Решение № 2133 от 17.11.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2133 гр. Пловдив, 17.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря София Г. Чаушева като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20215330111844 по описа за 2021 година

По делото са предявени искове с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът П. В. Д., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник адв. Д.Б., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от ********** Г.Т., искове за осъждане на ответника да му заплати сумата от 196, 65 лева- недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № **********/ 06.11.2017 г., както и сумата от 434, 90 леванедължимо платена по клауза за неустойка по договора за заем, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 16.07.2021 г., до окончателното им плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № **********/ 06.11.2017 г., при следните условия: сума- 1 200 лева, лихва- 40 %, ГПР- 49, 02 %, неустойка при непредставяне на обезпечение- 1 334, 90 лева, платима разсрочено с месечните вноски. За периода 07.12.2017 г.- 23.05.2018 г. ищецът заплатил по договора сумата от общо 2 731, 55 лева, с което се покривала главницата, лихвата от 196, 65 лева и неустойката от 1 334, 90 лева. Договорът обаче бил недействителен на няколко основания.

Първо- възнаградителната лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, била и прекомерна, защото надвишавала трикратния размер на законната лихва, като в 1 договора не бил посочен размерът й и начинът на нейното прилагане. Второ- в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Неустойката представлявала скрито оскъпяване на кредита и не била включена в разходите. Отделно от това, тя била нищожна и прекомерна, уговорена в нарушение на добрите нрави. Била предвидена като обезпечение- гаранция или поръчителство, което следвало да се предостави в тридневен срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи.

Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми за лихва и за неустойка, защото те били заплатени при начална липса на основание. Целият договор за кредит бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Търси се и законната лихва върху сумите от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане.

Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа исковете.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. Твърди се, че по същество исковете били неоснователни и недоказани, като неоснователни били и твърденията на ищеца за нарушаване на специалните изисквания на ЗПК. Лихвеният процент бил фиксиран и непроменлив за целия срок на договора, поради което в случая нямало задължение да се съдържа информация как е формиран, тъй като размерът бил ясен за страните. Относно ГПР- той също бил конкретно посочен (40 %) и не подлежал на промяна, като била записана и общата сума за плащане по договора- 1 430, 80 лева. Нямало как изначално да се посочи към датата на сключване на договора колко би била неустойката, защото тя се дължала само при неизпълнение.

Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника да изпълнява точно задълженията си. Преди да подпише договора, ищецът имал възможност да се запознае с условията по кредита, той бил информиран за размерите на неустойката при неизпълнение.

Тя целяла да обезщети вреди от неизпълнението, които при добросъвестност на заемополучателя нямало да се претърпят от кредитора. Неустойката била предвидена при неизпълнение и не била включена в ГПР, като тя обезпечавала размера на евентуалните вреди при неизпълнение. Дори и да се приемело, че размерът й е прекомерен, това не я правило нищожна, а следвало само да се намали размерът й. С подписване на договора ищецът се бил запознал с изискванията за представяне на обезпечение. Неправилно била изтълкувана и разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, която касаела не непредоставянето на обезпечение, а забава в плащанията по вноските. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но взема писмено становище.

2

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № **********/ 06.11.2017 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 1 200 лева, за рефинансиране на друг негов текущ заем в размер на 803, 16 лева, при следните условия: срок- 10 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 40 % и годишен процент на разходите- 49, 02 %, при общ размер на всички плащания- 1 430, 80 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 334, 90 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска, при добавяне на сумата от 133, 49 лева.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем и погасителния план към него, ведно със справка за извършените плащания.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 712 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В настоящия случай ищецът поддържа становище, че клаузите по договора относно възнаградителната лихва и неустойка, били нищожни, поради противоречието им с добрите нрави и материалния закон и затова търси връщане на платените за тях суми. В тази връзка съдът следва да дължи произнасяне само по тези наведени от страната основания, без да е необходимо да се изследват всички изложени от ищеца доводи за нищожност на договора за кредит.

На първо място, досежно възнаградителната лихва, следва да се отбележи, че същата представлява цената на услугата, предоставена от финансовата институция за отпуснатия кредит, като плащането тук принципно е дължимо, доколкото по този начин потребителят овъзмездява търговеца за предоставените му от последния парични средства за ползване чрез заема. ЗПК не предвижда лимит на размера на лихвата, като съдебната практика е приела, че клаузата за лихвата по един необезпечен кредит би противоречала на добрите 3 нрави, ако е прекомерна. В настоящия случай обаче това не е така, защото по договора ГЛП е 40 %, а ГПР не надвишава петкратния размер на законната лихва, каквото е законовото изискване. Оттук- няма противоречие с добите нрави, а оскъпяването на кредита с лихва и други разходи/такси по него в общ размер на 230, 80 лева за срока на договора от десет месеца, съотнесен към задължението на кредитополучателя за заплащане на главница от 1 200 лева и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, предвид пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.

Размерът на лихвата е фиксиран в договора, съдържа се и в погасителния план като двуседмична вноска, поради което не може да се приеме, че клаузата е заблуждаваща или пък, че е предвидена във вреда на потребителя. Следователно възнаградителната лихва е била дължимо платена, защото задължението за заплащането й произтича от действителна уговорка между страните, поради което и исковата претенция за връщане на платената по нея сума от 195, 65 лева следва да бъде отхвърлена.

На второ място, още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1 334, 90 лева (при отпусната заемна сума от 1 200 лева), а видно от погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сумата от 133, 49 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Именно затова тази клауза от процесния договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и води до нейната недействителност. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Предвид горното, клаузата, предвиждаща неустойката, се явява нищожна, а оттук- и несъществуваща, поради което по нея не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане. Така вторият осъдителен иск следва да бъде 4 уважен в посочения му размер и претенцията да се присъди за сумата от 434, 90 лева. Тя се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.