното време чрез съответното му намаляване, като уведоми за това работодателя писмено поне две седмици предварително. При прекратяване на трудовото правоотношение преди компенсирането на труда по ал.4, разликата до нормалния работен ден се заплаща като извънреден труд.

В раздел ІІІ от Правилника за кадровата военна служба (отм.) е уредено полагането и заплащането на извънредния труд. Понятието извънреден труд е дефинирано като труд, с който се превишава продължителността на служебното време, определена в чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ и който е положен над определената месечна продължителност за служебното време, определена по реда на чл.152, ал.6 от ПКВС (отм.)

Анализът на цитираните правни норми и на установените по делото факти обосновава извод, че макар да е формулирано като претенция за заплащане на извънреден труд, искането на А. всъщност е за заплащане на положения от него труд при превишаване на нормалното служебно време, но в рамките на увеличената обща продължителност на служебното време за месеца – чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), вр. чл.154, ал.2 от ПКВС (отм.), вр. чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ. По аргумент от чл.152, ал.4, т.5 от ПКВС (отм.), вр. чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ дадените от А. дежурства от 24 часа надвишават максимално допустимата удължена продължителност на работното време и не могат да се квалифицират като извънреден труд. Така е, защото според нормата на чл.158, ал.2 от ПКВС (отм.) извънреден е трудът, с който се превишава продължителността на служебното време, определена в чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), т.е. трудът над общата продължителност или над т.нар. „удължена“ продължителност на служебното време. В конкретния случай даваните от А. дежурства от 24 часа са в рамките на увеличената обща продължителност на служебното време за месеца - чл.203, ал.2 ЗОВСРБ (отм.), вр. чл.154, ал.2 ПКВС (отм.), вр. чл.194, ал.2 от ЗОВСРБ.

Тези дежурства са полагани по график, утвърден от работодателя и неизпълнено от последния задължение да осигури почивка след тях или да компенсира военнослужещия с намалено работно време. Според чл.152, ал.4 от ПКВС (отм.) трудът, положен над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време, какъвто е трудът при дежурства от 24 часа, се компенсира с намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за месеца. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 128/26.052010г., постановено по гр.д. № 282/2009г., ІV ГО на ВКС.

Според чл.194, ал.5 от ЗОВСРБ в редакцията, обн. в ДВ, бр.98/2016г., продължителността на служебното време над нормалната, се компенсира с намаляване на същото при условия и по ред, определени с акт на министъра на отбраната по ал.8. Към момента на прекратяване на служебното правоотношение на А. обаче, е в сила редакцията на ЗОВСРБ, обн. в ДВ, бр.16/2010г. и такова правило не съществува. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение № 128/26.05.2010г., постановено по гр.д. № 282/2009г., IV ГО на ВКС, решение № 439/01.07.2010г., постановено по гр. д. № 1733/2009г., III ГО и решение № 127/18.05.2011г., постановено по гр. д. № 1123/2010г., III ГО. Според цитираните решения в отменения ЗОВСРБ и в сега действащия ЗОВСРБ съществува непълнота, която може да се преодолее чрез приложение на чл.136а, ал.5 от КТ и превишеното служебното време да се заплаща „като извънреден труд”. До 12.05.2009г. превишаването на служебното време над установеното, но в рамките на максимално допустимото, се компенсира с почивка, а при невъзможност за такава компенсация – с възнаграждение за извънреден труд към датата на прекратяване на правоотношението. Изложеното дотук обосновава извод, че в конкретния случай не се касае за същински извънреден труд по смисъла на специалния закон, а за приравнен на него труд, който се възмездява „като извънреден“ при прекратяване на правоотношението - чл.136а, ал. 5 КТ.