Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 916 от 14.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 1126/2025
Вид
Решение № 916
Подписан
14.07.2025
Състав
Пламен Петров Чакалов, Румяна Иванова Андреева Атанасова, Бранимир Веселинов Василев

Цитирани разпоредби

  • чл. 235, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 250 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 298, ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 59 · Закон за задълженията и договорите

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 916 гр. Пловдив, 14.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен П. Чакалов

Членове:

Румяна Ив. Андреева Атанасова

Бранимир В. Василев при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Атанасова Въззивно гражданско дело № 20255300501126 по описа за 2025 година Постъпила е въззивна жалба от К. К. Б. с ЕГН ********** в лично качество и в качеството й на законен представител на Ф. Т. Б., чрез адв. Л. К. и адв. Д. С. против решение № 3614/21.08.2024 г., постановено по гр.д. № 5876/2022 г. на Районен съд - Пловдив, ІІІ гр. състав, с което съдът е признал за установено по отношение на К. К. Б. лично и в качеството й на законен представител на Ф. Т. Б. с ЕГН **********, че К. Т. П. с ЕГН ********** е титуляр на вещно право на ползване върху едноетажна еднофамилна сграда с идентификатор № *** и стопанска постройка с идентификатор № *** на ***, находящи се в УПИ XVII-144 от кв. 9 по ПУП на ***, на основание Договор за дарение от 19.01.2019 год., обективиран в нотариален акт № *** г. на Служба по вписванията, с който К. Т. П. си е запазил пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху процесните две сгради - едноетажна еднофамилна сграда с идентификатор № *** и стопанска постройка с идентификатор № *** по КККР на ***; К. К. Б. – лично, и в качеството й на законен представител на Ф. Т. Б., е осъдена да предаде на К. Т. П. владението върху едноетажна еднофамилна сграда с идентификатор № *** и стопанска постройка с идентификатор № *** по КК и КР на ***, находящи се в УПИ XVII-144 от кв. 9 по ПУП на ***; К. К. Б. е осъдена на основание чл. 59 ЗЗД да заплати на К. Т. П. сумата от 2 675 лв., представляваща обезщетение за лишаване ищеца от ползване на сграда с идентификатор № *** по КККР на *** в периода от 08.05.2019 г. – 27.04.2022 г. и сума в размер на 648 лв., представляваща обезщетение за лишаване ищеца от ползване на стопанска 1 постройка с идентификатор № *** по КККР на *** в периода 08.05.2019 г. – 27.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 27.04.2022 г., до окончателното изплащане на сумите;

Отхвърлен е предявеният от К. К. Б. срещу К. Т. П. иск с правно основание чл. 61 ЗС за прекратяване на правото на ползване на ответника, учредено с нотариален акт № *** г. на Служба по вписванията гр. Пловдив, върху сграда с идентификатор № *** по КК и КР на *** и стопанска постройка идентификатор № *** по КК и КР на ***, находящи се в поземлен имот с идентификатор № *** по КК и КР на ***, с адрес ***, поради застрашаване на имотите от значително повреждане, поради нарушаване на съществените задължения на ползвателя и поради съществена промяна на вещта. С въззивната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно и незаконосъобразно, като се иска неговата отмяна и постановяване на друго решение по същество, с което исковете на К. Т. П. да се отхвърлят, а предявеният от нея насрещен иск да бъде уважен. Претендира разноски по делото.

Въззиваемия К. Т. П. чрез адв.И. оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли за потвърждавена на обжалваното решение. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.

Постъпила е въззивна жалба от К. К. Б. с ЕГН ********** и срещу решение № 4836/04.12.2024 г., постановено по същото гражданско дело в производство по чл. 250 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата и за допълване на постановеното по делото решение с излагане на мотиви по направеното възражение за прихващане с извършените от Б. необходими разноски за запазване на стопанската постройка с идентификатор № ***, както и за допълване на постановеното решение с изричен диспозитив относно всяко едно от направените от К. Б. възражения. Счита се, че това решение е неправилно и че съдът неправилно е приел, че възражението за прихващане не следва да бъде уважено, а по отношение на искането за допълване на решението с изричен диспозитив относно всички направени възражения, съдът неправилно е стигнал до извода, че дължи такова произнасяне единствено при уважаване на искането за прихващане. Моли за отмяна на решението и постановяване на друго такова, с което молбата по чл. 250 ГПК да бъде уважена.

Въззиваемият К. Т. П., чрез адв. И., моли така подадената жалба да бъде оставена без уважение.

Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лица, имащи право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Ищецът К. П. е основал иска си на твърденията, че с договор за дарение на недвижим имот от 19.01.2011 г., обективиран в нотариален акт № *** г. на СВп - гр.

2

Пловдив е дарил на ответницата К. Б., негова дъщеря едноетажна еднофамилна къща с площ от 80 кв.м. с ИД № ***, и стопанска постройка ИД № *** с площ от 20 кв.м., долепена до източната страна на сграда, находящи се в УПИ XVII-144 от кв. 9 по ПУП на ***, като си е запазил правото на ползване върху имота пожизнено и безвъзмездно. Сочи, че през м. септември 2018 г. ответницата К. Б. заживяла в имота заедно с детето си Ф., тъй като била в процес на развод. По силата на заповед за незабавна защита, а впоследствие и със заповед за защита по гр. д. № 7169/2019 г. на Районен съд Пловдив, ищецът бил отстранен от имота, считано от 08.05.2019 г. до 01.09.2021 г. Тъй като след изтичането на този срок ответниците продължавали да живеят в имота без негово съгласие, моли съда да признае за установено, че е титуляр на правото на ползване върху имота и да ги осъди да му отстъпят и да му предадат владението върху имота, както и К. Б. да бъде осъдена да му заплати обезщетение за лишаване от ползването на имота за периода 08.05.2019 г. - 27.04.2022 г. в размер на 2 675 лв. за лишаване от ползване на сграда с идентификатор № *** и в размер на 648 лв. за лишаване от ползване на стопанска постройка с идентификатор № ***, ведно с обезщетение за забавеното плащане на тази сума в размер на законната лихва от деня на предявяване на иска до окончателното изплащане.

С отговора на искова молба ответницата К. К. Б., действаща лично и в качеството й на законен представител на Ф. Т. Б., оспорва исковете като неоснователни. Признава се обстоятелството, че К. Б. е придобила собствеността върху процесния недвижим имот чрез дарение от ищеца на 19.01.2011 г. Сочи, че към онзи момент ищецът е живеел на семейни начала с бъдещата си съпруга на адрес: ***. Ответницата е заявила, че към момента на прехвърлянето имотът не е бил в добро състояние, като твърди, че след това ищецът напълно се е дезинтересирал от същия, като не е упражнявал правото си на ползване от м.януари 2011 г. до м.септември 2018 г., а и след това. Сочи, че през 2016 г. посетила имота и установила, че е абсолютно необитаем. През 2018 г. ответниците станали жертва на домашно насилие, нямало къде да живеят и отишли да живеят в имота, но се наложило да бъде извършен ремонт, като ответницата К. Б. изтеглила потребителски кредит, за да извърши същия. Сочи се, че втората сграда представлявала лятна кухня, в която преди това живеели клошари. Възразява се, че ищецът не бил плащал данъци за имота. Извършени били разноски за подобрение на двора. След извършените от К. Б. ремонти имотът станал обитаем и променил своя облик. Възразяват, че правото на ползване на ищеца е погасено по давност, а при условията на евентуалност, ако съдът не уважи възражението за погасяване по давност на правото на ползване, ответницата К. Б., в лично качество е направила възражение за прихващане срещу претендираната от ищеца сума за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване със сумата в размер на 10 600 лв., от които сумата в размер на 600 лв. - разноски по дворното място, и в размер на 10 000 лв. необходими разноски за запазване на вещта. При условията на евентуалност, ако бъде отхвърлено възражението и за погасяване на правото на ползване по давност, ответницата К. Б. предявява насрещен иск срещу К. Т. П. за прекратяване на правото му на ползване върху процесните имоти поради неполагане на грижата на добрия стопанин за поддържане на вещта и поради увреждането и, нейното съществено изменение, както и поради неплащане на дължимия данък.

3

С писмен отговор К. Т. П. е оспорил насрещния иск като неоснователен.

С решението си въз основа на събраните по делото доказателства и становищата на страните, ПРС е приел за установено, че с договор за дарение на недвижим имот от 19.01.2011 г., обективиран в нотариален акт № *** г. на СВп - гр.

Пловдив, ищецът е дарил на ответницата К. Б. – негова дъщеря, едноетажна еднофамилна къща с площ от 80 кв.м. и стопанска постройка с площ от 20 кв.м., долепена до източната страна на сграда, находящи се в УПИ XVII-144 от кв. 9 по ПУП на ***, като си е запазил правото на ползване върху имота пожизнено и безвъзмездно. Дарените сгради са с ИД № - къща с площ 84 кв.м. и ИД № *** - стопанска постройка с площ 28 кв.м, като същите се намират в поземлен имот с ИД № *** по КККР на ***.

Прието е, че не е спорно между страните, че към датата на подаване на исковата молба в съда - 27.04.2022 год., ответниците К. Б. и Ф. Б. са били във владение на процесните две сгради. Ответниците са обитавали имота и към 08.05.2019 год., като с Определение № 5012/08.05.2019 г. и Заповед за защита № 50 от 13.04.2020 г., издадени по гр.дело № 7169/2019 г. по описа на РС - Пловдив на ищеца е забранено да се доближава до процесните сгради, в които е живяла К. Б., до 01.09.2021 г.

Предвид събраните доказателства ПРС е приел за безспорно установено, че ищецът е носител на вещното право на ползване върху сгради с ИД № *** и ИД № *** по КККР на ***, собственост на ответницата К. Б., по силата на Договор за дарение от 19.01.2011 год., обективиран в Нотариален акт № *** год. по описа на нотариус Р. Т. с район на действие РС Пловдив, както и че двете ответници упражняват фактическа власт върху тях.

Тези фактически констатации и правни изводи не се оспорват от страните във въззивното производство.

Спорно по делото и пред тази инстанция е дали ищецът е упражнявал запазеното от него право на ползване върху имота в посочения в исковата молба период, изпълнявал ли е задължението си да ползва имота така, че да не го променя съществено /чл.56, ал.1 ЗС/, да плаща разноските, свързани с ползването, включително данъците и другите такси, да поддържа вещта в състоянието, в което я е приел /чл.57 ЗС/.

Съдържанието на правото на ползване обхваща правомощието да се използва веща, съгласно нейното предназначение и ако тя дава добиви /естествени и/или граждански/ – да се придобиват и те, без да се променя съществено обременената вещ и нейното предназначение – чл. 56, ал. 1 ЗС . Правото на ползване включва задължение на собственика да предаде вещта във фактическа власт на ползвателя, да не му пречи да я използва по предназначение. Носителят на ограниченото вещно право има задължение към собственика да използва вещта и да се грижи за нея с грижата на добър стопанин, да плаща разноските за веща и данъците, да застрахова веща. Границите, в които носителят на ограниченото вещно право на ползване може да упражнява правото си са: да не променя съществено веща и предназначението й. Носителят на ограниченото право на ползване няма право да прави подобрения и преустройства в имота без съгласието на собственика. Извършването на такива без изричното съгласие на собственика 4 може да е основание за прекратяване правото на ползване по съдебен ред, по аргумент о т чл. 61 ЗС. Ползвателят дори не отговаря за овехтяването, което е резултат от обикновеното ползване на веща по предназначение – чл. 57, ал. 3 ЗС .

Задълженията на ползвателя не включват извършване на основен ремонт на веща, за да бъде преведена във вид, годен за ползване по предназначение, освен ако това не е изрично уговорено в отношенията между собственика и ползвателя.