Решение № 6498 от 30.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6498 гр. София, 30.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева при участието на секретаря Галина Хр. Х. като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20231100512590 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 24.07.2023г., постановено по гр. дело № 18389/2022г. по описа на СРС, ГО, 39 състав, е уважен предявеният от Р. Х. И. срещу „УниКредит Булбанк“ АД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД и ответното дружество е осъдено да заплати 2 892, 15 евро, подлежаща на връщане сума като платена при начална липса на основание и представляваща разлика между реално погасения и действителен размер на дължимата възнаградителна лихва по договор за банков кредит № TR70769425/12.11.2007 г. за периода от 20.03.2020 г. до 20.03.2022 г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД, в която са изложени оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа неправилност на изводите, че дължимата възнаградителна лихва по процесния договор за 1 ипотечен кредит е следвало да бъде намалявана, съобразно промените на индекса юрибор, следвайки неговите текущи стойности в хода на изпълнение на договора. Твърди се, че СРС не е съобразил обстоятелства, че в процесния договор и приложимите към него общи условия, двустранно е възприето фиксиране на минималната възнаградителна лихва към датата на сключването му. Това било видно и от погасителния план към договора, съответно и от начина на погасяване на кредита, договорен между страните, а именно с анюитетни месечни вноски. Освен това се излага, че никъде в договора не е предвидено намаляване на лихвата. Този извод се обосновава с клаузата на т.11.1.3. от договора и т. 10.5 от Условията, където като основно правило е възприето фиксиране на лихвата и като изключение - увеличаването й.

Първоинстанционният съд, обаче, не се е произнесъл по това възражение.

Въззивникът се позовава на практика на ВКС, според която липсва съгласие и установен допустим начин за едностранна промяна на лихвата, от която и да е от страните, а за изявено съгласие, че лихвеният процент по т. 4.1.а е минимален, тъй като нищожните клаузи се отнасят единствено до едностранното право на банката да променя лихвения процент. В цитираните решения и определения на ВКС е било прието още, че нищожността на клауза за едностранна промяна на лихвата не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, както и че лихвата към датата на сключване на договора указва ясно и недвусмислено размера на дължимата от кредитополучателите възнаградителна лихва, съставляваща цената за ползване на предоставения им кредит. В жалбата са развити съображения, че съгласно ОУ, при кредити, изплащани на анюитетни вноски годишният лихвен процент се фиксира в размера към датата на договора (т.10.5). Този текст присъства и в т. 11.1.3 от договора, където е предвидено правило - фиксиране на лихвата по т. 4.1.а и промяна (повишение) по изключение. Сочи се, че спорната част от текста не е била прилагана между страните - през процесния период ищцата е заплащала лихвения процент по т.

4.1.а (6.5 на сто) без промени. По тези съображения въззивникът поддържа, че аргументите относно неравноправност/нищожност на въведеното право на банката да увеличава лихвения процент са неотносими към предмета на спора и ищцата няма правен интерес от поддържането им. Сочи, че ищцата 2 поддържа твърдение, че банката има задължение да намалява фиксирания размер на възнаградителната лихва на непредвидено в договора основание, а и такова задьлжение не е поемано от банката-ответник. Във въззивната жалба са наведени подробни съображения относно тълкуването на договора и е застъпено станище, че след като страните не са уговорили задължително намаляване на годишния лихвен процент при намаляване на приложимия пазарен индекс, съдът не може да допълни неравноправни клаузи в договора, да замести волята на страните и да добави съдържание. каквото той няма. На следващо място, поддържа се, че по процесния договор, кредитополучателят и избрал погасяване чрез анюитетни вноски. Поради това между страните е подписан погасителен план, неразделна част от договора, съгласно точка 9А.1. от договора. В него възнаградителната лихва е определена за целия период на погасяване от 35 години и размерът на лихвата е 6, 75 на сто. Сочи, че няма договорени елементи на този лихвен процент, като всяка вноска е посочена по дати и размер, включително по суми за погасяване на главница и на лихва поотделно. По тези съображения жалбоподателят счита, че за избрания от ищцата начин на погасяване чрез анюитетни вноски е предвидено фиксиране на минималния лихвен процент. Във въззивната жалба е посочено още, че клаузата на т. 11.1.3 изрично предвижда възможност за промяна на годишния лихвен процент по кредити, издължавани чрез анюитетни вноски /какъвто е сключеният между страните по настоящото дело/, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 пункт. Поддържа, че е видно от буквалния смисъл на клаузата, че тя предвижда забрана за всяко друго изменение на първоначално определения лихвен процент от 6.75 %, освен в посока увеличение и то минимум с 1 пункт. Липсва възможност за намаляване на лихвата по т. 4.1а при аналогична обратна промяна на пазарните условия. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.

Насрещната страна Р. Х. И. оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционото решение за правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Сочи, че между страните са водени множество дела, по които въпросът относно начина на определяне на ГЛП е решен по начин, изключващ 3 преразглеждането му от настоящия съдебен състав. Излага, че разликата между заплатената от нея възнаградителна лихва и реално дължимата възнаградителна лихва представлява сумата, която е заплатила поради добавянето на компонент „премия“. Счита, че единствената причина за добавянето на този коммпонент е да се поддържа равнището на годишния лихвен процент на 6, 75 %. Оспорва страните да са постигнали съгласие за минимален фиксиран лихвен процент от 6, 75 %. Навежда доводи, че определянето на годишен лихвен процент, който не може да се променя, т.к. няма дефиниция, нито формула за ГЛП, лишава потребителя от възможността да бъде намален размера на годишния лихвен процент и облагодетелства банката да получава високи годишни лихвени проценти, несъотвестващи на пазарната действителност. Позовава се на съдебна практика на ВКС, постановена по аналогични спорове между потребители и ответната банка.

Въззиваемата поддържа становище, че с извършените действия от „Уникредит Булбанк“ АД, са променени правилата за определяне на годишния лихвения процент чрез включването на нов компонент - премия, което променя реда, начина, формулата за изчисляване на базисния лихвен процент, за каквато страните не са се договорили, нито ищцата е дала предварително съгласие.

Счита, че тази промяна нарушава принципа на равнопоставеност на страните, противоречи на закона и поради това не я обвързва. Поради това обявения базисен лихвен процент, изменен едностранно, не следва да се взема под внимание и размерът на годишния лихвен процент по процесния договор е равен на едномесечния Eurlbor (актуализиран всеки месец, два работни дни преди първия работен ден) и твърда надбавка в размер на 2, 593 %. Банката, обаче, не се е съобразявала с договореното и не е прилагала тази метология. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за връщане на получено при начална липса на основание.

Ищцата претендира връщане на процесната сума по заявени доводи, че сумата е платена при начална липса на основание и представлява разлика 4 между реално погасения и действителен размер на дължимата възнаградителна лихва по договор за банков кредит

№

TR70769425/12.11.2007г. за периода от 20.03.2020г. до 20.03.2022г. Сочи, че не е изразявала съгласие по договора същият да бъде сключен при фиксиран минимален лихвен процент от 6, 75 %, като подчертава, че базовият лихвен процент като компонент от годишния лихвен процент е променлива величина, както и че същият следва да е равен на едномесечния EURIBOR. Навежда твърдения, че банката е поддържала изкуствено размера на лихвения процент по кредита, чрез начисляване на премия, невключена в предвидените в договора лихвени компоненти.

Ответникът релевира възражение за недължимост на претендираните суми по чл. 55 ЗЗД, застъпвайки становището, че дължимата по договора лихва е била правилно изчислена с оглед твърдо определения в договора минимален размер на възнаградителната лихва от 6, 75 % към датата на сключването му (БЛП в размер на 4, 157 % + надбавка от 2, 593 %). Изложени са доводи, че обявената за нищожна клауза по т. 11.1.3 от договора за кредит няма отношение към валидността на клаузите по т. 4. 1, а и т. 12. 2 от договора и към т. 10. 5 от ОУ, както и че одобреният при сключване на договора погасителен план не може ежемесечно да бъде променян. В този смисъл поддържа, че по силата на договора и ОУ процесният договор за банков кредит е сключен при фиксиран минимален ГЛП за целия срок на договора, с което кредитополучателят е бил запознат и се е съгласил и че никъде в договора не се съдържа задължение за банката да намалява първоначално уговорения минимален лихвен процент при промяна /намаляване/ на стойността на едномесечния EURIBOR.

Не се спори, че на 12.11.2007г. между ,,Уникредит Булбанк“ АД , в качеството на кредитор, и Р. Х. И. - кредитополучател, е сключен договор за банков кредит № TR70769425/12.11.2007г., по силата на който банката е предоставила на ищцата ипотечен кредит в размер на 93 000 евро, срещу задължението за връщане на кредита на месечни анюитетни вноски с падеж 20-то число на месеца, считано от 20.11.2007г. и краен срок на погасяване 20.11.2042г., съгласно погасителен план - неразделна част от договора. С поред уговореното в т.4 от договора годишният лихвен процент /ГЛП/ за съответния период на олихвяване се формира от два компонента: базисен лихвен процент по т. 10.3 и т. 10.4 от Условията по кредити на физически лица, определен 5 съгласно т. 11.1.1 при подписване на договора /едномесечен EURIBOR/ и надбавка. В чл. 4.1.а е посочено, че при редовен дълг по т.11.1.3 /за кредитите, изплащани на анюитетни погасителни вноски/, страните постигнали съгласие, че за периода на връщане на кредита, кредитополучателят ще заплаща годишен лихвен процент от 6, 75 %, формиран от базисен лихвен процент по едномесечния EURIBOR към деня на сключване на договора и надбавка от 2, 593 % . Не се спори и че отпуснатата сума е преведена по сметка на кредитополучателя. В изготвения погасителен план e посочена месечната анюитетна /равна/ вноска в размер на 577, 92 евро, с посочване каква част от нея е главница и каква част възнаградителна лихва при лихвен индекс от 6, 75 %.

Съгласно т. 11.1.1 от Раздел II Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор