Определение № 338 от 03.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 338 гр. София, 03.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Касационно търговско дело № 20248002901579 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на

„ДЖЕНЕРАЛИ

ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД срещу Решение № 1629/20.03.2024 г. по в.гр.д. № 8555/2023 г. на Софийски градски съд в частта, с която след частична отмяна на Решение № 5696/10.04.2023 г. по гр.д. № 31241/2022 г. на Софийски районен съд касаторът е осъден да заплати на Л. К. К. на основание чл. 432, ал.

1 КЗ допълнително 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 01.01.2022 г. пътно-транспортно произшествие, ведно със законната лихва върху цялото обезщетение за неимуществени вреди от 22.02.2022 г. до погасяването, и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на касатора да заплати на ищеца 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, и 207,28 лв. – обезщетение за имуществени вреди от горепосоченото събитие, ведно със законната лихва от предявяване на иска за тези вреди до погасяването.

В касационната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното решение на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК - поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приел наличие на причинна връзка между произшествието и уврежданията на ищеца, макар в съставения констативен протокол да не е отбелязано присъствието на пострадалия на мястото на събитието, а за обратното да сочат както показанията на разпитан в първоинстанционното производство свидетел, така и доказателствата относно потърсената от ищеца медицинска помощ едва часове след настъпване на произшествието. Изводът за причинна връзка според касатора е разколебан и от обстоятелството, че при първия медицински преглед не са установени нараняванията, за които ищецът претендира обезщетение, а същите са констатирани значително по-късно.

Отрича се и наличието на връзка между деликта и претендираните имуществени вреди. При тези доводи касаторът заявява, че приемането на причинната връзка за установена при липса на пълно доказване съставлява 1 нарушение на правилата за доказателствената тежест. В касационната жалба се излагат и оплаквания относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, който според касатора не е справедлив и не е съобразен с доказателствата за претърпените от ищеца болки, липсата на установени усложнения и болнично лечение, както и със социално-икономическата обстановка в страната. Наред с изложеното касаторът намира за необоснован извода на въззивния съд относно липсата на допринасяне от пострадалия.

Сочи, че според събраните доказателства ищецът сам е усложнил здравословното си състояние, тъй като е отказал своевременна медицинска помощ и хоспитализиране. Навежда се оплакване и относно определения от въззивния съд начален момент на дължимата лихва за забава, която според касатора следва да се присъди не от уведомяването му, а от изтичане на срока за произнасяне по щетата след представяне на всички документи, установяващи събитието и вредата. При тези съображения касаторът моли за отмяна на въззивното решение в обжалваната част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК:

1). Следва ли между деянието и настъпилата вреда да има причинноследствена връзка, която е елемент от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД?

2). Следва ли причинените вреди да са в пряка и непосредствена последица от увреждането?

Тези въпроси касаторът счита, че са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, обективирана в т. 1 на ППВС № 4/1968 г., Тълкувателно решение № 88/1962 г. на ОСГК на ВС, Тълкувателно решение № 3/2023 г. по тълк.д. № 3/2021 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 10/08.02.2018 г. по гр.д. № 1600/2017 г. на ВКС, ГК, ІІІ отд., Решение № 50035/23.03.2023 г. по гр.д. № 2446/2022 г. на ВКС, ГК, І отд.

3). Следва ли всяка страна в условията на пълно и главно доказване да установи в хода на производството фактите и обстоятелствата, на които основава твърденията си?

Според касатора този въпрос е решен в противоречие с казуалната практика на ВКС, обективирана в Решение № 50257/11.09.2023 г. по гр.д. № 2714/2021 г. на ВКС, ГК, ІV отд., Решение № 94/16.08.2022 г. по гр.д. № 924/2021 г. на ВКС, ГК, ІV отд., Решение № 50117/08.08.2023 г. по т.д. № 113/2021 г. на ВКС, ТК, І отд., Решение № 61/07.07.2022 г. по гр.д. № 1659/2020 г. на ВКС, ГК, І отд., според която пълното доказване е онова, което чрез преки или верига от косвени доказателства води до несъмненост на извода за осъществяване на релевантния факт, а ако страната не изпълни доказателствената си тежест, съдът следва да приеме факта за неосъществил се.

4). Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?

5). Длъжен ли е съдът да търси справедлив и точен паричен еквивалент на търпените морални вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?

6). Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (завишено) с 2 оглед търпените морални вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

7). Следва ли да се допуска обезщетението (поради неговата прекомерност) да се превръща в средство за обогатяване и повишаване на стандарта на живот на увредените лица и определянето му да води до изкривяване волята на законодателя (за баланс между вреди и обезщетение) и до компрометиране на принципа за справедливост, заложен в нормативната уредба?

8). Как се прилага установеният в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост и критериите за определяне на обезщетението за причинените от деликта неимуществени вреди, вкл. и обществено-икономическите условия в страната и тяхната релевантност за справедливия размер на обезщетение?

Според касатора тези въпроси са решени в противоречие с т. 11 на ППВС № 4/1968 г. и с казуалната практика, обективирана в Решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Решение № 127/31.12.2020 г. по т.д. № 1555/2019 г. на ВКС, ТК, І отд., Решение № 71/18.06.2020 г. по т.д. № 900/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., и др., според която при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обуславящи ги обстоятелства, вкл. общественото разбиране за справедливост, като се отчете конкретното им значение за размера на обезщетението, без да се отдава прекомерно или изолирано значение на някои от тях.

9). Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от страна на пострадалия, когато с конкретно свое поведение – действие или бездействие (установено по безспорен начин по делото) е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникването на вредите, т.е. улеснил настъпването на уреждането, предизвиквайки по този начин самите вреди?

Този въпрос касаторът счита за решен в противоречие с Решение № 165/26.10.2010 г., постановено по т.д. № 93/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., според което принос е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и е улеснил механизма на увреждането, както и с обективираната в Решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 58/29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., практика също в горепосочения смисъл.

По всички поставени въпроси касаторът заявява, че касационно обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по последния – и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради значението на въпроса за точното прилагане на закона с цел избягване постановяването на противоречиви решения по процесния казус.

Ответникът по касационната жалба Л. К. К. счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като посочените от касатора въпроси не са правни, касаят правилността на решението, а и не са решени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика. Сочи, че по въпроса за допринасянето на пострадалия е налице безпротиворечива практика, чието осъвременяване не се налага. При тези съображения 3 ответникът моли да не бъде допускано касационно обжалване, а евентуално излага становище за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от Л. К. срещу касатора искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер от 25 000 лв. (след допуснато увеличение по чл. 214 ГПК) и обезщетение за имуществени вреди в размер от 207,28 лв., настъпили на 01.01.2022 г. от пътно-транспортно произшествие.

Първоинстанционният съд е установил следната фактическа обстановка: на процесната дата в резултат от виновно противоправно поведение на водач на лек автомобил, застрахован при касатора по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което автомобилът, в който ищецът е бил пътник и е заемал мястото зад шофьора, е ударен отзад; в деня на събитието ищецът е посетил болнично заведение, където му е поставена диагноза „контузия на шия“, а десет дни по-късно след рентГ.о изследване е установено счупване и изкълчване на шийни прешлени; причинената травма е наложила лечение с имобилизационна яка в продължение на два месеца, а възстановяването на ищеца е продължило около седем месеца; във връзка с лечението ищецът е направил разходи в размер на претендираното за тях обезщетение. Въведените от застрахователя правонамаляващи възражения за допринасяне от страна на увредения чрез непоставяне на обезопасителен колан и чрез несвоевременно лечение са счетени от първоинстанционния съд за неоснователни.

За да постанови решението си в обжалваната част, въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, водеща до извод за виновност и противоправност на поведението на застрахования при касатора водач и за причинна връзка между деянието и процесните вреди. Изложени са конкретни съображения по наведеното от касатора оплакване за недоказаност на участието ищеца в процесното събитие.

В тази връзка съдът се е позовал на събраните в първоинстанционното производство гласни доказателствени средства и ги е анализирал в светлината на писмените доказателства и заключенията на съдебно-автотехническата и съдебно-медицинската експертизи.

По оплакването за неотчетен принос на пострадалия въззивният съд, кредитирайки заключението на медицинската експертиза, е приел, че поставянето на колан не би предотвратило настъпване на уврежданията на шията в резултат от реализирания удар отзад, както и че поведението на пострадалия след събитието не е довело до усложняване на здравословното му състояние, тъй като лечението на шийните увреждания по принцип се провежда чрез яка, която ищецът е носил още преди втория преглед, и поради това по-късното установяване на действителната диагноза не е довело до усложняване на оздравителния процес.

Във въззивното решение са изложени конкретни доводи и относно 4 размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди. При определянето му до сумата от 15 000 лв. въззивният съд е ползвал различни обективни и субективни критерии, които е посочил в мотивите към решението си, като е изложил и обосновка относно правното им значение. Във връзка с обезщетението за имуществените вреди пък въззивният съд е съобразил писмените доказателства, установяващи извършване на разходите, заключението на съдебно-медицинската експертиза, установяващо връзката на последните с уврежданията на ищеца, а за разходите за съдебномедицинско удостоверение съдът е отчел и необходимостта от доказване на претенцията пред застрахователя чрез представяне на съответния документ.