Решение № 5467 от 27.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5467 гр. София, 27.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Златка Чолева

Членове:

Красимир Мазгалов

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Цветелина Ал. Костова Въззивно гражданско дело № 20241100503652 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 21084/20.12.2023 г., постановено по гр.д № 16401/2023 г. по описа на СРС, 179 състав, е признато за установено по исковете, предявени от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК 831609046, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец” № 23Б, срещу М. Н. Б. с ЕГН: ********** и адрес: гр. София, ЖК ******** с правно основание чл. 415, ал.1 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че М. Н. Б., дължи на „Топлофикация София” ЕАД следните суми: 3645,70 лева – цена на доставена от дружеството ТЕ за топлоснабден имот, находящ се на адрес: гр. София, ж.к. ********, аб.№ ******** за период от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г, ведно със законна лихва за периода от 23.11.2022 г. до изплащане на вземането, 761,55 лева - мораторна лихва за периода от 15.09.2020 г. до 24.10.2022 г.;. 11,94лева (единадесет лева и 94 стотинки), представляваща главница за цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.10.2019 г. до 30.06.2020 г., ведно със законна лихва за период от 23.11.2022 г. до изплащане на вземането, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 63795/2022 г. на СРС, 179-ти с-в, като съдът е отхвърлил иска за главница за ТЕ за разликата над 3645,70 лева до пълния предявен размер от 4080,67 лева и за периода от 01.05.2019г. до 30.09.2019г., иска за мораторна лихва 1 върху главницата за ТЕ за разликата над 761,55 лева до пълния предявен размер от 870,91 лева и иска за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение в размер на 3,33 лева за периода от 01.12.2019 г. до 02.11.2022 г.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата М. Н. Б.. Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционното решение било постановено в противоречие с обективни закони на Земята. СРС бил нарушил основни принципи в правото. Нормите на чл. 61 до 71 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването били отменени с влязло в сила решение, поради което и неправилно СРС бил приел, че наредбата била действала до нейната отмяна. Важно било основанието за нейната отмяна, като в случая намирала приложение нормата на чл. 192а АПК. СРС бил презюмирал, че от цялата сградна инсталация била отдавана топлинна енергия за целия процесен период. Неправилно били приети и приложени Общите условия на ищеца. Презумирано било облигационно отношение между етажните собственици и фирмата за дялово разпределение при наличието на срочен договор, изтекъл преди процесния период. Методиката, уредена в Наредба № 16-334 за топлоснабдяването, противоречала на законови разпоредби: Закона за енергетиката – чл. 155, ал. 2, Закона за енергийната ефективност – чл. 38, ал. 1 и 4, Закон за защита на потребителите – чл. 147а, както и на правото на ЕС, Директива 2012/27 – чл. 9, § 3, б. „б“,чл. 10 и Директива 2011/83 – чл. 6 и чл. 7. Формулата по 6.1.1 от методиката била неотносима към вертикалната двутръбна система. Тази формула била и нищожна, тъй като противоречала на обективния закон и била издадена от некомпетентен орган.

Ищецът бил представил само частни документи по делото, които не са приети от ответника и нямали материална доказателствена сила. Изготвените въз основа на тях съдебно-техническа експертиза и съдебно-счетоводна експертиза били производни и не доказвали доставено количество топлинна енергия. Нещо повече, видно било от заключението по съдебно-техническата експертиза, че технологичните разходи били неправилно определени. Конструкцията, която била изградена по отношение на валидно облигационно отношение между доставчик и потребител на топлинна енергия в чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150, ал. 2 ЗЕ не била нито правна, още по-малко пък имала характеристиката на договор. В случая ставала въпрос за двустранен, потребителски договор, сключен от разстояние, за валидността на който както във вътрешното ни право/ чл. 298 ТЗ, чл. 147а ЗЗП/, така и от правото на ЕС /чл. 6 и чл. 7 от Директива 2011/83/ била предвидена писмена форма с изрично преподписване на общите условия. Директивата била с императивен характер и била сила от 04.06.2014 год.

Реално Директива 2011/83 не била транспонирана в Закона за енергетиката.

Разпоредбите на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /отм./ и чл. 153, ал. 1 ЗЕ влизали в колизия с разпоредбите на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. От друга страна обвързването на потребителя със собственик или ползвател на имот/ вещни права/ 2 влизало в колизия с чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България и правната доктрина, с оглед абсолютния характер на вещните права. Недопустимо било да се накърнява това право на личността в интерес на търговско дружество, дори и по силата на закон. Твърдението на ищеца било типичен пример за недопустима държавна помощ в полза на търговско дружество /чл.101 и чл.102 от ДФЕС/. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че по силата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не е необходимо общите условия да бъдат приети от потребителя. Тази разпоредба влизала в колизия с разпоредби от по-висок ранг – Конституцията на Р България – чл. 32 и чл. 19, Регламент 2006/2004 на ЕО – съгласно чл. 3 към него са прикрепени и 15 бр.

Директиви, ЕКЗПЧОС – чл. 8 и чл. 14. Директивата ЕО 93/13 относно неравноправните клаузи в договорите била категорична, че под тях попадали договорите при Общи условия и че неравноправна е всяка клауза, която ограничава правата на потребителя или той не би сключил такъв договор при тези условия. Тези разпоредби били реципирани в ЗЗП. Нарушен бил и основен принцип в гражданското право, а именно, че мълчанието е липса на волеизявление, чл. 62, ал. 3 ЗЗП и чл. 9 ЕО/97/7. Нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ приравнявала Общите условия на Наредба.

Първоинстанционния съд неправилно бил възприел същността на Общите условия. По принцип те били част от условията на индивидуален договор по смисъла на чл. 298 ТЗ и чл. 16 ЗЗД. Договорът при общи условия не можело да бъде квалифициран като нормативен акт, а бил само едно предварително установено типизирано за окончателния договор предложение, което можело да бъде прието от другата страна само, ако тя желаела това. В Общите условия на ищеца се съдържали неравноправни клаузи, които подлежали на проверка от съда – служебно. СРС не бил изяснил основни елементи от продажбата на топлинна енергия – място на продажба при поставен топломер на изхода в абонатната станция; страни по продажбата при мястото на продажбата; индивидуализация на родово определена вещ. Първоинстанционият съд не бил взел предвид, че по отношение на доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за непоръчани доставки – чл. 62 ЗЗП и чл. 9 от ЕО 97/7 за непоръчаните доставки. Възползвайки се от монополното си положение ищцовото дружеството задължавало „клиентите” си да плащат необосновани суми за топлоенергия. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че страна по договора било Общото събрание на етажните собственици. То нямало тази компетентност – имало само по отношение на поддържането на сградата, включително и общите части, за да функционират съгласно предназначението им; но нямало право едни собственици да задължават други да ползват общата вещ /арг. чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България/. От друга страна всички договори с фирмата за дялово разпределение били прекратени по сила на разпоредбата на §5 от Наредба №16-334 от топлоснабдяването. Измервателният уред не бил поставен на границата на етажната собственост, както било по закон. СРС неправилно бил възприел разпоредбата на чл.

3

13 от Директива 2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Въобще не можело да се говори за реално потребление при наличие на методика и изчисление. Реалното потребление се отчитало по измервателни уреди. Първоинстанционният съд неправилно бил тълкувал основен принцип в правото на Общността – конкуренцията на енергийния пазар, закрепен в първичния документ на общността /чл. 101 и 102 от ДФЕС/ и във 2-ри енергиен пакет.

Централното топлоснабдяване било ниско ефективно производство и налагането му от държавата било нерегламентирана държавна намеса /непозволена държавна помощ/ и представлявало ограничаване на конкуренцията на енергийния пазар. Уредбата в ЗЕ, касаеща сградната инсталация, противоречала на неприкосновеността на частната собственост, регламентирана в чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България.

Дори и със закон не можело да се задължи едно лице да ползва своя/съсобствена вещ.

СРС бил нарушил и чл. 86 ЗЗД. Нищожно било начислявано на лихви върху прогнозни сметки. Мораторната /наказателната/ лихва за забава можела да се натрупва само върху действително доказани пропуснати ползи, а не върху прогнозни сметки. Т.е изчисляването на лихви по неликвидни суми било в разрез с чл. 86 ЗЗД. В този смисъл клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия на ищеца противоречала на закона.

Заключението по съдебно-счетоводната експертиза не съдържало описани данъчни фактури издадени от ищеца, за дължими суми съгласно изисквания за това на ЗДДС.

Съобщенията към фактури нямали издател и подпис. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата „Топлофикация София“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира разноски.

Третото лице помагач „НЕЛБО“ АД счита жалбата за неоснователна.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя за нищожност недопустимост на обжалваното решение, поради следните съображения:

4 и

В Решението по дело C-119/05 Lucchini е посочено, че решението на гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на държавна помощ, като в този случай държавата не следва да приложи последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за несъвместима с правилата на Вътрешния пазар /тогава – Общия пазар/ от страна на Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза – отпускане на държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ с правилата на Вътрешния пазар. В последния случай държавната помощ страда от тежки пороци, които не позволяват нейното запазване и същата следва да бъде възстановена на държавата. Прилагането на тези последици обаче става в изключителни случаи. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото решение, следва, че за да може едно съдебно решение да противоречи на правилата за държавните помощи по такъв начин, че да допуска несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното решение на гражданския съд ще се окаже неприложимо. Към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да се направи. По делото не е установено Европейската комисия да разследва дали България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на „Топлофикация София“ ЕАД, поради което настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в рамките на производството пред себе си. От друга страна настоящият случай се различава от разглеждания в решението по делото C-119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ се твърди да произтича не от съдебен акт, а от административен и законодателен такъв – чл. 150 ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването. Няма пряк акт, с който да е отпусната държавна помощ на „Топлофикация София“ ЕАД, поради което при неправилна преценка дали приложимата се нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното решение на първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално неправилно поради противоречие с приложимия материален закон.