Определение № 2063 от 14.07.2026, Окръжен съд - Бургас

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2063 гр. Бургас, 14.07.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Димитър Г. Христов като разгледа докладваното от Димитър Г. Христов Въззивно частно гражданско дело № 20252100501487 по описа за 2025 година ,съобрази следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на И. А. К., чрез адв. Овагемова, против Определение № 3990 от 14.07.2025 г., постановено по гр.д. № 1785/2025 г. по описа на Районен съд - Бургас, X граждански състав, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото.

С обжалваното определение районният съд е приел, че предявените искове са недопустими, тъй като спорът относно правото на ищцата да получи владението върху процесния поземлен имот и сграда вече е разрешен с влязло в сила решение по гр.д. № 4715/2020 г. на Районен съд - Бургас. Прието е още, че отрицателният установителен иск относно липсата на право на строеж и липсата на право на ползване на незастроената част от имота не разкрива самостоятелен правен интерес, доколкото е предявен като средство за преодоляване на вече отхвърлени ревандикационни претенции.

В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно.

Жалбоподателката излага, че по гр.д. № 4715/2020 г. не е бил предявен инцидентен установителен иск относно съществуването или несъществуването на правото на строеж на ответниците, поради което решението по това дело не формира сила на пресъдено нещо относно това право. Твърди, че районният съд неправилно е приел, че правото на строеж е 1 било част от предмета на предходното дело, като е смесил предмета на делото с предмета на доказване. Поддържа още, че в новата искова молба са наведени различни фактически и правни основания.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от въззиваемите Г.

К. Д. и А. И. Б., чрез адв. Господинов, с който частната жалба се оспорва като неоснователна. Въззиваемите поддържат, че жалбоподателката смесва силата на пресъдено нещо с преклудиращото действие на влязлото в сила решение.

Сочи се, че макар по предходното дело да не е формирана самостоятелна сила на пресъдено нещо относно правото на строеж, с влязлото в сила решение е отречено притезанието на ищцата за предаване владението върху същите имоти. Според въззиваемите всички факти и възражения, чрез които ищцата е могла да отрече противопоставимото им основание да владеят и ползват имота, са преклудирани, доколкото са съществували преди приключване на предходното производство. Поддържа се още, че евентуално уважаване на отрицателния установителен иск не би представлявало новонастъпил факт, който да обоснове повторно предявяване на вече отхвърлените ревандикационни искове.

След като обсъди доводите в частната жалба и постъпилият отговор, Бургаският окръжен съд приема следното:

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

С искова молба по гр.д. № 1785/2025 г. И. К. е предявила срещу Г. Д. и А.

Б. следните искове:

1. отрицателен установителен иск за приемане за установено, че ответниците нямат отстъпено право на строеж върху държавна земя по смисъла на чл. 15 ЗС /отм./ и нямат право да ползват незастроената част от ПИ с идентификатор ***;

2. иск за предаване владението върху незастроената част от ПИ с идентификатор ***;

3. иск за предаване владението върху сграда с идентификатор ***.

От данните по делото се установява, че между страните вече е било 2 водено производство по гр.д. № 4715/2020 г. на Районен съд - Бургас. С постановеното по това дело Решение № 1900 от 01.09.2022 г., потвърдено с Решение № 824 от 12.07.2023 г. по в.гр.д. № 2204/2022 г. на Окръжен съд Бургас, е прието за установено по отношение на Е. Д., Г. Д., А. Б. и Е. Б., че И.

К. е собственик на ПИ с идентификатор *** и на сграда с идентификатор ***. Със същото решение обаче е отхвърлено искането ответниците да предадат владението върху тези имоти. Отхвърлен е и искът за прогласяване нищожността на договора за отстъпване право на строеж от 21.03.1988 г. поради невъзможен предмет.

В диспозитива на Решение № 1900 от 01.09.2022 г. изрично е отхвърлен искът на И. К. срещу ответниците да й предадат владението върху ПИ с идентификатор ***, както и върху сграда с идентификатор ***. Именно това осъдително притезание е въведено отново в настоящия процес - частично относно незастроената част от поземления имот и изцяло относно същата сграда.

Въззивното решение по гр.д. № 2204/2022 г. на БОС е било предмет и на касационна проверка. С Определение № 4516 от 10.10.2024 г. по гр.д. № 4790/2023 г. на Върховен касационен съд (ВКС), II г.о., касационната жалба на И. К. е оставена без разглеждане в частта по иска по чл. 59 ЗЗД и не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в останалите обжалвани части. ВКС изрично е отбелязал, че решението в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е уважен в установителната му част, не е било обжалвано и е влязло в сила, а спорът е останал висящ само в осъдителната част.

Съществено е и че в определението по чл. 288 ГПК ВКС е обсъдил именно релевантността на правото на строеж и правото на ползване на незастроената част от терена. Отбелязал е, че за случая е от значение обстоятелството, че на Е. Д. е било отстъпено право на строеж върху държавен парцел по реда на Наредбата за държавните имоти /отм./ и чл. 15 и сл. ЗС в редакцията преди изменението в ДВ, бр. 33/1996 г. Посочено е, че съгласно чл. 105 НДИ /отм./ и чл. 15, ал. 3 ЗС правото на строеж включва ползването и на незастроената част от парцела, като извършената впоследствие реституция на поземления имот в полза на ищцата не засяга вече придобитото от ответниците право да ползват целия терен.

Определението на ВКС не формира самостоятелна сила на пресъдено 3 нещо относно съществуването на правото на строеж. С недопускането на касационно обжалване обаче въззивното решение е станало окончателно в частите, с които е потвърдено отхвърлянето на осъдителната претенция по чл.

108 от ЗС, както и на исковете по чл. 109 от ЗС, чл. 59 от ЗЗД и чл. 26 от ЗЗД.

Настоящият съдебен състав споделя частично довода на жалбоподателката, че по гр.д. № 4715/2020 г. не е формирана самостоятелна сила на пресъдено нещо относно съществуването на правото на строеж като отделно вещно право. Такъв самостоятелен установителен иск не е бил предмет на предходното производство и по него не е постановен отделен диспозитив. Мотивите на решението не формират сила на пресъдено нещо извън предвидените от закона случаи.

Този извод обаче не води до основателност на частната жалба. Решаващо за настоящото производство не е дали е формирана самостоятелна сила на пресъдено нещо относно правото на строеж на ответниците, а че с влязъл в сила съдебен акт вече е отречено притезанието на жалбоподателя да получи владението върху същия поземлен имот и същата сграда от същите ответници.

При иска по чл. 108 ЗС съдът се произнася както по установителното искане относно правото на собственост, така и по осъдителното искане за предаване на владението. Когато ищецът е собственик, но ответникът владее или държи вещта на основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да признае правото на собственост и да отхвърли искането за предаване на владението. Именно такъв е бил резултатът по гр.д. № 4715/2020 г.

Следователно със сила на пресъдено нещо е разрешен спорът дали към релевантния момент ищцата има изискуемо притезание срещу тези ответници за предаване на владението върху ПИ с идентификатор *** и сграда с идентификатор ***. Отговорът е отрицателен. Това разрешение не може да бъде пререшавано чрез нов ревандикационен иск, основан на факти и доводи, които са съществували и са могли да бъдат въведени в предходното производство.

Новият иск за предаване владението върху незастроената част от ПИ с идентификатор *** е включен в предметния обхват на вече отхвърления иск за предаване владението върху целия поземлен имот. Не се твърди предходният иск да е бил частичен или ограничен само до определена 4 реална част от имота. Поради това ищецът не може чрез нова формулировка на петитума - за „незастроената част“ - да постигне повторно разглеждане на вече отхвърленото искане за предаване на владението върху същия имот.

Искът за предаване владението върху сграда с идентификатор *** е идентичен с вече отхвърлената осъдителна претенция по гр.д. № 4715/2020 г. И в двете производства се претендира предаване владението върху една и съща сграда, от същата ищца, срещу лица, черпещи права от същата правна и фактическа основа.

Неоснователно е възражението, че новите доводи за нищожност на административните заповеди и за липса на вещноправен ефект на договора от 21.03.1988 г. обуславят допустимост на нов ревандикационен процес. Тези твърдения се отнасят до актове и обстоятелства от 1985 г. и 1988 г., т.е. до факти, съществували далеч преди приключване на устните състезания по гр.д.

№ 4715/2020 г. Те не са новонастъпили факти, а нови правни доводи или евентуално новооткрити обстоятелства относно вече съществувало правно положение.

В предходния процес ищцата е следвало да въведе всички фактически и правни основания, чрез които отрича противопоставимото основание на ответниците да владеят или ползват имота. Тя е въвела твърдение за нищожност на договора за отстъпване право на строеж поради невъзможен предмет. Не е въвела твърденията, на които сега основава исковата си молба нищожност на отчуждителната заповед, нищожност на заповедта за отстъпване право на строеж, липса на вещноправно действие и нищожност поради протИ.речие с императивни норми. Непосочването на тези доводи в предходното производство не създава възможност за нов процес със същия ревандикационен резултат. След като с окончателен съдебен акт е отречено притезанието на ищцата да получи владението върху имотите, тя не може да основава нов иск за същото предаване на владението върху стари факти и възражения, които е могла да въведе в първия процес.

Неоснователно е и оплакването, че евентуално уважаване на отрицателния установителен иск би създало нова фактическа обстановка, на която да се основат повторно ревандикационните искове. Установителното решение по един такъв иск би установило правно положение, основано на факти, съществували преди приключване на предходния процес. То не би било 5 нов юридически факт, настъпил след влизане в сила на решението по гр.д. № 4715/2020 г., който да преодолее преклудиращото действие на това решение.

ВКС вече е обсъдил и доводите, свързани с подписването на заповедта и договора. В Определение № 4516/10.10.2024 г. е посочено, че твърденията за подписване „със запетая“ не се отнасят до липса на форма, видима от самата сделка, а евентуално до липса на съгласие, което основание за нищожност съдът не следи служебно. Това допълнително потвърждава, че тези доводи не представляват новонастъпили факти, а обстоятелства и възражения, които са могли да бъдат заявени своевременно в предходното производство.

Неоснователно е и твърдението, че отрицателният установителен иск следва да бъде разгледан самостоятелно поради наличие на правен интерес от бъдещи искове по чл. 109 ЗС, чл. 59 ЗЗД или за граждански плодове. В конкретния случай заявеният правен интерес е изведен преди всичко от възможността да се преодолеят правните последици на вече отхвърлените ревандикационни претенции. Такъв интерес не е допустим, защото би довел до заобикаляне на забраната за пререшаване на вече разрешен спор.

Освен това по предходното производство вече са били разгледани и отхвърлени искове по чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД. Решаващият извод и по тях е бил, че ответниците ползват имота на основание, противопоставимо на ищцата като собственик. За последващи периоди или нови фактически действия собственикът би могъл да търси защита само при наличие на нови факти, настъпили след приключване на предходното производство. В настоящата искова молба такива новонастъпили факти не са въведени.