Решение № 2530 от 16.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2530 гр. София, 16.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100512819 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 16215/28.08.2024 г., постановено по гр.д. № 23150/2023 г. по описа на СРС, 70 състав, са отхвърлени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК 131576434, да заплати на ищеца „ТЕСДО“ ЕООД, ЕИК 206629393, следните суми: 440 лв., представляващи част от 1345,92 лв., платени без основание суми във връзка с Договор за паричен заем № 2831582 от 16.06.2017 г.; 506,62 лв., представляващи част от 1794,48 лв., платени без основание суми във връзка с Договор за паричен заем № 3176620 от 15.03.2018 г.; 2039,39 лв., представляващи част от 2243,16 лв., платени без основание суми във връзка с Договор за паричен заем № 3350414 от 18.10.2018 г.; 200 лв., представляващи част от 225,94 лв., представляващи платени без основание суми във връзка с Договор за паричен заем № 3479906 от 20.03.2019 г.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника сумата от 1

1566,33 лв.

Срещу постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – „ТЕСДО“ ЕООД.

Във въззивната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати нарушения на материалния закон, както и поради необоснованост на фактическите изводи на съда. Изложени са подробни съображения защо изводът на районния съд, че ищецът не е титуляр на претендираните права, е неправилен. Твърди се, че съдът не изследвал наличието на неравноправни клаузи в процесните договори, каквото задължение имал по смисъла на чл. 7, ал. 3 ГПК. И във въззивното производство се поддържат възраженията за недействителност на договорите за кредит. Считат се за неверни изводите на първоинстанционния съд, че ищецът не бил вписан в регистъра по чл. 3а ЗКИ, не водел редовно счетоводството си и е извършил злоупотреба с процесуалните си права. Така мотивиран, въззивникът моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с който се оспорва основателността на последната. Въззиваемият счита решението за правилно и законосъобразно. Не ставало ясно кои вземания са прехвърлени и кои се претендират от ищеца. Цесията, от която ищецът черпи права, не била действителна – противоречала на добрите нрави, липсвало съгласие. Ищецът не бил включен в списъка на финансовите институции по чл. 3а ЗКИ. Цесията имала характеристиките на потребителски договор и била налице неравноправност по см. на чл. 143, ал. 2, т. 3, 5, 6, 15, 19 и 20 ЗЗП. Ищецът не бил потребител по договорите за кредит, поради което не можел да се позовава на недействителност на същите. Оспорва наведените в исковата молба основания за недействителност на договорите за кредит. Въззиваемият иска оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от 2 легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 16.05.2022 г., уточнена с молби от 29.05.2023 г., 22.06.2023 г., 10.07.2023 г. (увеличение на размера на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК), 03.08.2023 г. и 08.02.2024 г.

(увеличение на размера на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК), с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК 131576434, да заплати на ищеца „ТЕСДО“ ЕООД, ЕИК 206629393, следните суми: 440 лв., представляващи част от 1345,92 лв., платени без основание суми във връзка с Договор за паричен заем № 2831582 от 16.06.2017 г.; 506,62 лв., представляващи част от 1794,48 лв., платени без основание суми във връзка с Договор за паричен заем № 3176620 от 15.03.2018 г.; 2039,39 лв., представляващи част от 2243,16 лв., платени без основание суми във връзка с Договор за паричен заем № 3350414 от 18.10.2018 г.; 200 лв., представляващи част от 225,94 лв., представляващи 3 платени без основание суми във връзка с Договор за паричен заем № 3479906 от 20.03.2019 г.

С исковата молба са предявени искове срещу същия ответник, основаващи се на 13 други договора за цесия с различни лица, отделени в 13 други производства с Определение 14271/19.04.2023 г. по гр.д. № 25331/2022 г. по описа на СРС, 164 състав. В настоящото производство предмет са единствено вземанията на ищеца срещу ответника, придобити от Г.Д.А. с Договор за вземания от финансови институции № 1050/20.10.2021 г.

Искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е един. С него ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника, и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже основанието, на което е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него правно основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало. Ако основанието съществува (осъществили са се фактите, които го пораждат, и правните им последици не са опорочени от нищожност, нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяне или прекратяване по други причина на сделката), искът е неоснователен. В този смисъл са напр. Решение № 227/22.03.2019 г. по гр.д. № 896/2018 г. на III Г.О. на ВКС и Решение № 29/28.03.2012 г. по гр.д. № 1144/2010 г. на IV Г.О. на ВКС.

В настоящия случай са предявени четири обективно кумулативно съединени осъдителни иска с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като ищецът претендира дадено без основание по четири договора за паричен заем, които вземания са му цедирани по реда на чл. 99 и сл. ЗЗД.

В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване обстоятелството, че е предал, а ответникът – че е получил, претендираните в производството парични суми.

При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно 4 възникнало облигационно отношение, което обосновава извършеното имуществено разместване.

Във връзка със служебното задължение на съда да следи за неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, в тежест на ответника е и да докаже, че клаузите по договора за кредит са индивидуално уговорени и съобразени с изискванията на ЗПК и ЗЗП.

Съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това.

Безспорно е прието в съдебната практика и в правната доктрина, че по силата на договор за цесия настъпва изменение в съществуваща облигационна връзка чрез прехвърляне на вземането на трето за сделката лице. Правната последица от цесията е промяна на кредитора по сделката.

Договорът за цесия е двустранен, каузален и консенсуален, като може да бъде възмезден или безвъзмезден в зависимост от волята на страните. Той е неформален договор. В закона не е предвидена форма за действителност и изявленията на цедента и цесионера не е задължително да бъдат облечени в писмена форма, за да се направи извод, че вземането, предмет на цесията, е било прехвърлено на цесионера. С постигане на съвпадение в изявленията на цедента и цесионера договорът за цесия се счита сключен и в отношенията между двамата прехвърлителното му действие настъпва веднага.

За цедирания длъжник цесията произвежда действие едва когато тя му бъде съобщена – чл. 99, ал. 4 ЗЗД, чрез отправяне на изрично и недвусмислено уведомление от цедента. Преди да достигне уведомлението, цесията е непротивопоставима на длъжника и той може основателно да откаже да изпълни на цесионера, тъй като за него правоотношението е все още с цедента. Непротиворечиво се възприема както в съдебната практика, така и в правната доктрина, че няма пречка съобщаването за цесията да се направи и от цесионера, ако последният е бил упълномощен за това от цедента. Само по себе си обаче уведомлението до длъжника не е елемент от фактическия състав на договора за цесия. В този смисъл са Решение № 89/30.09.2020 г. по гр.д. № 3827/2019 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение № 242/31.03.2019 г. по т.д. № 3097/2017 г. на I Т.О. на ВКС, Решение № 160/04.07.2018 г. по т.д. № 1164/2017 г. II Т.О. на ВКС, Решение № 239/15.05.2018 г. по т. д. № 986/2017 г. на I Т.О. на ВКС.

5

От значение е и обстоятелството, че писменото потвърждаване от страна на цедента за станалото прехвърляне също не е елемент от фактическия състав на договора за цесия. Неговата липса не може да обоснове извод за недействителност на цесията. Задълженията на цедента по чл. 99, ал. 3 ЗЗД са помощни, а не основни, и са пряко проявление на принципа за добросъвестността на страните по облигационното отношение – така Решение № 1279/12.11.1996 г. по гр.д. № 29/1996 г. на IV Г.О. на ВКС.

За да породи действие договорът за цесия, достатъчно е прехвърленото вземане да е индивидуализирано по основание и размер. Изискуемостта е без значение за действителността на договора за цесия. Не се отразява на последната и наличието на спор между кредитора и длъжника относно действителния размер или изискуемостта на вземането, предмет на цесията.

Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало към момента на сключване на договора за цесия, заедно с акцесорните му права, освен ако е уговорено нещо различно между страните – чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Предмет на договора за цесия не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания. Тоест съществуването на вземането е условие за действителността на договора за цесия – така Решение № 196/22.11.2018 г. по гр.д. № 3871/2017 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение № 32/09.09.2010 г. по т.д. № 438/2009 г. на II Т.О. на ВКС.

За валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуализирано чрез посочване на правоотношението, от което произтича прехвърленото вземане, и страните по това правоотношение. Ако прехвърленото вземане не съществува към датата на цесията или ако същото е неопределяемо, то договорът за цесия е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД поради невъзможен предмет.