Решение № 418 от 19.11.2024, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 418 гр. С., 19.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Сийка Златанова при участието на секретаря Сирма Купенова като разгледа докладваното от Сийка Златанова Гражданско дело № 20245440100558 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът Д. Н. Р. от гр. С. е предявил срещу „И.“ АД, представлявано от Г. Т. Т. и А. В.

М. и „Ф.“ ЕООД, представлявано от П. Б. Д. искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на договор за паричен заем № ***/21.09.2023 г., сключен с първия ответник и за нищожност на договор за предоставяне на гаранция № ***/21.09.2023 г., сключен между него и ответника „Ф.“ ЕООД като накърняващи добрите нрави и поради противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и като неравноправни по чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗПП.

Претендира за деловодните разноски.

Фактическите твърдения, на които ищецът основава исковете, се свеждат до следното:

Страна е по Договор за паричен заем № ***/21.09.2023 г., сключен с ответника „И.“ АД, по който е получил кредит в размер на 1250 лв. и общо дължима сума 2272 лв., платима на 8 месечни вноски в размер на 177,45 лв., при фиксиран ГЛП 35 % и ГПР 40,78 % Счита, че Договорът за паричен заем е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл.11 ал.1 т.10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК вр. с чл.22 от ЗПК. Счита и, че така сключеният Договор за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл.26 ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, както и на основание чл.26 ал.1 пр.2, вр.с чл.19 ал.4, от ЗПК и чл.143 от ЗЗП по следните съображения:

Договорът за паричен заем е нищожен, тъй като липсва ясно разписана методика на 1 формиране годишния процент на разходите по кредита, изразяващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Възнаграждението за гаранция не е включено в ГПР, а същото е дължимо и по този начин се кумулира към разходите по кредита, завишавайки цената на ресурса. Заплащането на сумата по договора за гаранция следва да бъде разглеждано като елемент от обшия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаша от потребителя. Сключването на Договор за поръчителство е елемент от сключването на договор за паричен заем в един и същи ден с него, без който последният не може да бъде сключен. По този начин се накърняват и добрите нрави. Възнаграждението по договора за гаранта е скрит разход по кредита, представляващ скрита лихва. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като с уговорките за заплащане на допълнително възнаграждение по Договора за гаранция се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014 г.

Посоченият в кредитния договор размер на ГПР не е действителният.

Ответникът „И.“ АД в срока по чл. 131 ГПК подава отговор, с който оспорва иска срещу него като неоснователен и моли да бъдат отхвърлен. Твърди, че ищецът не е съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, изключваща разходи, които потребителят заплаща при неизпълнение на кредита. Възнаграждението на дружеството – гарант не е част от заемното правоотношение по договора за заем, не се дължи към заемодателя, а за предоставената услуга от втория ответник и то като задължение възниква едва при неизпълнение на задължението от заемателя да предостави едно от други две обезпечения в три-дневен срок. ГПР не е по-висок от 5 пъти размера на законната лихва. Договорът за гаранция е второ акцесорно облигационно правоотношение и възнаграждението за гаранта не следва да се включва в ГПР, тъй като не е обвързано с договора за паричен заем.

Възнаграждението към втория ответник се дължи независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при неизпълнение от страна на длъжника или не. В договора за заем е договорен ГПР и няма възможност за промяната му. Не следва възнаграждението да гарант да се включва в ГПР. Лихвеният процент по кредита е фиксиран и за него не се допускат променливи лихвени проценти. Счита за неоснователен иска за недействителност на договора за предоставяне на гаранция по изложените съображения.

Към момента на сключване на договора за кредит е изчислен ГПР, към който момент не може да бъде предвидено дали заемателят ще представи обезпечение и кое от трите възможни.. Възнаграждението е дължимо само при условие, че заемателят избере тази форма на обезпечение на кредита, а не е дължимо предварително и не е известно при сключването на договора. Така заемодателят е поел риска да отпусни необезпечен кредит в момента на сключването на договора.

Твърди, че договорът за кредите е законосъобразен и отговаря на законовите изисквания за определяне на ГЛП и ГПР. Оспорва като неоснователно твърдението, че 2 договорът за гаранция представлява част от договора за кредит.

Претендира за деловодните разноски, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от ищеца.

Ответникът „Ф.“ ЕООД в срока по чл. 131 ГПК подава отговор, с който оспорва иска като неоснователен и моли да бъдат отхвърлен. Възраженията се свеждат до следното:

Твърди, че ищецът има интерес от точно изпълнение на договора за кредит. Изпълнението на договорното задължение за обезпечаване на вземанията по договора за кредит е породило сключването на договора за предоставяне на гаранция, а дружеството е сключило втория договор поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга. Така вторият договор не е лишен от правно основание. Договорите са сключени при спазване на принципа на свободното договаряне и вторият обезпечава договора за кредит. Счита, че ищецът не обосновава противоречие с основни принципи в гражданските и търговските отношения на справедливост, добросъвестност и предотвратяване на несправедливо облагодетелстване. Оспорва като неоснователно твърдението, че престациите по договора за предоставяне на гаранция са нееквивалентни, тъй като този ответник се е задължил солидарно да отговаря за задълженията на ищеца по договора за кредит. Заемодателят е предоставил три възможности на ищеца да избере обезпечаване на договора за кредит и той е направил своя избор. договорът за гаранция е сключен поради възлагането от ищеца да осъществява гаранционни функции и то срещу договореното възнаграждение.

Оспорва като неоснователни възраженията за нищожност на договора за гаранция поради противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, тъй като същият не е договор за потребителски кредит и за него не са приложими условията на ЗПК.

Претендира за деловодните разноски, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от ищеца.

В съдебно заседание ищецът не се явява, за него адв. О. поддържа исковете и моли да бъдат уважени. Претендира за присъждане на направените от ищеца разноски по представения списък, както и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв..

Ответниците не се представляват.

След като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства, Съдът прие за установено от фактическа страна следното:

На 21.09.2023 г. между „И.“ АД като кредитор и Д. Н. Р. като кредитополучател е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който кредиторът е отпуснал на кредитополучателя кредит в размер на 1 250 лева. Кредитополучателят се задължил да върне кредита на 8 месечни погасителни вноски в размер на 177,45 лв. всяка, заедно с договорената лихва от 35 %, при ГПР 40,78 %. Според погасителния план към договора падежът на първата понаситена вноска е 24.10.2023 г., а падежът на последната погасителна вноска е 21.05.2024 г. Общият размер на всички плащания възлиза на 1 419,60 лв.

Съгласно чл. 4 от договора за кредит заемателят се задължил в 3-дневен срок от 3 сключването на договора да обезпечи кредита чрез две физически лица – поръчители, отговарящи на определените условия; чрез банкова гаранция с бенефициер – заемодателя или чрез одобрено от заемодателя дружество – гарант, предоставящо гаранционни сделки.

На основание чл. 4 от договора за кредит на 21.09.2023 г. е сключен договор за предоставяне на гаранция № *** между „Ф.“ ЕООД и Д. Н. Р., с който „Ф.“ ЕООД се задължило да отговаря за задълженията на заемателя по договора за кредит и да заплаща на кредитора „И.“ АД дължимите вноски при неизпълнение на задълженията от страна на заемателя, срещу възнаграждение в размер на 852,40 лв. платимо от заемателя разсрочено на 8 месечни вноски в размер на 106,55 лв. всяка, ведно с погасителните вноски по договора за заем на заемодателя. В чл. 2 от договора изрично е предвидено, че същият влиза в сила при неизпълнение на задължението от потребителя да предостави обезпечение на кредита чрез двама поръчители или чрез банкова гаранция.

Съдът извърши служебно справка в Търговския регистър по партидите на заемодателя и дружеството - гарант, от която се установи, че „И.“ АД и „Ф.“ ЕООД са свързани дружества, тъй като едноличен собственик на капитала на „Ф.“ ЕООД е „И.“ АД.

При така установената фактическа обстановка, Съдът направи следните правни изводи:

Предявените искове от ищеца са процесуално допустими, предявени между надлежно легитимирани страни – страните по договорното кредитно правоотношение и по договора за поръчителство.

Относно иска за нищожност на договора за кредит, предявен срещу ответника „И.“ АД:

Безспорно се установи, че в случая между ищеца и първия ответник „И.“ АД ЕАД е бил сключен договор за кредит, по който ищецът е кредитополучател, а ответникът е кредитор.

Касае се за договор за потребителски кредит, поради което за него са приложими изискванията на ЗПК. Отделно от това сключеният договор за потребителски кредит представлява потребителски договор, по който кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което за него са приложими и изискванията на ЗЗП.

Съгласно установената съдебна практика съдът следи служебно за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1; чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т.

20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК. Чл. 12 от ЗПК е неприложим за процесния договор, тъй 4 като кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт.

Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

Ищецът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключил през 2022 г. договора за потребителски кредит като физическо лице и процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност.

Съдът извърши служебна проверка на цитираните текстове от ЗПК във връзка с изложените твърдения от ищеца за нищожност на договора за кредит.

Според разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК Договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно ал.

2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит. Задължителен реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.