Решение № 322 от 29.05.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 322 гр. София, 29.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева при участието на секретаря Райна Г. Стоименова като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20258002102001 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 5268 от 17.11.2025 г. е допуснато по касационна жалба на М. Х. К., чрез адв. М. касационно обжалване на решение № 246/27.12.2024 г. по в.гр.д. № 403/2024 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, с която като е потвърдено решение № 138 от 09.04.2024 г. на Окръжен съд Хасково по гр.д.

№ 242/2023 г., искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 10 000 лв. до пълния предявен размер от 70 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.04.2023 г. до окончателното изплащане, искът за законна лихва е отхвърлен за разликата над 885,07 лв. до пълния предявен размер от 5 852,78 лв.

Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа, че същото е недопустимо, тъй като при определяне на обезщетението по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и по чл.2б ЗОДОВ, въззивният съд не е обсъдил в мотивите си критериите за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и не е посочил изрично каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за тях, въпреки че в обстоятелствената част на исковата 1 молба е включено твърдение за неразумен срок и настъпили вреди неимуществени вреди поради нарушение на правото по чл.6, §1 КЗПЧОС. На следващо място се твърди, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон - чл.52 ЗЗД и на съдопроизведствените правила – чл.235, ал.2 и ал.4 и чл. 236, ал.2 ГПК, както и необосновано – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е оценил част от установените по делото обстоятелства, които са от значение за определяне на реално претърпените вреди от ищцата, а други изобщо не ги е обсъдил, а именно: броя и тежестта на повдигнатите обвинения – за умишлени престъпления в област, в която е професионалната реализация на обвиняемата и как това се е отразило върху възможностите й за професионални изяви, развитие в служебен план и авторитета й, доколкото последната е заемала длъжност „старши полицай“, както и нейната възраст към момента на повдигане на обвиненията и чистото й съдебно минало. Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения са довели до присъждане на обезщетение, чийто размер е определен в нарушение на изискването за справедливост. В откритото съдебно заседание, процесуалният представител на касатора поддържа доводите за неправилност на въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част и моли последното да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което искът да бъде уважен за пълния предявен размер от 70 000 лв. Претендират се разноски за държавна такса по касационната жалба и адвокатско възнаграждение за осъществената от адв.М. безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.2, т.3 ЗА.

Насрещната страна – Прокуратура на Република България не е депозирала отговор на касационната жалба. В откритото съдебно заседание, представителят на Прокуратура на Република България оспорва касационната жалба, като поддържа, че макар и съдът да не е изпълнил задължението си да посочи каква част от определеното обезщетение се отнася за неимуществените вреди по чл.2б ЗОДОВ, в който смисъл са разясненията, дадени в ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГК, определеното глобално обезщетение в размер на 10 000 лв. е справедливо.

За да потвърди решението на първата инстанция, въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция, както и че е налице основание за ангажиране отговорността на ответника по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, като спорът между страните се свежда до въпроса за 2 приложението на чл.52 ЗЗД при определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посочил е, че при определянето му първоинстанционният съд е съобразил и обсъдил всички релевантни за спора обстоятелства, а именно: продължителността на наказателното преследване от 30.01.2017 г. до 14.06.2022 г., на която дата е влязла в сила присъдата, с която ищцата е оправдана изцяло за две от повдигнатите й обвинения /пет години и половина/, с което е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, §1 КЗПЧОС; предприетите спрямо ищцата мерки и процесуално следствени действия – задържане за 72 часа, претърсване на личния й автомобил, дома й, обиск, взета мярка за неотклонение – „гаранция“ в размер на 3 000 лв., отстраняване от работа за периода от 31.01.2017 г. до 4.02.2019 г., когато е прекратено образуваното срещу нея дисциплинарно производство; извършените множество процесуални действия с нейно участие по време на досъдебното и съдебните производства пред Окръжен съд Хасково, Апелативен съд Пловдив и Върховен касационен съд; широката медийна разгласа на задържането й и за тежестта на повдигнатите обвинения, както в местните, така и в националните медии; по едно от повдигнатите й три обвинения, в рамките на наказателното производство ищцата е призната за виновна за извършено престъпление по чл.302, т.1, б.“а“, вр. чл.301, ал.1 НК /подкуп в размер на 50 евро/, като й е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, изтърпяването на което е отложено за срок от три години и „глоба“ в размер на 1 000,00 лв., като ищцата е лишена от правото да заема длъжност в орган на държавна власт за срок от три години, както и от правото да упражнява професия или дейност, свързана с пазене, управление, контрол и отчитане на чуждо имущество за срок от три години. По наведените от страните оплаквания във въззивните жалби и при съобразяване на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства, въззивният съд е приел, че не се установява настъпило у ищцата влошено състояние във физически аспект, а единствено такова в психическото й състояние – претърпяла е шок и силен стрес, особено във връзка със зрелищното й задържане на работното място, както и посттравматично стресово разстройство. На следващо място е приел, че ищцата е загубила работата си, както и че авторитетът й е бил компрометиран доколкото повдигнатите й обвинения са за извършени престъпления, свързани със служебното й положение на държавен служител 3 от състава на МВР – младши инспектор-старши полицай. Приел е, че така установените имуществени вреди, претърпени от ищцата, вкл. и медийната разгласа, не са вследствие единствено на незаконно воденото срещу нея наказателно производство за извършени престъпления по чл.302, ал.1, б.“б“ вр. чл.301, ал.3 вр. ал.1 НК и чл.282, ал.2, пр.2 вр. ал.1 НК, приключило с оправдателна присъда, доколкото по едно от трите обвинения, във връзка с които е водено, ищцата е осъдена с влязла в сила присъда на „лишаване от свобода“ за срок от една година, изтърпяването на което е отложено за срок от три години и „глоба“ в размер на 1 000,00 лв., като ищцата е лишена от правото да заема длъжност в орган на държавна власт за срок от три години, както и от правото да упражнява професия или дейност, свързана с пазене, управление, контрол и отчитане на чуждо имущество за срок от три години. С оглед горното и при съобразяване, че обвиненията, по две от които ищцата е оправдана, са за тежки умишлени престъпления и същите са по-тежко наказуеми от това, по което ищцата е призната за виновна, както и че производството по делото в неговата досъдебна и съдебна фаза за тези престъпления е продължило пет години и пет месеца, който е извън разумния срок, въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 10 000 лв. е адекватна компенсация за претърпените от ищцата неимуществени вреди, репарация на които последната търси, като отново е акцентирал на факта, че макар и да е оправдана за две от престъпленията, за престъпление от същия вид-подкуп, осъществено в друг момент и спрямо друго лице, тя е осъдена с влязла в сила присъда, поради което всички негативни изживявания и интервенция в неимуществената й сфера, не се дължат само и единствено на незаконното наказателно преследване, приключило с оправдателна присъда, но са свързани и със законно воденото такова, поради което се явяват извън обема на дължимата от ответника репарация. При тези съображения и отчитайки приетите за установени по делото конкретни обстоятелства и настъпилите за ищцата неимуществени вреди, имащи значение при определяне размера на обезщетението, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди възлиза именно на 10 000 лв.

Обжалването е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обобщения и конкретизиран от настоящия състав на ВКС въпрос: При определяне на глобално обезщетение за вреди, претендирани от незаконно 4 обвинение по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл.2б ЗОДОВ, какво следва да съдържат мотивите на съда и трябва ли да се посочи каква част от глобално определеното обезщетение се отнася за неимуществените вреди, претендирани по чл.2б ЗОДОВ, за да се провери дали въззивният съд е действал в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС - ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГК и последвалата казуална практика на ВКС, обективирана в решение № 288 от 14.05.2024 г. по гр.д. № 3759/2022 г., решение № 448 от 14.07.2025 г. по гр.д. № 2342/24 г. и двете на IV г.о. и др.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване:

Съгласно установената практика на Върховния касационен съд за обезщетението за неимуществени вреди на увреденото лице от незаконно обвинение се прилагат т.11 ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. и ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, които имат задължително за съдилищата действие. Релевантните обстоятелства за определяне на обезщетението за неимуществени вреди са:тежестта на престъплението, в извършването на което увреденото лице е било незаконно обвинено; дали обвинението е било за едно или за няколко престъпления-умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан за част от тях, а за други е осъден или наказателното производство е прекратено на основание без връзка със законността на обвинението-напр. давност, амнистия, декриминализиране на деянието; обща продължителност на наказателното производство; взетата мярка за неотклонение, нейният вид и интензитет и има ли наложени други мерки за процесуална принуда, като съдът е длъжен да изясни по какъв начин всичко това се е отразило на обвинения – има ли влошаване на здравословното му състояние, от какъв вид и в каква степен, неговите преживявания от наказателната репресия, и изобщо – цялостното отражение на незаконното наказателно преследване върху живота му-семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и др.

Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално - за всички вреди във връзка с незаконното обвинение, вкл. от мерките за неотклонение и наложените други мерки на процесуална принуда по наказателното дело, а 5 при заявено и установено основание на иска по чл.2б ЗОДОВ - за вредите от нарушеното право по чл.6, §1 КЗПЧОС. За да се приеме, че съдът е дал защита и на правото по чл.6, §1 КЗПЧОС, е необходимо в мотивите на решението съдът да приложи критериите за бавно правосъдие, примерно изброени в чл.2б, ал.2 ЗОДОВ и произтичащите от практиката на ЕКПЧ – фактическа и правна сложност на наказателното дело, поведението на правозащитните органи и поведението на носителя на правото и неговите процесуални представители, за да установи допуснатото нарушение и съответно да изясни в каква степен незаконно обвиненото лице се е обезпокоило, че твърде дълго време е в положение на несигурност и в каква степен е изгубило доверие в правозащитните органи, като прилага и опитните правила – решение на ЕСПЧ по дело „Димитров и Хамънов срещу България по жалби № 48059/06 и № 2708/06 и цитираните в него. Когато в обстоятелствената част на иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОВОД не е включен довод, че и правото по чл.6, §1 КЗПЧОС е било нарушено, дългата продължителност на наказателното производство се преценява наред с другите конкретно проявени обективни обстоятелства във връзка с незаконното обвинение, които налагат по-висок размер на обезщетението. В този случай съдът няма задължение детайлно да изследва критериите за „бавно правосъдие и да остойностява понесените вреди от дългата продължителност на наказателното производство. Когато обаче в обстоятелствената част на исковата е заявено и основанието на иска по чл.2б ЗОДОВ и се търси и защита на правото по чл. 6, §1 КЗПЧОС, съдът следва да обсъди всички критерии по чл.2б ЗОДОВ и конкретно да посочи частта от глобалното обезщетение за вредите от неразумния срок. В този смисъл са мотивите на ТР № 1/27.11.2023 г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, в които е разяснено, че право на избор на увреденото лице е по кой път да търси защита на нарушеното право по чл.6, §1 ЕКЗПЧОС, когато едновременно е реализиран правопораждащият фактически състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и на чл.2б ЗОДОВ; че в първия случай твърдението за „неразумен срок“се включва в обстоятелствената част на иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и това е обстоятелство, което утежнява отговорността и води до по-голям размер на глобалното обезщетение; и че съдът е длъжен в мотивите си да обсъди критериите за бавно правосъдие по чл.2б, ал.2 ЗОДОВ и да посочи каква част от глобалното обезщетение се отнася за вредите от неразумния срок на производството, за да може да се приеме, че с иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е 6 дадена защита и на правото по чл.6, §1 КЗПЧОС.