Решение № 53 от 07.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 53 гр. София, 07.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от ЦВЕТИНА В. КОСТАДИНОВА Въззивно гражданско дело № 20241100503787 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение №20268149/04.12.2020г. постановено по гр.д. №57958/2019г. по описа на 120-ти състав, Софийски районен съд, е признато за установено по предявения по реда на чл.422 ГПК иск, че А. М. К., ЕГН **********, дължи на „Мелон България“ ЕАД, ЕИК 130550702, на основание чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.99, ал.1 ЗЗД сума в размер на 5 000 лева, представляваща главница по Договор за банков кредит тип овърдрафт, сключен между нея и „Първа инвестиционна банка“ АД на 31.10.2007г., сума в размер на 4 200 лева, представляваща част от просрочена наказателна лихва, начислена на основание т.8 от договора за периода от 13.05.2016г.13.05.2019г., които вземания са прехвърлени на ищеца с Договор за продажба и прехвърляния на вземания от 02.04.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.05.2019г. до окончателното плащане, за което задължение е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. по ч.гр.д. №26096/2019г, като е отхвърлен искът за признаване за установено, че А. М. К. дължи на дружеството направените разноски за уведомяване на длъжника за извършената цесия в размер на 24 лева.

Срещу решението в частта, в която претенциите са уважени е подадена въззивна жалба от ответницата А. М. К., с която се оспорва неговата правилност. Твърди се, че решението е незаконосъобразно и постановено в противоречие с процесуалните правила, като се отправя молба за неговата отмяна.

1

В срока по чл.263 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Мелон България“ ЕАД, с който се оспорва нейната основателност и се отправя искане за потвърждаване на решението.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, в които следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.

№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, като по отношение на неговата правилност намира следното:

В депозираната въззивна жалба не се съдържат конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, поради което въззивният съд дължи проверка единствено относно приложението на императивна правна норма. В случая от представените писмени доказателства се установява, че на 31.10.2007г. между ответницата А. М. К. и „Първа инвестиционна банка“ АД е сключен Договор за издаване на международна револвираща кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка №51РКО-В-3034/31.10.2007г., който съгласно чл.4 ЗПК /отм./ има потребителски характер. Нормите, уреждащи потребителска защита са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/2013 год. на ВКС по тълкувателно дело №1/2013г., ОСГТК, според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства. В тази връзка съдът намира, че процесният договор е сключен в изискуемата писмена форма /чл.6, ал.2 ЗПК отм./ с ясно и разбираемо и за двете страни оповестяване на всичките му елементи и по начин, който средният потребител да възприеме като едно цяло, с оглед на което същият валидно обвързва страните по него. В същото време в чл.7 от договора е предвидено, че при непогасяване до датата 2 на падежа на пълния размер на дебитното салдо, формирано до края на последния отчетен период, титулярят следва да заплати на банката, след изтичане на първите 3 отчетни периода, годишен лихвен процент, както следва: за извършване на безналични плащания на ПОС терминал – 16%; за всички останали трансакции – 18%. Съгласно чл.8 при неплащане на месечна погасителна вноска или надвишение на разрешения кредитен лимит, банката начислява наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент с надбавка от 12% или общо 28% годишно върху невъзстановените в срок суми по безкасови плащания, съответно 30% годишно върху всички останали невъзстановени в срок суми от потребителя. Доколкото в чл.19, ал.2 ЗПК /отм./ е установен нормативно определен максимум на дължимото от потребителя обезщетение за забава, а именно- размера на законната лихва, а уговорените в чл.8 от договора размери на наказателна лихва от 28%, респективно 30% безспорно надхвърлят този на законната лихва към датата на сключване на договора /14,25%/, то настоящият съдебен състав намира, че клаузата, предвиждаща тяхното начисляване се явява нищожна поради противоречие със закона и предявеният въз основа на нея иск следва да бъде отхвърлен.

С оглед липсата на пълно съвпадение в изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която е уважен предявеният по реда на чл.422 ГПК иск за сумата от 4 200 лева, представляваща част от просрочена наказателна лихва, начислена за периода от 13.05.2016г.-13.05.2019г. и потвърдено в останалата обжалвана част.

По разноските:

При този изход на делото право на разноски имат двете страни. Въззивницата не претендира разноски. Същата е освободена от внасяне на държавна такса за разглеждане на подадената от нея въззивна жалба, поради което на основание чл.78, ал.6 ГПК насрещната страна следва да преведе по сметка на съда сумата от 84,22 лева, държавна такса. Въззиваемата страна е отправила искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което съдът на основание чл.78, ал.8 ГПК определя в размер на 100 лева, като съразмерно на отхвърлената част от съдържащите се във въззивната жалба искания следва да бъде присъдена сума в размер на 54,35 лева.

Следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски в първоинстанционното производство. Видно от представените доказателства по делото ищецът претендира сумата от 233,52 лева- държавна такса, 350 лева- депозит за експертиза и юрисконсултско възнаграждение, което съдът на основание чл.78, ал.8 ГПК е определил в размер на 150 лева. Съобразно уважената част от исковете, на същия се следва сума в общ размер на 397,61 лева. Ответницата не претендира разноски.

Съобразно изхода на спора следва да бъдат присъдени и разноски в полза на 3 ищеца в заповедното производство в размер на 45,79 лева държавна такса и 27,10 лева юрисконсултско възнаграждение или в общ размер на 72,89 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №20268149/04.12.2020г. постановено по гр.д. №57958/2019г. по описа на 120-ти състав, Софийски районен съд, в частта, в която е признато за установено по предявения по реда на чл.422 ГПК иск с правно основание чл.92 ЗЗД вр. чл.99, ал.1 ЗЗД, че А. М. К., ЕГН **********, дължи на „Мелон България“ ЕАД, ЕИК 130550702, сума в размер на 4 200 лева / 2 147,43 евро /, представляваща част от просрочена наказателна лихва, начислена за периода от 13.05.2016г.-13.05.2019г. на основание т.8 от сключен между ответницата и „Първа инвестиционна банка“ АД Договор за банков кредит тип овърдрафт от 31.10.2007г., прехвърлена на ищеца с Договор за продажба и прехвърляния на вземания от 02.04.2018г., за което е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. по ч.гр.д. №26096/2019г. по описа на СРС, както и в частта, в която А. М. К., ЕГН **********, е осъдена да плати на „Мелон България“ ЕАД, ЕИК 130550702, сумата над 72,89 лева /37,27 евро/ разноски в заповедното производство и за сумата над 397,61 лева /203,29 евро/ разноски в исковото производство, съразмерно на уважената част на исковете и на основание чл.78, ал.1 и ал.8, като вместо това постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл.422 ГПК от „Мелон България“ ЕАД, ЕИК 130550702, срещу А. М. К., ЕГН **********, иск с правно основание чл.92 ЗЗД вр. чл.99, ал.1 ЗЗД, за признаване за установено, че А. М. К., ЕГН **********, дължи на „Мелон България“ ЕАД, ЕИК 130550702, сума в размер на 4 200 лева / 2 147,43 евро/, представляваща част от просрочена наказателна лихва, начислена за периода от 13.05.2016г.-13.05.2019г. на основание т.8 от сключен между ответницата и „Първа инвестиционна банка“ АД Договор за банков кредит тип овърдрафт от 31.10.2007г., прехвърлена на ищеца с Договор за продажба и прехвърляния на вземания от 02.04.2018г., за което е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. по ч.гр.д.

№26096/2019г. по описа на СРС.

ПОТВЪРЖДАВА Решение №20268149/04.12.2020г. постановено по гр.д.

№57958/2019г. по описа на 120-ти състав, Софийски районен съд, в останалата обжалвана част, в която е признато за установено по предявения по реда на чл.422 ГПК иск с правно основание чл.240 ЗЗД вр. чл.99, ал.1 ЗЗД, че А. М. К., ЕГН **********, дължи на „Мелон България“ ЕАД, ЕИК 130550702, сума в размер на 5 000 л е в а /2 556,46 евро/, представляваща главница по сключен между ответницата и „Първа инвестиционна банка“ Договор за банков кредит тип овърдрафт от 31.10.2007г., за което е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. по ч.гр.д. №26096/2019г. по 4 описа на СРС.

ОСЪЖДА А. М. К., ЕГН **********, да заплати на „Мелон България“ ЕАД, ЕИК 130550702, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 54,35 лева /27,79 евро/, представляваща юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.

ОСЪЖДА „Мелон България“ ЕАД, ЕИК 130550702, да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на Софийски градски съд сумата от 84,22 лева /43,06 евро/, държавна такса.

Решението в частта, в която е отхвърлен предявеният иск за признаване за установено, че А. М. К. дължи на „Мелон България“ ЕАД направените разноски за уведомяване на длъжника за извършената цесия в размер на 24 лева /12,27 евро/ е влязло в сила като необжалвано.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5